spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
неделя, 2 октомври 2022 г.
16.5 C
София

Политическата криза ни води към кабинет от типа „Беров“

Избрано

Автор: Тома БИКОВ

След като първият мандат на „Продължаваме промяната“ не беше реализиран, е ясно, че единствената възможност за втори кабинет в рамките на 47-ото народно събрание е това да се случи с третия мандат. Той ще бъде връчен от президента на избрана от него политическа сила, а единственият шанс да бъде осъществен очевидно е предлагане на неполитическа формула на управление. Лидерът на Демократична България Христо Иванов вече даде заявка, че е готов да опита да предложи такъв тип формула, която да гарантира редовно управление поне до началото на 2024 година, когато България би трябвало да бъде приета в Еврозоната.

През последните 32 години има две правителства съставени с третия мандат – това са правителството на проф. Любен Беров от 1992 до 1994 и правителството на Сергей Станишев от 2005 до 2009 година. И двете правителства са осъществени с третия мандат получен от ДПС. Това обаче е единственото общо между тях. Правителството на Станишев, който при избирането си е лидер на първата политическа сила, е доминирано изцяло от политически фигури излъчени за министри на коалиционен принцип от БСП, НДСВ и ДПС. Правителството на Беров, който при избирането си е икономически съветник на президента Желю Желев, е неполитическо, зад него не стои коалиционна формула, а разчита на динамични мнозинства.

По всичко изглежда, че ако в 47-ото народно събрание се сформира втори кабинет, то той ще влезе много повече в концепцията на Беров, отколкото на Станишев. Правителството на Любен Беров е избрано след като Филип Димитров губи вот на доверие, а СДС отказва да смени кандидата си за министър-председател и формулата на управление при повторното връчване на първия мандат. По този начин мандатът не е осъществен, а втората политическа сила БСП не желае да участва в управлението от тази позиция. Освен това ДПС не са готови да подкрепят правителство лидирано от бившата комунистическа партия, която само няколко години по-рано е организирала така наречения възродителен процес, при който са преименувани стотици хиляди български мюсюлмани.

Единствената възможност на Желев е да връчи третия мандат на ДПС, които са третата и последна парламентарна група в рамките на 36-ото народно събрание. ДПС предлага технократски кабинет начело с Любен Беров. Той получава подкрепата на БСП, ДПС и новосформираната парламентарна група, в която участват представители на отцепниците от СДС. Самият премиер още при избирането си обявява, че ще изпълнява програмата на загубилото вота на доверие правителство на СДС и ще продължи икономическите реформи започнати от него. За опозиция на правителството на Беров се обявяват радикалните депутати от СДС, които гравитират около лидера Филип Димитров.

В първите месеци на своето управление, правителството на Беров е припознавано много повече като кабинет, доминиран от СДС, отколкото от БСП. Не бива да се забравя, че в онзи момент ДПС също се възприема като част от антикомунистическата опозиция. Показателно за поемането на негатива от управлението, което функционира в тежка ситуация и без ясно парламентарно мнозинство, са резултатите от изборите проведени в началото на 1995 година. Тогава БСП получава пълно мнозинство от 125 депутати, а разцепеният и прекарал в опозиция последната година СДС, получава едва 69 депутати. Това говори, че въпреки отказа си да подкрепя управлението, СДС е инкасирал почти целия негатив от него.

Повърхностното възприемане на историята отрежда на Любен Беров негативна роля в развитието на прехода. Всъщност тази роля не е негативна, а неизбежна. Синдромът „Беров“ не е психологически и персонален, а политически и ситуационен. Той е резултат от политическа невъзможност, а не от политически избор. Затънала в конфронтацията на първите години на прехода и в несъстоятелност да проведе бързо и ефективно непопулярните икономически реформи, българската политическа система изобретява формулата „Беров“. При нея не се носи политическа отговорност и не се осъществяват резки движения. Целта на тази формула е да бъде спечелено време за разрешаването на политическата криза. Партиите и персонажите, които взимат решенията в тях, са настроили прекалено много избирателите си едни срещу други, за да имат възможност да съставят правителство с ясен мандат и ясно мнозинство. СДС и ДПС са скъсали връзките помежду си, а БСП се намира в политическа изолация заради водещата си роля в структурирането на отминалия тоталитарен режим.

Цената за политическата стабилизация е икономическа – ключовите реформи, с малки изключения, не са осъществени, а стопанската инициатива е поета от представителите на силовите групировки и сенчестия бизнес. В своя край управлението на Любен Беров е наречено „безвремие“. То спира часовника на политическото време, но не е в състояние да спре тенденциите на радикално разместване на социалните и икономическите пластове. По този начин българският икономически преход е оставен да се развива от само себе си и без ключовата роля на държавното управление.

Публичният образ на самия Любен Беров е отрицание на динамиката на прехода. Той е възрастен и безспорен учен, без политическа страст, без политическо минало и без политическо бъдеще. Той не е представител нито на комунистическата номенклатура, нито на нейните противници. Като преподавател по стопанска история, е наясно с икономическите цели на прехода, но не е в състояние да ги осъществи, защото зависи изцяло от политическата конюнктура, която е нестабилна и вглъбена в себе си. Фонът на този образ, който няма нищо общо с революционността на времето, в което функционира, са радикализираните ядра на БСП и СДС, пълните с протестиращи хора площади, ярките говорители и гръмките фрази.

Припомням този сюжет, защото през последните седмици България е изправена пред истинска политическа безизходица, която сякаш е на път да възпроизведе синдрома „Беров“. Отношенията между политическите сили и вътре в тях са толкова усложнени и объркани, че на отделните субекти е необходимо време, за да структурират изход от неразрешимата ситуация. И понеже, съвсем логично, никой не желае да поеме отговорност за времето, което ще бъде изгубено за икономиката, то на ход идва програмното, технократското и неполитическо правителство. Така икономическите тенденции ще се развиват на самотек и от само себе си, докато партиите структурират своята нова формула на взаимодействие. Това развитие изглежда все по-неизбежно, независимо от това, дали ще се случи в 47-ото или в 48-ото народно събрание. Неизбежността идва от факта, че нито един значим проблем пред обществото не може да бъде решен, ако не се намери изход от политическата нестабилност. Затова в следващите години предстои вместо с икономиката, партиите да се занимават със себе си. Цената за това естествено ще бъде икономическа и ще бъде платена преди всичко от данъкоплатците и най-уязвимите групи. А стигнахме до тази невъзможност, най-вече заради липсата на политическа памет и неспособността на политическия елит да се възпроизвежда и да надскача себе си. Именно тези два факта са в основата на повтарянето на стари грешки и стигането до нови безизходици.

Последни новини