Широко огласявана мантра е, че са нужни повече млади хора в политиката. В модерните общества, които най-често са застаряващи общества, младостта е маркер за легитимност. Политическата цена да прокараш едно политическо назначение спада пропорционално на младостта на кандидата, който предлагаш. Стига да е достатъчно млад, на него може да му се размине липсата на адекватен опит, липсата на подробен план за действие и дори липсата на достойно публично поведение. На по-възрастните кандидати се гледа с по-зорко око и особено ако имат „петна“ в биографията си (а човек на достатъчно голяма възраст задължително има такива), това може да направи прокарването им доста трудно. В миналото това е било тъкмо наопаки: колкото по-млад, толкова по-убедително трябва да се защити кандидатурата му, за да бъде успешна.
Но в миналото обществата ни не са били толкова застаряващи, колкото днес. Може би изобилието от млади хора естествено е завишавало стандартите, които те трябва да изпълнят, за да се конкурират за отговорни обществени постове. Не защото е имало някакъв заговор против младите, а защото са били достатъчно много. Затова през XIX век един млад мъж в 20-те и 30-те си години е можел най-често да бъде полезен за обществото си, като умре във война, а една млада жена – като роди дете, което по онова време е било съпътствано от риск за живота, сходен на този при военна служба. Младостта не е била ценна сама по себе си, защото е била изобилен ресурс. Още по-точно е да се каже обаче, че ценни са били младите (като биологични единици), но не и младостта (като социално качество). Днес биологичната младост не е толкова ценна, колкото преди, защото воюването и раждането на деца не са приоритет за модерното общество. Значи стойността на младежа не се е покачила заради „дефлацията“ на биологичната младост.
Социалната младост винаги е била смятана за недостатък, а не за достойнство. В това има логика, защото с времето компетентността расте експоненциално. Ние много подценяваме как натрупването на опит не е само въпрос на абсолютно време, а на време върху време. Опитът не е просто сумата от стажа, а резултатът от прогресивното му натрупване. Казано с по-прости думи – трима младежи с по десет години опит не се равняват на един кадър с тридесет години опит. Значи и компетентността явно не е винаги конкурентното качество на младите, освен когато е в сфера, която те сами са си изобретили, като например високите технологии.
Откъде идва тогава този фетиш към младостта в политиката? Със сигурност не идва от намаляващия брой на младите хора, защото топенето на тази демография всъщност намалява относителната й политическа тежест: един младеж в политиката вече не е представител на такава внушителна по размер социална група, каквато е представлявал само преди половин век. Ниската раждаемост и високата продължителност на живота са превърнали младежта от демографска стихия през 60-те години в демографско малцинство към днешна дата. На младите им липсват и биографичните контакти, които откриват достъпа до високи обществени длъжности. При все това никога не е имало такъв институционален култ към младостта, както днес.
Струва ми се, че този институционален култ, както обгрижването на всяко друго малцинство, има скрита цел и тя не е интеграция, а контрол. Когато в едно общество се установи геронтокрация, т.е. управление на старците, елитът започва да разглежда младежта като извор на проблеми. А не може да има две мнения, че съвременните общества със своя мощен институционален напън да „включват“ младите, всъщност са едни геронтократични режими. Тази година американският президент Байдън става на 80 (най-възрастният президент на САЩ в историята, Путин на 70 (което го вкарва в категорията на Сталин и Брежнев), а Си Дзинпин на 69. Няма тук място, за да изброим всички други премиери, президенти, канцлери, гуверньори на централни банки, директори на корпорации и пр., които масово са прехвърлили средата на 60-те си години и сега управляват най-мощните властови инструменти на планетата. От трибуната на Световния икономически форум 84-годишният Клаус Шваб ни чете манифести за зануляване и нов световен ред, сякаш има намерение да живее поне още толкова. Джордж Сорос е на 91 г. и все още е много влиятелен. Ако съдим по това колко пари се влагат в медицински изследвания за удължаване на живота (и обособяването им в нещо като отделен клон на медицинската наука), явно на хората като тях хич не им се умира, нито им се сдава властта. Всеки един от тези геронти обаче е гласовит поддръжник на младежта и на „създаването на възможности за младите хора“. Под „млади хора“ те не си представят свои наследници, а по-скоро глобална долна класа от работещи бедни, повечето от които цветнокожи, за които „нещо трябва да се направи“. Нека си спомним какво се случи, когато един тридесетгодишен човек стана канцлер на Австрия и си помисли, че има право на собствена визия за нещата. Беше свален от власт, разследван за корупция и пенсиониран на 35 години.
Стана дума, значи, за корупцията. Същите геронти и филантропи проповядват и друга свързана с младостта религия, тази на антикорупцията. Тук се намира и разковничето на въпроса, който поставихме по-горе: защо е фетишизацията на младите? Младите хора в целия цивилизован свят се мобилизират политически – на протести и избори – по една главна тема, темата за „корупцията“. Те усещат затрудненото си положение и си дават сметка, че изгледите да живеят поне толкова добре, колкото своите родители, не са оптимистични. Инфлация, война, поскъпване на цената на живота в големите градове (където са и възможностите за развитие), непосилните студентски заеми, с които стартират кариерата си, всичко това създава тягостното усещане, че им предстои труден и несигурен живот. Все по-трудно става да изместят от власт геронтокрацията, която живее по-дълго от всякога и няма никакво желание да се преселва в отвъдния свят. Тази обобщена тревожност се канализира през идеологията на антикорупцията, която им казва, че възможностите им се отнемат, защото правилата не се спазват. При законово регулирана конкуренция те биха получили равен шанс да се съревновават за място под слънцето, но неспазването на законите създава препятствия за тях. Това е, меко казано, странно, защото корупцията винаги е била средство за социална мобилност на младите – дали чрез непотизъм (на бълг. шуробаджанащина), дали чрез педерастия (в Елада и Рим е било възможно един младеж да се издигне, покровителстван от по-възрастен любовник), или чрез най-обикновен подкуп (как мислите, че Юлий Цезар е станал понтифекс максимус на 37 години). Не казвам, че тези практики са нещо добро, просто отбелязвам, че е странно тъкмо младите да се тревожат толкова много за корупцията. Ако социалната мобилност се подчинява само на установените правила, тогава младите хора, дори и да са талантливи, нямат голям шанс, защото правилата са създадени именно от хората, които досега са били на власт. „Правилата“ са най-устойчивата бариера срещу обществена промяна. Най-големи шансове имат най-компетентните, т.е. най-опитните, т.е. най-възрастните. Най-възрастните имат и предимството, че са най-добре свързани с други хора, което също е въпрос на натрупване на биография. Техните връзки обаче се считат за network (мрежа), а не за шуробаджанащина, тъй като антикорупционните правила дефинират доста избирателно кои връзки са „корупционни“ и кои не са. Едни телефонни обаждания са напълно законни, докато други не са.
Антикорупционната идеология е прекрасен начин за водене на класова война от страна на геронтите срещу ефебите (младежите), защото фалшифицира тяхното съзнание. Казва им се, че несполуките им произтичат от неспазването на правилата, и така тяхното недоволство се канализира в подкрепа на същия този режим от правила, който е създаден да ги потиска. Така се ражда модерният глобален комсомол, съставен от милиони неплатени стажанти, лидери на младежки организации на партии, служители във фондации и НПО-та за младежки политики и дори отделни депутати и министри, които трябва с младите си лица да умият имиджа на геронтокрацията, която фактически властва през тях. Всеки буден млад човек е изкушен и засмукан от тези децентрализирани институции за контрол, чиято работа е всъщност да гарантират, че той няма никога да се развие и да направи нещо опасно и дестабилизиращо за установения ред.
Младостта се възхвалява поради нейната необремененост, поради липсата на „петна“ в биографията, т.е. поради липсата изобщо на биография. С други думи, младият човек се възхвалява заради неговата слабост и безобидност, като целта е, разбира се, той да опази това „качество“ в себе си. Младият човек в модерното общество е нещо като кока-кола без захар – неговата стойност идва от това, което той „няма“, а не от това, което има. Той се е превърнал от реална фигура, която прокарва историческата промяна, в символична фигура, в талисман на новия ред. И като талисман, той не може да бъде друг, освен комичен. Неговата комичност само ще нараства с възрастта, защото на един тридесет и няколко годишен мъж просто не му отива естетически вече да бъде „младеж“. А представете си какво ще стане, когато четиридесет- и дори петдесетгодишните започнат да минават за „млади“, докато президентът на САЩ е вече на 90, а Сорос и Шваб живеят с второто си сърце на 110. Питайте всеки човек, роден след 90-а година, дали му е приятно да го наричат „млад“. Всички, които аз познавам, изпитват вътрешен дискомфорт, дори спазъм, за който не могат все още да намерят думи. Както днес е уж маркер за престиж, така много скоро да те наричат „млад“ ще стане нетърпимо и обидно, както да те наричат „циганин“. Най-малкото, което може да се стори на първо време, е да се откажем от участие в тази манипулация.
