Голямата мечта на Радина Червенова е била да стане актриса. Но след като не я приемат в НАТФИЗ, тя е толкова разочарована, че се затваря и три дни не излиза от дома си. Щастието обаче й се усмихва, когато се явява на конкурс за говорители на БНТ. Тогава 2000 души се борят за едно място. Е, не получава веднага титулярно място, но Хачо Бояджиев я харесва и тя остава да помага в детска редакция. Години по-късно вече е една от най-популярните говорителки, а след това и лице на централната информационна емисия „По света и у нас“. В БНТ среща и втория си съпруг Коко Каменаров, с когото е заедно 30 години. Двамата сключват граждански брак набързо преди новинарска емисия, просто защото намират два свободни часа. Когато обаче Коко Каменаров е избран за шеф на БНТ, Радина решава, че е по-добре вече да не е водеща на „По света и у нас“. Малко след това напуска и Националната телевизия.
Сега тя е част от екипа на предаването „Преди обед“, където води рубриката си „Опасни връзки“.
– Радина, на 3 юни се навършват 5 години от последната ви емисия като водеща на „По света и у нас“. Липсва ли ви работата в новините?
– Не ми липсва работата, но навикът да гледам новини по всички възможни канали сигурно ще си остане до края на живота ми. А и аз имах късмет да съм в „По света и у нас“ в едно много интересно време. Смятам, че съм родена под щастлива звезда по отношение на професията ми.
– Разкажете ми за последния си ден в БНТ…
– Никой не знаеше, че това е последната ми емисия като водеща. Когато вървях по коридора, излизайки от студиото, хиляди въпроси се въртяха в главата ми. По принцип съм много емоционална, но когато си тръгвах, изпитах някаква лекота. В телевизията срещнах прекрасни хора и до ден днешен поддържам връзка с тях, но човек има определени етапи в живота си, през които трябва да премине. А аз от първия ден, в който започнах да работя в БНТ, си знаех, че е много важно кога ще кажеш: „Стоп!“. По-странното, че само седмица преди да си тръгна, не си представях живота без новините. Но се наложи, предстоеше ми операция.
– За този период ще говорим след малко. Ще ми се да разбера как бихте определили телевизията – като майка, като мащеха, като съпруга, като любовница или като приятелка?
– Дали е възможно да ги обединя в едно, защото за мен телевизията е всичко това. В началото живеех там като в приказка. Никога не съм вярвала, че мога да попадна сред тези хора – всички до един големи звезди. Телевизията беше мястото, от което не ми се тръгваше.
– Вие сте първо говорителка, а след това и водеща на „По света и у нас“. Новинарите са хора, които не трябва да показват емоция на екрана. Но има ли новина, която ви е разплаквала?
– Да, новинарите трябва да са неутрални, но и те са хора. Имат емоции, чувства… Когато стана трагедията в дискотека „Индиго“, на финала на емисията ми дадоха да прочета текста за смъртта на децата. В същия този момент знаех, че моята дъщеря също е на дискотека. Единственото, което исках, е веднага да изляза от студиото и да звънна по телефона, за да разбера къде е детето ми и какво се става с нея.
Освен това, за жалост, ми се случи да прочета новини за смъртта на близки мои приятели. Признавам, било ми е много трудно да сдържа емоциите си в такива моменти.
– Вече три години сте част от екипа на „Преди обед“, където водите вашата рубрика „Опасни връзки“ и вече не сте новинар, а журналист. Трудно ли ви беше да се пренастроите?
– Беше трудно, защото ми се наложи от човек, който не трябва да показва емоция на екрана, да избухна с цялата си емоция. „Преди обед“ е предаване, даващо на хората един добър старт на деня. И това, което много ми помогна, е прекрасният екип, с който работя.
– Как дойде поканата всъщност?
Пак ще кажа, че съм родена под щастлива звезда, надявам се! (Смее се.) Поканата дойде съвсем неочаквано. Когато бях взела решение, че съм приключила с телевизията, най-изненадващо ми се обади Георги Тошев. Както се знае, той е много сладкодумен и убедителен, а предложението за работа беше страхотно. Не знаех дали ще се справя, но тъй като съм човек, който обича трудностите, реших да пробвам. Избрах теми, свързани с психология, защото смятам, че хората имат нужда да разбират самите себе си. Запознах се с изключителни психолози и психотерапевти, които знаят как да помогнат. За жалост, сега духовното се е позагубило и това е пречка този живот да изглежда по-хубав.
– Как работите с водещите на „Преди обед“ – Деси Стоянова и Сашо Кадиев? Сашо разсмива ви ли извън ефир?
– Те са фантастични, страхотни… Знаете ли колко голяма е разликата да излезеш от нюзрума и да влезеш в такава среда. Работата в новините изисква други взаимоотношения. Там няма време, всеки иска да е първи, има състезание между всички, а това води до едно непрестанно напрежение и дори на моменти се използва доста остър тон. Много пъти ми се е случвало да се прибирам вкъщи след емисия и децата да ми казват: „Мамо, защо се караш, когато ни говориш?“. А аз просто не се усещам, че пренасям същия тон на говорене и вкъщи.
В „Преди обед“ е различно. Секунди преди ефир се разказват вицове. И въпреки че на екран всичко изглежда лежерно, зад това стои огромен труд на целия екип.
– Връщам ви към 2019 година – една от най-тежките във вашия живот. Тогава вие чувате страшната диагноза – рак на гърдата. Мнозина рухват, но вие – не. Как успяхте да намерите сила в онзи момент?
– Първо – не си дадох време за отчаяние. И второ – бях убедена, че ми е рано да си тръгна от този свят. Имам още работа да върша тук и хора, които се нуждаят от мен и които обичам. В момента, в който разбрах диагнозата, може би открих някаква вътрешна сила. А и споделям мисълта, че препятствията или те нараняват, или те променят. Вярвам във второто. Поне при мен така се случи. Препятствията идват, за да те научат на нещо и да изкачат теб самия на по-високо ниво.
– Ракът за какво е урок?
– Урок за това да се обърнеш и да се погрижиш за себе си, а не да се раздаваш навсякъде. И ако ти не се събереш и не дадеш нужното на себе си, няма как да дадеш и на другите.
– Харесвахте ли онова момиче с късата коса?
– Знаех какво ми предстои, когато започнах да държа кичури коса в ръцете си. Беше последният ден от морската ни ваканция. Набързо събрах каквото е останало от главата ми, за да изглеждам по-прилично, докато се прибера в София. Вече си бях поръчала и перуката предварително. Когато отидох да я взема, жената, която ми я направи, ми каза да се обърна с гръб към огледалото и докато не ми я сложи, забрани да се гледам. В момента, в който тя излезе, за да я донесе, първото нещо, което направих, беше да се видя в огледалото. Усмихнах се и казах: „Не е чак толкова зле! Има и по-лошо!“. Тя после ми сложи новата коса и тогава започнах да си говоря с перуката как двете ще бъдем заедно в близките две години и ще трябва да се разбираме. И ако обича – да стои добре на главата ми. Точно толкова време я носих. Тя ми служи вярно. Пазя си я до ден днешен. И винаги ще я пазя. Дори когато започна да ми израства косата, не посмях да я махна тук. Заминах при дъщеря ми в Швейцария, където никой не ме познава. Там свалих перуката и най-голямото щастие изпитах, когато излязох навън и усетих вятъра. Осъзнах как хората не се радват на това щастие, което имат. Това беше един от най-щастливите ми дни и никога няма до го забравя.
– В медиите излезе информация, че сте избрали да се оперирате във Франция. Защо там?
– Не съм била във Франция. Дори не съм си и помисляла да се оперирам извън България. Освен това при мен се наложи да се правят две интервенции в рамките на три дни, тъй като ракът се оказа изключително агресивен. Благодарна съм на д-р Евтимия Средкова, която ме оперира, и на д-р Митева, която се грижи за мен дълго време, защото те не са само лекари, а и психолзи. Двете много помогнаха и ми предадоха вярата си, че мога да се преборя.
– За щастие, сега всичко е наред!
– Да!
– Какво искате да кажете на всички жени, които чуват тази страшна диагноза?
– Мислете за себе си! Профилактиката е изключително важна! Когато ракът е в ранен стадий, се лекува. Затова не се оставяйте до положение, в което много трудно се излиза от тази болест!
– Минаваме към друга тема, която също няма да е лека за разговор. През 2023 г. стават 30 години от началото на връзката ви с Коко Каменаров. В предаването „Търси се“ през 2020 г. казвате, че няколко пъти сте правили опит да се разделите, но това се оказва невъзможно. Защо е невъзможно?
– Фактът си е факт – ние сме заедно 30 години. Разбира се, че невинаги е било идеално, разбира се, че е имало много конфликти, спадове и пикове, тъй като връзката ни е бурна, но каквото и да се е случвало, единият винаги е имал нужда от другия. Ние говорим на един език даже когато сме в лоши отношения. И това не е резултат на годините, прекарани заедно. Така е от самото начало. Имаме такава любов, каквато рядко се открива.
– Вие се срещате в БНТ, когато Коко Каменаров постъпва на работа там…
– Това, което знам от Коко и от близката ни приятелка Хилда Казасян, е, че той още преди да е на работа в телевизията, е искал Хилда да го заведе до входа, в който живея, и да стоят и да чакат да изляза. Но срещата ни наистина стана, когато той дойде на работа в БНТ.
– Преди две години се налага да се разделите заради връзка на Коко с друга жена. Как го преживяхте?
– Ако кажа, че не ми е пукало, ще излъжа. Обидата е много голяма. Сигурно ще ви изненадам, но съм много благодарна на това, което ми се случи. В този период се убедих, че ако човек не се научи да живее сам, той не може да живее и във връзка. Аз бях прекалено отдадена на този брак и грижите за семейството – това не го казвам в добрия смисъл на думата за мен, защото дори, струва ми се, загубих себе си. Поне така съм го чувствала. И в тези две години всъщност намерих щастието на живота със себе си. Да живееш сам не означава да си самотен. В този период бях обградена от много приятели и наново се запознах с доста хора, които тогава преоткрих. Усетих истинската им обич.
– Как простихте?
– Трудно! Много трудно! Но когато човек е минал през изпитанието на тези две години, за които говоря, гледа по друг начин на живота. За мен по-важно е не толкова аз да простя, колкото той да си прости. Защото това е много по-трудно.
– Казва ли един мъж: „Аз сгреших. Извинявай!“?
– Казва.
– А какво казва жената?
– Винаги съм казвала, че не е добре да се налага един мъж да се извинява.
– Колко време ви трябваше да преглътнете тази горчива хапка?
– Преглътнах я още когато заживях сама. Просто си казах: „Обидата си е обида, раната си е рана, но животът продължава!“.
– Сега какви са отношенията ви? Счупеното счупено ли е, или успяхте да го залепите?
– Смятам, че сега отношенията ни са много по-истински от преди, много по-нормални и по-реални.
– Това ли е мъжът на живота ви?
(Дълго мълчание.) Както казах, 30 години сме заедно, това не е случайност. Да!
– След всичко, което преживяхте, в рамките на една година трябваше да вдигнете и две сватби – на общата ви дъщеря с Коко – Анастасия, и на сина ви от първия брак Валди. Трудна ли беше организацията?
– Въпреки че миналата година беше много натоварваща, мога да кажа, че беше прекрасна. Още през януари започна организацията на едната сватба, после и на другата. И двете бяха много артистични – в голяма градина и на голф игрище. И при двете валя дъжд до обяд, а след това изгря слънце и времето беше прекрасно. Щеше да има и трета сватба на дъщеря ни София, но нека да остане и нещо за следващата година.
– През 2020 година написахте роман след един странен сън, но още не сте го издали. Каква е причината?
– Дописвах го до края на 2021 година, а и имам голям респект към писателите. Не се взимам сериозно. Надявам се скоро да го издам. Работното му заглавие е „Сън“.
– Като дете сте свирили на цигулка, а сега дори нямате този инструмент в дома си. Загуби ли сцената едни виртуозен музикант във ваше лице?
– Категорично! (Смее се.) Ако има нещо, за което съжалявам, е цигулката. Започнах да свиря от 5-годишна. Моят изключителен педагог Христо Петков искаше дори да уча в Музикалното училище. На всички конкурси бях на първо място. Но има едни години в живота на децата, когато им се играе, искат да са с приятелите си. Започнах да тренирам и плуване, ходех на спортни лагери. В тези случай родителите е добре да приложат натиск, но моите не го направиха. Защото дори и да не бях станала концертиращ артист, сега щях да си свиря за мое удоволствие.
– Можехте с Васко Василев да свирите заедно на коронацията на крал Чарлз Трети във Великобритания…
– Не е бил това пътят ми!
– Какво е усещането, когато замените къща, пълна с много деца, и заживеете с куче?
– Всяко нещо е с времето си. Бях щастлива, когато къщата ни беше пълна с деца. Но те пораснаха и всеки тръгна по своя път. Сега също съм много щастлива, защото човек има нужда и от малко спокойствие и пространство. Но не съм лишена от вниманието на децата ми. Те са най-близките ми приятели. Доста време отнема да се чуя с всеки един през деня. Даже започнах да ги редувам, но те пък ревнуват, ако говоря по-дълго с някой от тях и телефонът ми е зает.
– Какво ви дава голдън ретрийвърът?
– Любов, преданост, искреност. Това е най-нежният човек на света. Той не е куче!
– Ако трябва да озаглавите романа на живота си, какво заглавие бихте избрали?
– Благодарност, че точно този живот съм живяла! А в него има от всичко! Романът продължава…
