Навремето елитът на страната ни се събира на прочутите литературните срещи, които писателката Анна Каменова прави в дома си заедно с мъжа си – юриста акад. Петко Стайнов, известен политик и братовчед на композитора акад. Петко Стайнов. Всеки понеделник, когато няма театрални представления, у тях идват изтъкнати творци и учени, сред които са Сирак Скитник, Панчо Владигеров, Елисавета Багряна, Дора Габе, Боян Пенев, Димитър Шишманов, Иван Милев. Събитията са различни – от четения до карнавални вечери. По спомени на Багряна на тези срещи Анна привлича и талантливи млади хора, които представя на утвърдилите си вече имена, за да даде старт на кариерата им. В дома им се правят и сбирките на легендарното списание „Златорог“, на което Анна сътрудничи.
Писателката със забележително присъствие в културния ни живот вдъхновява големия Иван Милев и той я рисува през 1924 г. в стил сецесион, характерен за творчеството на художника, почитател на Густав Климт. Причината да я нарисува обаче не е любовен трепет. Той обича и е верен на съпругата си – оперната певица Катя Наумова. Анна го впечатлява с излъчването, финеса и ерудицията си. Нейният портрет си остава единственият в творчеството му.
Единственият портрет в творчеството на Иван Милев е на Анна
Родена на 31 декември 1894 г. в Пловдив, Анна е потомка на известния копривщенски род Маджарови, забогатял по време на Възраждането от търговия с памучни платове. Баба й е по-голямата сестра на Георги Бенковски, а баща й е видният държавник Михаил Маджаров – министър в няколко български кабинета, посланик в Англия и Русия в първите години на Първата световна война. Анна живее с родителите си по време на мисиите в чужбина. Едва 20-годишна, тя помага в работата на баща си, с когото са много близки, дори в дешифрирането на секретни телеграми. „В Лондон първите месеци бяха спокойни. Брат ми Иван почваше своята юридическа кариера и остана в София. Сестра ми току-що се беше оженила, а брат ми Георги следваше право в Сорбоната в Париж, така че само аз бях при моите родители… Вместо да постъпя в английско училище, аз държах да завърша българска гимназия, а и баща ми беше на същото мнение. В края на май пристигнах в София, за да се явя на изпит за целия материал“, спомня си навремето тя.
След това следва право в Софийския университет, пише и стихотворения. През 1919 г. се омъжва за своята опора в живота Петко Стайнов, който често е първи редактор на творчеството й. Юристът е бил министър на железниците, на външните работи и пълномощен министър във Франция в средата на 30-те години. Той е и един от създателите на движението за защита на евреите.
Интересен и не особено известен е фактът, че именно тя и скулпторът Иван Лазаров водят преговори с Гърция за връщане на тялото на Дебелянов в родината му, след като поетът загива в Първата световна война.
В живота й има и немалко трагедии. Брат й Георги, към когото тя е силно привързана, е убит още в първите месеци на мандата си като кмет на София през 1925 г. По време на Втората Балканска война загиват другият й брат Иван и съпругът на сестра й. Баща й подава оставка като протест срещу управлението на Фердинанд. „Баща ми беше съкрушен и от вероломството на Фердинанд, „от престъпното безумство“, от тежкото поражение на нашето отечество, но естествено преди всичко, от скръбта по загубения първороден син“, пише тя.
При бомбардировките над София на 10 януари 1944 г. пък загиват нейните родители, сестра, племенник и жена му. Тогава Каменова пише: „Не обръщай поглед назад! Може да се вкамениш!“. Двамата с Петко Стайнов осиновяват сирачетата на племенника й. „В 1944 г., когато поехме нашите две малки дъщерички – четири- и тригодишна, желаех само да бъдем здрави, докато свършат гимназия и постъпят в университета. Смятах, че ще бъдат вече подготвени за професия и ще могат да се оправят сами с живота. Съдбата бе решила да видя и женитбите им и защита на дисертация и да продължим да им помагаме и по-нататък“, пише тя.
След Девети Петко Стайнов става за кратко външен министър и участва в трудните преговори със САЩ, СССР и Англия. Той е сред малкото политици, които се противопоставят на предрешените от комунистите избори през 1945 г., вследствие на което е отстранен от политическия живот.
Анна продължава да пише романи, разкази, повести, мемоари, както и да превежда. Най-популярен е сборникът й разкази „Часовник без стрелки“ от 1980 г. Заедно със съпруга й пишат и пътепис за Индия. Каменова започва работа в БТА. За този период журналистът Димитри Иванов казва, че някои я наричат „буржоазка“ зад гърба й, но „пред нея не смееха да гъкнат, понеже тя израснала в къщата на леля си Нона Груевица, майката на Георги Бенковски, и била възпитана от нея“. Анна разказва с обич за своя род и баба си в „Напиши за този род“.
Писателката, която е била председател на ПЕН клуба у нас и деен член на Клуба на българските писателки, надживява с 10 години съпруга си. Той си отива през 1972 г., а тя скърби за него до края на дните си: „Да живееш петдесет и три години под живителните лъчи на едно слънце, а сега – пълен мрак“.
Когато през 1920 г. канят Анна за сътрудник на току-що създаденото сп. „Златорог“, съпругът й Петко Стайнов й измисля псевдоним. Той си спомня, че когато защитава докторат в Лайпциг, немците трудно произнасят фамилията му и я преиначават на Щайнов, а на немски Stein означава камък. Така се ражда писателката Анна Каменова, която е известна и като преводачката на любимите от детството книги „Вълшебникът от Оз“ и „Чичо Томовата колиба“.