Димитър ПЕТРОВ, специално за ФИЛТЪР
При всеки ексцес в поведението на съвременните ни народни представители в пленарна зала винаги се сещам за думите на Константин Иречек за българския парламент в първите годините след Освобождението: „Описаха ми какъв е парламентът. Преди една седмица, миналата неделя, след тронната реч, партиите веднага едва ли не се сбили. Народното събрание, множество полуобразовани простаци или селяни; всеки говори колкото си иска – цели заседания минават в празни приказки. Един стане и говори нещо, друг веднага се обажда и му възразява, и така се кара.”
Парадоксално е, че коментарът на видния чешки историк е много по-актуален днес, отколкото в края на XIX в. Даже мисля, че той е и доста повърхностен за онези времена. В действителност първите ни народни представители не са били лишени от първичност – побоят, обидите и виковете са били нещо нормално за политическия живот. Депутатите не са притежавали и завидно образование. Разбира се, необразовани сред тях почти няма, тъй като всички са преминали през възрожденските училища, които са давали една добра основа на младото поколение. Малцина са онези обаче, които са придобили висше образование. Облеклото на тогавашните депутати също не е било много подходящо за позицията, която са заемали, а някои революционери като дядо Цеко Петков дори са присъствали на заседания с хайдутските си одежди. Други депутати пък ходели въоръжени на работа, притеснявайки се за живота си. И съвсем основателно. През лятото на 1886 г. става един от най-тежките боеве в историята на парламента, при който тълпа от въоръжени мъже щурмува сградата на Народното събрание, чупи вратата на пленарната зала и атакува депутатите от управляващото мнозинство. Тогава всеки народен представител изважда своя револвер, за да се предпази. За щастие ситуацията не ескалира до кървав инцидент, но случката е показателна за отношението на тогавашния ни народ, пък и на депутатите, към институцията на Народното събрание. Речникът на народните представители също не е бил на висота, като едва малка част от тях са успявали с кратки и стегнати фрази да накарат цялата зала да избухне в аплодисменти, както Петко Каравелов или Стефан Стамболов например. Впрочем тези депутати не получават и кой знае какво възнаграждение – отпусканите им парични средства са предназначени за покриване на разходите за път и престой в столицата по време на парламентарната сесия.
Въпреки всичко изброено обаче, всеки един от тези първи наши депутати много добре е осъзнавал своята мисия в тези най-съкровени години от съществуването на България. Всеки един от тях е присъствал на пленарни заседания с чувството, че изпълнява своя национален дълг и с увереността, че по този начин съдейства за изграждането на държавната машина. Но преди всичко, всеки един от тях е пазил дълбоко в сърцето си националния идеал за целокупна България и е показвал на действие, че е готов да го брани от всеки враг, особено от чуждестранния. Чудесен пример за това е Сръбско-българската война от 1885 г., по време на която част от депутатите, включително председателят на Народното събрание Стефан Стамболов, се включват като доброволци към войската. Готови са да загубят живота си, но да съхранят великото дело на своя народ – обединението на Северна и Южна България. Когато си готов да умреш за своята родина, вярвайки в нейния бъдещ просперитет, значи си достоен да заемеш позиция в пантеона на националните герои, независимо дали си Стефан Стамболов, или дядо Цеко Петков от село Замфир, Ломско.
До тези важни особености на тогавашния политически елит Константин Иречек не успява да вникне, за да даде по-обективна представа за характера на първите ни народни представители. Без да иска обаче, чешкият учен е успял да нарисува картина на сегашния ни парламент, която, едва ли някой може да отрече, отговаря напълно на споменатите от него характеристики. И то въпреки очевидната промяна на времето. Ако отворите биографиите на сегашните ни народни представители, ще разберете, че почти всички са висшисти. Голяма част от тях са завършили престижни университети в чужбина и заемат високоплатени длъжности в големи национални и международни фирми. Облечени са в маркови костюми, носят златни пръстени и часовници по ръцете, усмихват се с 24-каратова усмивка, изработена в салоните на известни дентолози. Взимат голяма заплата, за която някои водещи специалисти в сферата на ИТ могат само да мечтаят, а за хората по селата да не говорим. Говорят що-годе добре, използват заучени фрази, прочели са няколко известни книги и често ги цитират. След всичко това обаче, има едно голямо „НО”. Въпреки този свой профил, днешните ни избраници са лишени напълно от онова чувство за национален дълг, което първите ни депутати са изразявали и което ги е подтиквало да влязат в ада на войната. Те са далеч не само от тяхното светоусещане за смисъла на народната работа – да даваш повече, отколкото да получаваш, но дори и от тяхната осанка, будеща известна доза възхищение сред техните избиратели, а дори и сред чужденците. Колкото и снимки да си правят в кулоарите на парламента пред или до изображенията на прочути политици като Драган Цанков, Петко Каравелов, Константин Стоилов или Александър Малинов, съвременните избраници не съдържат в себе си и частица от тяхната безрезервна любов към родината и от тяхната учудваща жизненост, въпреки множеството кризи и трудности. Защото много по-важно от това кое висше учебно заведение си завършил, каква марка кола караш или колко пъти си взел думата на парламентарната трибуна е това, което всички онези първи мъже са пазили вътре в себе си – родолюбивата искра, избликнала в душите им в резултат на възрожденските традиции, съхранени с големи жертви от нашите деди през цели пет века под чуждо владичество.
Силно вярвам, че трябва да се върнем обратно към корените си и да преустроим (колко по-хубава дума от често използваното от политиците „рестартирам”!) нашата държава въз основа на принципите, в които са вярвали първенците на България след Освобождение и които са допринесли за невероятния икономически, стопански и културен подем в страната в началото на XX в. Нищо от това нямаше да е възможно без дейността на онези народни представители, описани от Константин Иречек като „простаци” и „селяни”, но назовани съвсем правилно от Симеон Радев като „строители на съвременна България”.
