Интервю на Десислава КАМЕНОВА
– Войната в Украйна без съмнение разклати психологическите устои на хората по цял свят, д-р Сотиров. Как да се справим с тревогите и новите страхове?
– Войната определено се намесва в живота ни, виждам го при моите пациенти. Обяснявам им, че това е нормална реакция, защото само психопат може да остане равнодушен. Потапянето в страховете в подобна ситуация е напълно естествена реакция, защото, дори да си заравяме главата в пясъка, няма да се предпазим от проблемите. Това е като цунами, което залива брега, а ти не можеш да направиш друго, освен да се опиташ да се вкопчиш в нещо сигурно.
– Трябва ли хората, които са наистина много тревожни и дори получават панически атаки, да потърсят психотерапевт?
– Най-добре е, но не е задължително. Важно е те да говорят с някого, който е балансиран и рационален. Страхът трябва да се изговаря, да присъства, не да затваряме всички канали за новини и да очакваме бурята да отмине. Това е все едно да влезеш в бункер – там не знаеш какво се случва и оставяш голямо пространство за фантазии, а те могат да натворят много по-лоши неща от реалността. По-добре да знаеш повече, отколкото нищо, тогава полудяваш от всякакви страхове. Да се държат хората информирани е предпоставка за намаляване на усложненията, проблемът е, че има много дезинформация.
-В същото време, извън войната, напоследък агресията видимо се увеличава – в семейството, в училище, на улицата, в болниците. Само ограниченията и последствията от пандемията ли са причината?
-Агресията ражда агресия. А ограничаването на индивидуалните права и свободи чрез административни забрани е форма на пасивна агресия. Съответно всяка агресия активира защитни механизми. Донякъде и за известно време тази съпротива може да бъде потисната с разум и воля, но ако ограниченията се предозират, удържането на този бунт може да се провали. И хората да спрат да се съобразяват с правилата. Така че колкото повече агресия понася едно общество, толкова по-агресивни ще се членовете му – и един с друг, и с външни общества. Затова и руската инвазия в Украйна и Путин срещат доста подкрепа сред българите. Насилваните не могат да съчувстват – те искат да насилват на свой ред, искат възмездие, други да страдат вместо тях или колкото тях. Когато си получавал лошо отношение, се научаваш да се държиш лошо, индоктриниран си в агресивната социална парадигма със слогани като „по-силният оцелява“ и „ако ти не се биеш, ще бият теб“. Като насилие се преживяват и бедността, икономическите ограничения – такива хронични фрустрации могат да породят озлобление и ненавист, които да прелеят срещу другите дори когато те не са пряко отговорни за това.
-Най-шокиращо е домашното насилие, което често завършва с убити жени. Понякога пред очите на деца. Какво се случва в главите на тези мъже, че да се стигне до такова чудовищно „изтрещяване“, и защо повечето жени търпят?
-Не съм специалист по проблемите на домашното насилие, но е сигурно, че само психологическа помощ никак не е достатъчна. Нужно е държавата с цялата си мощ да застане зад жертвите чрез превенция, ефективни съдебни дела, центрове за закрила, правна, социална и финансова помощ. Само когато жертвите усещат тази подкрепа, ще са достатъчно силни да противостоят на насилието. Защото, докато търпят, те или го пренасочват към по-беззащитни от тях – деца, възрастни и болни роднини, или в себеувреждащо поведение. И стават два пъти жертви – и на насилника, и на насилието, което сами си причиняват.
-Винаги е имало бой между ученици, но сега тези сблъсъци се ожесточават – жертвите вече са събличани и снимани и това унижение става масово достояние. Родителите ли са виновни? Какво не правят, къде бъркат?
– Родителите просто абдикират от проблемите на децата си, защото често се чувстват безпомощни да противодействат на системни проблеми, например икономически. В същото време нямат достъп до средата в училище, където проблемното поведение възниква и се развива, а и самата тя нерядко е недружелюбна. Почти всеки опит на родителите да поискат решение на проблем се сблъсква с формализъм, малодушие, некомпетентност, дори с агресия. А една недружелюбна, да не кажа враждебна среда, която е формираща личността на учениците, не може да произведе друго освен недружелюбни деца, респективно възрастни. Затова трябва да се инвестира в непрекъснато обучение на учители и училищни психолози.
-Има данни и че все повече хора страдат от депресия. Това не се ли превръща в скрита заплаха?
– Не е проблем депресията сама по себе си, а стигмата, срамът да признаеш, че се чувстваш отчаян и безпомощен. А когато те попитат: „Как си?“, да се чувстваш длъжен да излъжеш: „Добре!“, защото те е страх, че ако признаеш истината, ще трябва да се разделиш с образа, който поддържаш за себе си. Истинският проблем с депресията е нейното прикриване и отричане. Дали това тъмно нещо, което изпълва душата ни, е депресия или екзистенциална криза, трябва ли да го лекуваме, или е достатъчно да го разбираме, може да отговори най-добре психотерапевт и ако той прецени – психиатър, с когото да се обсъди медикаментозна подкрепа. Затова психологическото консултиране е ключово за намаляване щетите от депресивните състояния – алкохолизъм, злоупотреба с наркотици, опити за самоубийство.
– Немалко хора се страхуват да пият лекарства заради странични ефекти.
– Не е толкова важно лекарството, а начинът на предписване. Ако се направи с прецизност и с изследване на страховете на пациента, е по-вероятно този медикамент да се понесе с по-малко или липсващи странични реакции и с по-изразен терапевтичен ефект. И обратното. В голяма степен е вярно, че лекарят е лекарството, когато става въпрос за душевни проблеми, и затова ние с колегите е важно да се научим да предписваме себе си с мяра, без да предозираме, но и без да лишаваме пациентите от човешкия контакт. Когато това го има, не е страшно да се пият лекарства – понякога е допустима контролирана зависимост, както и обратното – не е страшно да не се пият. Страшно е, когато се загуби доверието в лекаря.
Д-р Сотиров е управител на Амбулатория за психично здраве „Адаптация“. Завършил е Медицинския университет в София. От 1996 г. до 2002 работи в Държавна психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ – Нови Искър. От 2001 г. има специалност по психиатрия, а допълнително и по когнитивно-поведенческа психотерапия и психосоциална рехабилитация.
