Петя БАХАРОВА
Много и пъстри картини по стените, приятна музика, която се носи от компютъра на бюрото. Това е атмосферата в кабинета на известния хирург проф. Андрей Йотов. Срещаме се в болница „Софиямед”, където той е началник на клиниката по травматология. „Искам първо да изпуша една цигара и после ме питайте какво искате“, казва професорът, доказвайки, че и лекарите са подвластни на навици, които не са полезни за здравето. Излизаме навън, проф. Йотов спазва стриктно забраните за пушене в обществени сгради, особено в болници.
Интересувам се кой е любимият му ресторант, за да продължим разговора там. „Все едно е да ме питате коя е любимата ми книга или група – много са“, отговаря той. Избираме най-близкия до дома му и до болницата, а това е легендарният „Монтерей“, събирал през годините политици, генерали и спорни знаменитости. Отиваме там по комшийска линия. „Ям всичко, по-лесно ми е да кажа какво не ми харесва. Не обичам особено риби и всичко свързано с тях“, казва травматологът, след което се зачита в менюто със салатите и месните ястия. Колебаем се дали да изберем розе или бяло вино, и в крайна сметка се спираме на розето.
„Само ще ви помоля да не ме титулувате като светило. Сутрин ставам, отивам в болницата, работя каквото работя и се прибирам.“ Така телеграфно описва живота си професорът, признат за един от най-авторитетните и талантливи български травматолог. След кратка пауза проф. Йотов пояснява, че оперира активно. Натовареността му зависи от сезона, а най-големи паузи в клиниката са имали по време на пандемията.
Мъча се да разчупя разговора, защото професорът видимо е притеснен от интереса към него. Обяснима ситуация за специалист от неговия калибър и с неговата натовареност. „Не мога да кажа, че в „Софиямед“ работя по-малко в сравнение с времето, когато бях във Военна болница. С „Пирогов“ няма да сравнявам нещата“, казва той. Кариерата му минава именно през тези големи и значими за българското здравеопазване болници. През 1986 година започва работа в „Пирогов“ и 20 години от живота му минава в спешната болница. През 2006 г. става началник на Катедрата по ортопедия, травматология и реконструктивна хирургия във Военно медицинска академия. През 2016 г. приема ръководството на Клиниката по ортопедия и травматология в Университетската болница „Софиямед“.
Всичко обаче започва от здравната служба на Обзор, където Андрей Йотов попада по разпределение и става участъков доктор. „Водех се началник на здравната селска служба. Когато отидох в Обзор, беше село, но докато работех там, стана град. Местните ме приеха добре, а и нямаха особен избор, защото бях единственият лекар“, връща лентата професорът.
Интересно е как той попада именно в Обзор – място, което се намира далече от София и там обикновено пращат медици, завършили във Варна. Става така, защото по това време обявяват нулеви години за следване и доста села край морето остават без доктори. „Когато ме разпределиха в Обзор, дори не знаех къде се намира. Един приятел ми каза, че там има море, курорт и купон. Оказа се, че не е точно така. Море, разбира се, имаше, но и морето, и купонът са три месеца в годината, през останалото време си беше село. Някъде на втората година от разпределението ми Обзор стана град.“
Освен града, в който тогава живеят 4000 души през зимата, Йотов трябва да обслужва и околните села Баня, Емона, Приселци. Младият доктор ги обикаля и се радва на всенародната любов. „Пациенти са ми носили патки, кокошки, които се чудех какво да правя. Подаряваха ми и риба, но тогава въобще не я вкусвах, признава той. – Спираха ме по улицата, защото докторът беше от личните хора след кмета, партийния секретар и шефа на милицията.“
Трите години на разпределението минават, д-р Йотов се връща в София и се явява на конкурс за научен сътрудник по травматология в спешната болница „Пирогов“. „Още като студент ме увличаше травматологията, явих се и спечелих конкурса.“ Следват години сериозна работа и изкачване по цялата стълбица – от научен сътрудник, през доцент, завеждащ отделение, завеждащ клиника и се стигне до професор, какъвто става във ВМА.
„Понякога пишат за мен, че съм руснак, а това не е вярно”, казва ми професорът и разговорът ни скача на темата за семейството. „Баща ми е българин, а майка ми от Северна Осетия. Аз съм роден в столицата на кавказката република Орджоникидзе, която днес се нарича Владикавказ. Половин осетинец съм“, отбелязва травматологът.
Андрей е съвсем малък, когато родителите му се връщат в България. Докато са живи баба му, дядо му и вуйчо му, Андрей им гостува в Северна Осетия. След смъртта им обаче не му остават никакви роднини там. Освен това, когато започват чеченските войни, в кавказката република става неспокойно, стрелят, взривяват. „Няколко пъти обещавах на жена ми, че ще я заведа на сватбено пътешествие там, но не успях“, признава проф. Йотов.
За тези, които не знаят, ще уточним, че съпругата на професора е вицепрезидентът на България Илияна Йотова. Мнозина сигурно си спомнят високия мъж, със строг черен балтон и червена барета, който впечатли събралите се пред президентството, за да пожелаят успешен втори мандат на Румен Радев и Илияна Йотова. Впечатляващата фигура беше именно на проф. Андрей Йотов, който по протокол участваше в събитието.
Травматологът съвсем чистосърдечно споделя, че вицепрезидентът Йотова някога е била сладко и рижаво момиченце с лунички. Точно такава се е запечатала в съзнанието му, когато я вижда за първи път, а тя е едва на 13 години. „Беше някак смешна като Пипи Дългото Чорапче, с рижава коса и лунички. Аз бях на 18 години, учех в университета, а тя беше ученичка. Сестра й, с която бяхме състуденти, я доведе на една манифестация, каквито се организираха навремето, и така се запознахме“, разказва Йотов, като уточнява, че са станали гаджета доста по-късно. В основата е пак сестрата на Илияна, която отново я води, но този път на купон на студентската им група. Рижавото момиченце вече е пораснало и Андрей вече вижда в нея впечатляваща девойка.
След личното отклонение разговорът пак се връща към професията му. За медиците може би е досадно, но за обикновените хора е интересно да надникнат в професията, да научат подробности, а защо не и да получат някоя диагноза.
Семейната среда, в която той израства, изобщо не предполага, че именно медицината ще бъде неговото призвание. Майка му е филолог и преподавател по руски език и литература в Софийския университет. В един период дори води популярните навремето телевизионни уроци по руски. Бащата на Андрей е дипломат от кариерата и с майка му се запознават в Московския университет. „Женят се в Москва, а защо аз съм се родил в Северна Осетия, а не на друго място, честно казано, не знам“, признава травматологът.
Като ученик му върви биологията, но особено влечение има към зоологията и палеонтологията. В тези науки обаче според него нямало особена перспектива. „Трябваше да уча нещо, което да ми дава база в живота. Иначе можех да стана един музеен или кабинетен учен“, разсъждава той. По това време баща му работи в Москва, но Андрей се връща в България, кандидатства медицина и го приемат. „В началото леко се сдърпах с родителите ми, защото те бяха с нагласата, че ще тръгна по пътя на баща ми и ще правя кариера на дипломат. Нямах никакъв интерес и те се примириха.”
Най-голямата ни спешна болница „Пирогов“ оставя най-голям отпечатък в кариерата на проф. Йотов. „Не сме правили някакви космически неща в медицината, защото спецификата на спешната болница е различна. В „Пирогов“ си непрекъснато на педал, не знаеш какво те чака, не можеш да планираш и да се подготвиш. Там беше голямата ми школовка по бързи реакции и ориентация в заплетени медицински казуси.“
Работата в „Пирогов“ поднася на д-р Йотов тежки дежурства и много ранени. Както казва той, имах „късмет“ да спасявам хора, пострадали при някои от масовите катастрофи у нас. Страхотно напрежение за него и колегите му травматолози в „Пирогов“ е, когато дерайлира влак край Илиянци и когато избухва пожар в хотел „Мусала“ на Боровец. „Когато наведнъж ти докарат повече от 20 тежко пострадали, трябва да се оправяш, да ги подредиш по спешност, има си напрежение“, разказва спокойно проф. Йотов, сякаш описва нормална ситуация. Всъщност за специалист като него е точно така – срещата с тежко пострадали хора е ежедневие. По този повод го питам дали има някакъв специален ритуал в операционната. Професорът, подобно на други свои колеги, слуша музика в залата. „Слушам музика непрекъснато, правя го и когато оперирам, стига да не преча на другите“, отбелязвайки, че е рокаджия по душа. Блусът и джазът обаче също са в листата на предпочитанията му. Високата фигура на професора често може да бъде видяна на концерти или в някой клуб. Има приятели в музикалните среди, които редовно го канят на концерти.
Преди 3 години обаче проф. Йотов претърпява здравословен инцидент. „Това не ме промени особено. Добре съм, оперирам, социалният ми живот върви. Само се отказах от ските и тениса“, казва философски. Пояснява, че продължава да се среща с хората от приятелския си кръг, който е особено широк и включва лекари, архитекти, актьори, художници, музиканти, политици, журналисти. А по повод многото картини в кабинета му признава, че има слабост към изобразителното изкуство. „Да си колекционер в България е малко трудно. Трябва да си с възможностите на Боян Радев, казва с лека усмивка той. – Колекционирам е силно казано, но си купувам картини, доколкото ми позволяват финансовите възможности. В кабинета ми са малка част от тези, които имам вкъщи.“ Сред любимите му художници са класиците от пловдивската школа Георги Божилов – Слона, Димитър Киров, Йоан Левиев. Видимо се вълнува, когато говори за творбите на Христо Стефанов, Енчо Пиронков, Димитър Казаков – Нерон. От съвременните творци харесва картините на Николай Янакиев, с когото са приятели. Михаил Лалов също му е приятел и дори му е бил пациент.
Андрей Йотов признава, че е доста еклектичен към книгите, които чете и предпочитанията му зависят от настроението. Споделя, че на нощното му шкафче в момента е романът „Пражкото гробище“ на Умберто Еко. Но истинската му страст са книгите за история на изкуството и въобще историческа литература. Това го подсеща и за любимата му епоха, която се оказва двайсетте години на ХХ век. „Има един филм, който много харесвам „Полунощ в Париж” на Уди Алън. Там действието се пренася от съвременния живот точно в златните години на ХХ век. Доколкото си спомням, героинята предпочете да остане и да живее в ерата на Бел Епок. По това време изкуството преживява истински разцвет и затова тази епоха силно ме привлича“, разпалено обяснява проф. Йотов.
Говорейки си за любимите епохи, стигаме и до политиката. Всъщност това, че е женен за вицепрезидента, изобщо не го ангажира политически. Дори напротив, проф. Йотов е последователен и гласува за партии, различни от тези, които жена му подкрепя. Уточнява също, че не е бил партиен член нито по соца, нито в демократичните години. Политиката го интересува чисто клинично, но пък не иска да влиза в групата на раздаващите диагнози. Все пак определя политическата ситуация у нас като нещо в процес на лечение, за което има още много време, докато бъде излекувано.
Няма как в един приятелски обяд да не стане дума и за деца. Проф. Йотов има син Марин, който е на 34 години. „Не стана нито лекар, нито политик. Никога не е проявявал желание, а и аз не съм го натискал, майка му също“, признава баща му. Марин е финансист, работи в банка, семеен е. Завършил е в Лондон, но решава да се върне в България.
Искаме сметката и питам професора на каква картина оприличава живота си. „Някакъв вид експресионизъм, с ярки и контрастни цветове. Но ако търсите да го оприлича с някоя конкретна картина, много ще ме затрудните“, отсича накрая с усмивка той.
Нещото, което не би го затруднило обаче е травматологията и то на световно ниво, каквато професорът практикува и на която учи екипа си. Истинска привилегия е да познаваш светило като него. А колкото и да му е неприятно подобно определение, това е неоспорим факт и проф. Андрей Йотов трябва да го приеме.
