- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_img

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
събота, 26 ноември 2022 г.
5.8 C
София

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Политическите брътвежи на „Демократична България“

Избрано

 

 

 

Тома БИКОВ

 

Демократична България беше ключът към евентуално редовно управление на страната, което да положи основите на преодоляването на хроничната политическа криза. Казвам беше, защото през последния месец, политическото бездействие на формацията, сякаш я трансформира от потенциална възможност в реална невъзможност, от решение в проблем и от ключ в катинар. Страхът е основната движеща сила на лидерството на тази формация и този страх е в основата на изпаряването на възможностите, които тя имаше да се превърне в ключов играч на политическия терен.

Екзистенциалистът Мартин Хайдигер казва, че най-ниската степен на битието се изразява от любопитство и бъртвеж. Любопитство и бъртвеж са средствата, с които политическото представителство на „Демократична България“ се опитва да се измъкне от взимането на каквито и да било решения през последните години, но тези средства станаха очевидни през последния месец. В свръхдинамичнаната ситуация на ескалиралата политическа криза, „Демократична България“ зае свръхстатична позиция, която я превърна от формация с потенциал да определя дневния ред за излизането от кризата в самоизолирал се субект, който върви след събитията. Впрочем, през последните дни „Демократична България“ все повече се трансформира от субект в обект на политическата криза. Във формация, която за да избяга от взимането на решения и неспособна да прояви политическа смелост, губи своето значение.

Започна се с тезата: „Няма да се срещаме с ГЕРБ – СДС” и три статични опорни точки, които имат за цел не да решат политическата криза, а да дадат възможност на публичните говорители на коалицията да дават интервюта. Без тези три опорни точки, говорителите не биха могли да се явят по телевизията, защото на въпросите какви действия ще предприемат би трябвало да мълчат. А статичните опорни точки гласят: „Искаме – смяна на главния прокурор, ясно заемане на позиция в подкрепа на Украйна, и строга фискална дисциплина”. Това са техните условия за участие в редовно правителство, като в дълбочината си те представляват политически бъртвеж. Те са абстрактна формула за създаване на абстрактна възможност за изход от кризата. Поради тази абсолютна абстрактност естествено около тях не беше постигнато и нищо конкректно.

Парадоксалното е, че „Демократична България“ предлагат тези три цели да бъдат възприети от всички два месеца след като излязоха от едно управление, което не успя да постигне нито една от тях. На повърхностното ниво, което през последните години се превърна в политически стил на тази формация, те целят да я отграничат от всички останали. Когато говорят за смяната на главния прокурор, от „Демократична България“ се отграничават по свой начин от ГЕРБ – СДС. Сама по себе си тезата „ГЕРБ – СДС трябва да смени главния прокурор” е абсурдна и представлява признание за политическа немощ отстрана на тези, които я изричат. И тук не говоря нито за разделение на властите, нито за демократичност, нито за конституционалност. Срещу тази теза идва съвсем резонният въпрост: „А защо „Демократична България“ не смени главния прокурор?” И защо след като „Демократична България“, за която тази тема е основополагаща не може да го направи, трябва да го направи ГЕРБ – СДС? Целта на формулирането на този бъртвеж под формата на политическа теза естествено не е да бъде сменен главният прокурор, нито пък да бъде извършена съдебна реформа(дълбоко съм убеден, че такава ДБ не е в състояние нито да дефинира, нито да представи, нито да прокара). Целта е формацията да се отграничи от ГЕРБ в конкретната ситуация, а лидерите и публичните ѝ говорители да се чувстват сравнително удобно в телевизионните студия. Нищо друго.

Тезата за ясното заемане на позиция в подкрепа на Украйна има две цели. Първата е да замете коалиринето с БСП, при което „Демократична България“ не успя да прокара нито една своя важна идея, включително и тази за ясна подкрепа за Украйна. Тази цел беше изпълнена още в началото на работата на настоящия парламент и със сигурност нямаше да бъде изпълнена ако правителството на Кирил Петков, в което участваше и Демократична България не беше свалено. Впрочем, решението за изпращане на военна помощ за Украйна не беше подкрепено и от „Продължаваме промяната“ в предишния парламент. Така в 47-ото народно събрание „Демократична България“ се оказаха в ролята на предлагачи, от които нищо не зависи. Затова избиването на този комплекс започна с темата за военната помощ към Украйна още преди да бъде свикан настоящият парламент.

Тезата, която гласи, че „Демократична България“ ще държи на строга бюджетна дисциплина, има за цел да покаже, че формацията все пак се различава по нещо от „Продължаваме промяната“. Тук добрата новина е, че Христо Иванов и Атанас Атанасов са разбрали, че би трябвало да се отличават по нещо от партията на Кирил Петков и Асен Василев, за да могат да оправдаят поне на вербално ниво съществуването си като политическа единица. Тази теза естествено не постигна някакъв конкретен резултат, защото Асен Василев се обяви за още по-големи разходи и показа, че изобщо не го интересуват условията на „Демократична България“.

Всичко това се случи в сферата на говоренето, от което не произтичат никакви действия. Тук въпросът е, какво се случи в сферата на действията. Започна се още от откриването на 48-ото народно събрание и блокажа при избора на председател. Три дни „Демократична България“ се суетяха, докато погледите на останалите парламентарни групи бяха отправени към тях. Това беше времето, в което Христо Иванов беше възприеман като част от решението и ключ към създаване на нова политическа ситуация. Политическото действие в тази ситуация изискваше за председател на парламента да се кандидатира самият Христо Иванов, като с подобен акт той щеше едновременно да реши блокажа и в същото време да отвори множество възможности за последващи политически действия. Ако кандидатурата му беше подкрепена, той щеше да бъде крайъгълния камък на следващата политическа ситуация, а ако не беше щеше много ясно да очертае периметъра, в който ще стои формацията му. Христо Иванов обаче пропусна да се кандидатира и вместо това направи няколко празни хода. Накрая се оказа, че парламентът избра председател и без подкрепата на „Демократична България“. Именно тогава се разбра, че може и без тях.

Второто бездействие беше по отношение на възстановяването на политическия диалог. „Демократична България“ отказа да разговаря с ГЕРБ – СДС. Няколко дни по-късно от „Продължаваме промяната“ приеха да се срещнат с представители на първата политическа сила и да изложат вижданията си за бюджета за 2023 година. Последваха срещи на ГЕРБ – СДС с представители на БСП, ДПС, „Български възход“, „Възраждане“ и… „Демократична България“. Така среща между „Демократична България“ и ГЕРБ – СДС имаше, само че формацията на Христо Иванов вече не беше в ролята на ключ към възстановяването на политическия диалог, а поредната формация, която обсъжда бюджета с ГЕРБ – СДС.

След всичко това беше родена и най-актуалната към момента теза, която гласи: „ГЕРБ – СДС, които по същество са мафия, трябва да подкрепят безусловно мандат за съставяне на праителство на „Продължаваме промяната“, които имат 53 депутати, но са много честни”. Изобщо няма да коментирам състоятелността на подобно предложение. В него са пропуснати редица въпроси, като какъв ще бъде съставът на подобно правителство, каква ще бъде неговата програма, искат ли подобно нещо потенциалните мандатоносители и каква ще бъде ролята на самата „Демократична България“ в него?

Резултатът от това предложение беше, че докато бъде отхвърлено от ГЕРБ – СДС, самите „Продължаваме промяната“ побързаха да обявят, че не искат никаква подкрепа от ГЕРБ – СДС. С това Кирил Петков и Асен Василев показаха, че изобщо не се интересуват от предложенията на „Демократична България“ и ползват тази формация само при необходимост.

Симптомите за изпадането в безтегловност и загубата на ориентация отстрана на „Демократична България“ са прекалено много, за да останат незабелязани. Като се започне от неуспеха на почти всяка тяхна инициатива, мине се през разпадането на една от партиите в коалицията (ДСБ) и се стигне до самоизолацията. Към тези симптоми би трябвало да се прибави и излизането на площада по повод промените в Изборния кодекс. Само по себе си това действие е признание, че формацията не е в състояние да използва средствата на парламентаризма, за да налага идеите си и затова прибягва към натиск от улицата. Симптом за загубена тежест е и все по-трескавото говорене от страна на „Демократична България“ за обединение с „Продължаваме промяната“. Това е признание, че формацията предпочита да се самозакрие, отколкото да продължи да съществува като самостоятелен политически субект. Не казвам, че подобно решение е добро или лошо, а че все повече изглежда логично предвид неспоособността на „Демократична България“ изобщо да произвежда политически действия.

Рекапитулацията за последната една година също е доста стряскаща. От мнозинство от 137 депутати в предишния парламент в полза на протестните партии на промяната, днес депутатите, които се заявяват като такива са 73. Наред с това от подкрепящи и ползващи се с подкрепата на президента Румен Радев, „Продължаваме промяната“ и ДБ вече са в тежък конфликт с него. Въпреки това и двете формации не променят курса, който ги доведе до тази ситуация и продължават да правят едни и същи грешки – „Продължаваме промяната“ да се радикализират, а „Демократична България“ да бездействат. А радикализацията и бездействието в политиката са най-бързият и сигурен път към маргинализацията.

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини