Теодора КРЪСТЕВА
Културата на отмяната, която зачерква кариерата на всеки обвинен в сексуално посегателство и непристойно поведение, засега леко заобикаля една от звездите на Холивуд – Арми Хамър. Дългоочакваният филм на Кенет Брана „Смърт край Нил“, в който актьорът има ключово участие, плахо се приближи до екрана и стигна до него на 11 февруари. Шансовете за пускането на лентата бяха минимални, след като през миналата година Арми Хамър попадна в епицентъра на грандиозен скандал. В началото на 2021 г. той бе обвинен в изнасилване, психически и емоционален тормоз и дори канибализъм, след като бивши негови приятелки разкриха, че е имал неудържимо желание да пие от кръвта им. Личният му живот се срина, той се разведе с жена си, майка на двете му деца, а кариерата му виси на косъм.
В пуснатия трейлър за филма ролята на Арми, която има съществено значение за сюжета, е драстично орязана. Хамър влиза в образа на Саймън Дойл от класическата творба на Агата Кристи, но почти няма реплики в малко над двеминутното видео. За сметка на това е акцентирано на Гал Гадот, която играе Линет, и на Кенет Брана, който за втори път след „Убийство в Ориент Експрес“ влиза в костюма на детектив Еркюл Поаро.
Арми Хамър е поредната холивудска звезда, която попада под прицела на културата на отмяната, която взема жертва след жертва в Холивуд. Заради невъобразимия шум около сексуалния му живот той е отстранен от проекта, по който работи с Дженифър Лопес. Първоначално „Смърт край Нил“ трябваше да излезе през октомври 2020 г., но беше отложен заради пандемията за 2021 г. В началото на тази година също не извади късмет заради проблемите на Хамър с потенциални съдебни последствия, но въпреки всичко лентата на Кенет Брана най-накрая ще стигне до екран.
Любопитното е, че Арми Хамър има косвена връзка с България, защото е правнук на известния индустриалец и петролен магнат Арманд Хамър, който се среща в годините на социализма с Людмила Живкова и Тодор Живков. Хамър е роден в Одеса през 1898 година, сприятелява се с Ленин, а историци твърдят, че той играе ключова роля да убеди пролетарския вожд в смисъла от Октомврийската революция през 1917 година. След нея той е единственият американски бизнесмен, който придобива петролни концесии в СССР по време, когато частната инициатива в държавата е абсолютно табу. Живее в Съветския съюз в продължение на 10 години и открива няколко предприятия благодарение на концесионни договори. Най-голямото е завод за производство на писалки и моливи – един американец на практика осигурява на СССР пособия за писане! Посредническата му роля между Изтока и Запада става все по-съществена и скоро той е утвърден за представител на водещи американски фирми като Ford Motor Company и United States Rubber в Съветския съюз. Управлява дори мина за азбест в Сибир – всеки бизнес, от който могат да се вадят пари, е добър за него.
Ленин е първият от съветските лидери, с които Хамър си говори на „ти“. Той се среща с всички наследници на Владимир Илич през годините, а в същото време е скъп гост в Белия дом и пръв приятел с Рузвелт, Джими Картър, Рейгън и Джордж Буш.
Арманд Хамър (вдясно) в компанията на Брежнев
Вратите на кабинетите на всички високопоставени държавници на Изток и Запад за него са широко отворени, защото той е богат човек, а парите винаги могат да помогнат на политическите каузи. Печели първите си авоари, като започва да работи в аптекарския бизнес на баща си. Първият му успех е, когато измисля начин за законно производство на екстракт от джинджифил с високи нива на алкохол по време на сухия режим през 30-те години на миналия век. Хамър не е човек, който се задоволява само с едно начинание – развъжда добитък и се впуска в колекционерство. Една от най-големите сделки в живота си прави, когато по време на среща с Ленин казва на пролетарския вожд, че е прочел статия на Максим Горки, в която бащата на социалистическия реализъм определя картините на импресионистите като буржоазно изкуство. Подкрепяйки лицемерно тезата на писателя, убеждава Ленин да му даде картините на Моне, Гоген, Сезан и Реноар от Ермитажа. Шедьоврите се превръщат в основа на забележителната му колекция, която го превръща в несметно богат човек. Възползвайки се от политическите размирици и хаоса през 20-те години на ХХ век, купува и много съкровища на изгодни цени от руските държавни музеи, включително няколко яйца на Фаберже, и ги препродава на високи цени на Запад. Търговията с изкуство, която върти през целия си живот, невинаги върви по правилата. Освен истински произведения на изкуството според някои източници Хамър продава и копия, както и абсолютни фалшификати.
Когато Сталин идва на власт, дори приятелски настроените чужденци като Хамър вече не са добре дошли в СССР. Така че в началото на 30-те години той се връща в Америка и се отказва от повечето си концесии в Съветския съюз. Никога обаче не прекъсва връзките си със СССР и ги възобновява активно след смъртта на Сталин.
Хамър продължава дружбата си със съветските лидери и се сприятелява с Никита Хрушчов и Леонид Брежнев, на когото предлага нов проект – изграждането на модерен офис център в СССР, който днес е известен като Международния търговски център. Помага на съветските лидери и да получат заем на стойност $100 млн. от американски банки, но не пропуска да задели част от тази сума за себе си, като иска комисиона от общо няколко милиона долара. Освен това дава рамо за изграждането на най-голямата фабрика за азот в СССР, а може би заради творбите на импресионистите, които взема от Ермитажа, прави ответен жест, като дарява на музея шедьовър на Гоя.
Хамър е свързан не само с СССР, но и с България и е сред малкото американски милионери, които са приети като скъпи гости у нас в годините на социализма. Пътят му към нашата страна прокарва Людмила Живкова, с която Хамър се среща в края на 70-те години на миналия век в Лос Анджелис по време на визита на дъщерята на бившия Първи отвъд океана. Людмила в онези години ръководи културата в държавата и прави опити за сближаване със Запада, както и с източни интелектуални практики. По време на срещата им споделя, че страната ни планира тракийска изложба в САЩ, а Хамър предлага да я организира, за да има и комерсиална изгода от експозицията. Освен това настоява за среща с бащата на Людмила Тодор Живков. Молбата му съвсем не е лишена от смисъл – Хамър познава всички съветски лидери след Ленин с изключение на Юрий Андропов, който става генерален секретар на ЦК на КПСС през 1982 година. Арманд разчита Живков да помогне за тази аудиенция, но точно тогава България трудно може да посредничи за каквито и да е международни контакти, тъй като страната е в деликатна ситуация след обвиненията, че е замесена в атентата срещу папа Йоан Павел Втори през 1981 година. Пред Людмила Хамър настоява и да разработи нефтени находища в Черно море, за които е убеден, че съществуват, и настоява, че само неговите сонди могат да се справят със задачата.
Живков се оказва безполезен за Хамър в онзи период, а Людмила така и не успява да организира в София изложба от колекцията на петролния магнат. Днес малцина си спомнят забележителната история на посредника между Изтока и Запада по време на Студената война, но не спират да коментират нестандартния личен живот на правнука му Арми, когото след дни ще гледаме в екранизацията по един от шедьоврите на Агата Кристи „Смърт край Нил“.
