Яна Борисова, чиито пиеси са четени и поставяни по света, а тя има „Аскеер“ и четири награди „Икар“ за съвременна драматургия – последния, от тази година, е за романтичната комедия „Място, наречено Другаде“, празнува рожден ден със серия от представления „за любовта…“.
Театрално-музикалните преживявания по нейни текстове е със специалното участие на Цветана Манева, партитурите са на Милен Кукошаров. „Любовта е свързана с оцеляването, с вдъхновението от живеенето, с дишането, с радостта, и с концепцията за щастие. Тя е сериозна работа и не е за всеки. Това е може би единствената безпогрешна формула досега, която е спасявала човечеството. Огромна стихия с размери и сила без аналог. Която единствена превръща хората в богове и обратното! И както каза мой много скъп човек: Никой не може да се изложи, когато става дума за любов“, коментира авторката. Героите на сцената са герои от различни пиеси, писани по различно време, по различна причина и в различен контекст. Творбите на Яна Борисова – „Малка пиеса за детска стая“, „Приятнострашно“, „Хората от Оз“, „За теб“, „С гръб към залеза“, ”Господин нощ“, „Тихи невидими хора“ са като дълги любовни писма. „В този разпадащ се свят единствено любовта остава устойчива величина. Единствено тя ми се струва извор на чисто вдъхновение“, мотивира се Борисова.
Скоро я очаква още една премиера – на четвъртото издание за дебютния й роман „Чудна лятна нощ“. Той е любовна приказка, която променя света и го превръща в магическа реалност, история за изкуството, по-силно от злото, което се опитва да го унищожи. Без да спекулира със социалните послания, Яна Борисова говори в книгата си за мрачни държави, в които грозотата, тъпотата и простащината са издигнати в национална ценност, а творците са принудени да оцеляват, докато крещят без глас, че животът без изкуство би бил абсолютно непоносим.
– Вие сте човек на словото, госпожо Борисова, трудно ли е да служите на буквите?
– Лесно е да се служи на кауза, която сам си си избрал, защото си убеден, че в нея има смисъл. Българският език изглежда лесен и за писане, и за говорене, но се оказа, че не е така. Благодарение на работата ми той ме научи на много неща. В момента се използва основно за нараняване и за обслужване на грозното. Затова понякога ни се струва, че няма нищо друго около нас. Ако се използва за нещо красиво, става изключително красив. В езика ни има много музика и прелестни думи, които трябва да си припомним как и защо се употребяват. Трудната част е да пазим езика си, да го развиваме и да се държим уважително към него. Аз се опитвам да правя това ежедневно.
– Коя е любимата ви дума в българския език, от коя изпитвате страх и я държите на дистанция?
– Думите са както всичко останало в живота. Ако имаш нещо любимо, не го държиш на дистанция, а напротив. Имам много любими думи, но тези, които ме респектират, употребявам много внимателно и се опитвам да ги използвам като изследвам семиотичните им находища. Българският е много богат на интонации и подтекстове. Изречена по различен начин една и съща дума може да промени предназначението си. Напоследък любимата ми дума е „страст“. Има нещо, което ме привлича и плаши в нея, но може да се използва почти за всичко и най-вече за смисъла от живеенето.
– Какво е театърът за вас?
– Театърът се оказа моят начин да изричам всичко онова, за което нямам сила и възможност в реалността. За мен е място за споделяне и за чувстване. Само там успявам да прикова вниманието на много хора и да ги преведа през емоционални територии, които ги променят. Само там смятам, че човек разбира много важни неща, които иначе е невъзможно да формулира сам. В последните ми проекти „за любовта…“ и „Нощните рицари“ открих нов чувствен коридор за взаимоотношения между актьорите на сцената и публиката, който ми се струва особено смислен и вълнуващ. Близостта между двете групи оформя споделено пространство, в което те започват да делят общ живот и свят. А понеже се говори за любов, всички зрители усещат нови неизпитани усещания, които не могат да формулират, но са свързани с липса на самота. Ето това е театърът за мен.
– Получихте „Икар“ 2023 за „Място, наречено другаде“, пиеса за двама души, които търсят смисъла – тук и сега, в държавата България, каква е цената на смисъла?
– Смисълът е доста субективно понятие за всеки отделен човек. В България не е лесно да се живее, както и във всяка друга държава, която си изберете. Ние, които се занимаваме с изкуство, се опитваме да покажем, че освен тъгата и проблемите има и красота. За да могат хората да понесат всичко останало, трябва да не забравяме, че макар и невидима, има и светла, и красива страна на живота.
– Културата политика ли е? Каква реформа според вас е нужна за хората на изкуството?
– Първото и единствено важно нещо в момента е: тези, които са се заели да управляват страната ни, за което според тях те имат умения и знания, да разберат, че културата е базисна необходимост, за да има нация и държава. Докато не го проумеят, няма нищо, което може да се направи.
– Да ви върна във времето: как започна историята с вашия емблематичен триптих в Театър 199 в дует с Галин Стоев и в ансамбъл със страхотните актьори? Как се открихте с Галин Стоев?
– Това беше доста отдавна и от тогава написах много нови пиеси. Галин Стоев е един от хората, които промениха живота ми. Той ме научи на всичко важно за театъра и е част от този мой житейски избор. Театър 199 „Валентин Стойчев“ завинаги ще си остане „моят театър“. Там съм преживяла едни от най-хубавите и смислени моменти, както творчески, така и лични, а и се надявам, че това ще продължи още много дълги години.
– В най-новия ви спектакъл „за любовта…“ в центъра отново е голямата Цветана Манева – какво ви свързва на сцената и извън нея?
– Цветана Манева е актриса, която за мен няма аналог. Част от моята работа и лична кауза е да се грижа и да пазя актьорите, защото тяхната професия е ужасно трудна. Когато Цветана реши да се откаже от сцената, аз започнах да изпитвам усещането, че нещо не е наред. Цветана не можеше да живее без сцена, а публиката продължаваше да има нужда от Цветана. Затова реших да намеря начин, в който тя да продължи да дава на хората артистичната си светлина, но и да се чувства комфортно, спокойно и да не се преуморява. Така се роди спектакълът „за любовта…“ , където в компанията на други изключителни актьори Цветана Манева чете текстове и ни разказва за любов. Изумително преживяване е. Трябва да се види.
– Вашият роман „Чудна лятна нощ“ е не само висока литература, но и готов сценарий – мислите ли за филм? До къде стигнаха отношенията ви с киното?
– Взаимоотношенията ми с киното са приятнострашни. За да се направи хубав филм и да се запази всичко, на което държа в романа, е необходим огромен бюджет. Ако не се направи добре – няма смисъл. Имах предложения от няколко души за филм по „Чудна лятна нощ“, които отхвърлих. Мисля, че не е дошъл още моментът за подобна стъпка и в това няма нищо страшно. Важното е, че книгата се чете и предстои нейното четвърто преиздаване.
– Над какво работите в момента?
– Концентрирала съм се върху новия ни спектакъл „Нощните рицари“, който ме вдъхновява понякога до лудост. Събрах седем млади и талантливи актьори, които от сцената говорят за любов по начин, по който никой не е правил досега. Те са много красиви, брутално откровени, понякога тъжни и объркани, понякога изключително смешни. Разказват истории, които вълнуват публиката, защото изричат истини и всички някак се успокояват, че са разбрани и вече не са толкова сами. На последното представление „Нощните рицари“ си партнираха с Цветана Манева, Александър Сано, Петър Антонов и Дарин Ангелов. На сцената бяха десет мъже и една кралица. И всички говореха за любов. Какво по хубаво би могло да ми се случи?
Фен е на „Междузвездни войни“
Яна Борисова, която е завършила „История на изкуството“ и 15 години е куратор в семейната галерия „Катини“, е страстен фен на „Междузвездни войни“. Чувства се кармично свързана с поредицата на Джордж Лукас, тъй като премиерата на първия филм, „Нова надежда“, е на рождения й ден, 25 май. Казва, че ако има късмет, някой ден би разказала на авторите на легендарната сага как филмите им спасяват душите на няколко поколения невръстни кинаджии, живеещи зад Желязната завеса. Според нея „Междузвездни войни“ доказват, че всяка фантазия може да притежава космически размери. „Аз съм почитател на епични истории за добро и зло, разказани със смелост и мащаб“, коментира тя. И понякога благородно завижда на авторите им, които с творческата мощ измислят цели вселени със собствени правила, закони, морал, култура, спортове и езици.
