Днес младите хора често се оплакват колко трудно е да се отгледа дете и не са много семействата, в които има повече от две. Затова не е лесно да си представим как една жена е успяла навремето да се грижи за 600 сирачета. На всички съумява да намери подходяща работа и да ги ожени. Името й е Райна Цанева и е родом от Кюстендил.
„Закръглих девет десетилетия и съм един от малкото все още живи питомци на сиропиталище „Милосърдие“ в Кюстендил. И въпреки че с времето всичко избледнява, изтрива се и се изгубва, с хора като Райна Цанева не е така. Нейният всеотдаен живот, голямото й човешко дело и днес ни е нужно и с времето ще става все по-ярък и заразяващ пример, потребен на всеки човек. Едва ли ще сгреша, ако кажа, че Райна Цанева е един от най-големите и най-щедрите дарители нe само в нашия кюстендилски край. Ако една вдовица даде целия си имот и целия си живот за благото на деца сираци, тя е явление, а за мен Божествена жена, ореолът около образа, на която ще блести с неотслабваща сила до края на дните ми“, пише преди време Александър Захариев.
Райна няма собствени деца, но става повече от майка на 600 сирачета, които отглежда и възпитава с любов като свои. Родена през 1886 г. в Кюстендил, тя завършва педагогическо училище в родния си град, а след това колеж във Виена. Омъжва се за Никола Цанев, който умира едва няколко месеца след това. Добре образована, млада и хубава, тя получава предложения за брак, но избира да остане вярна на своя любим дори и след смъртта му. Останала без дете, Райна насочва любовта си към хората в беда.
През войните – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна, е самарянка, а след тях се посвещава на осиротелите деца. Всичко започва през един януарски ден на 1921 г., когато бащата на Райна – фелдшерът Христо Зеленков, попада на войнишка вдовица, която умира от туберкулоза в кюстендилското село Слокощица. Край нея гладни и премръзнали пищят три осиротели момчета – Борис, Йордан и Георги. Поразен от видяното, баща й споделя с домашните си тъжната история. Тогава Райна грабва палтото си и казва: „Отивам да прибера тия деца у нас“. Тя довежда малчуганите в дома си, за да ги стопли и нахрани поне за известно време, но те остават при нея до задомяването си. Близки и познати също помагат с каквото могат за отглеждането им. Съпричастността им мотивира Райна и скоро тя взима при себе си нови осиротели и останали без дом дечица, за които няма кой да се грижи. Броят им расте и не след дълго бащиният й дом се оказва тесен за „нейната челяд“. Първо децата са преместени в трапезарията на градското училище, но и там става тясно. Затова леля Райна, както я наричат малчуганите, купува стара еврейска къща в близост до Чифте баня и нарича благотворителното си дружество „Милосърдие“. Основният му принцип е безплатното съдружие. За издръжка на сиропиталището дружеството разчита на членски внос, наем от новопостроеното здание, когато сираците са на летовището през летните месеци, лотарии и представления, дарения и завещания, помощи от частни лица и дружества, но най-много на личните средства на Цанева. В изградения комплекс има 25 стаи, уютен двор с цветни градини и езерце, трапезария и кухня. Райна спи в сиропиталището при децата, за да може да е непрестанно на тяхно разположение, да ги дарява с любов и да ги готви за живота. Нейната стая е дирекция, „офис“, приемна и работилница, където момичетата до късно вечер учат бродерия и плетиво.
„За нас, питомците на сиропиталището, тя беше всичко: директор и възпитател, домакин, касиер, майстор шивач, драматург, режисьор, организатор, майка… Като ревностна християнка упорито насаждаше у нас вярата във всемогъщия Бог, който държи в ръцете си хармонията в природата. Тя живееше в сиропиталището заедно с нас, децата. Стаята й беше и дирекция, и приемна, и работилница и по всяко време беше на разположение на питомниците. За нас тя не беше г-жа Цанева, а леля Райна – синоним на майка“, спомня си Александър Захариев.
Неслучайно много от питомците й стават лекари, професори, свещеници, учители, майстори, юристи. Тя е майка на всички – на някои от момичетата дори заделя от чеиза си при задомяването им. Успява да събере пари за детско летовище на хълма Хисарлъка, което след години се превръща в детски санаториум и оздравително училище за деца с белодробни заболявания.
Животът тече спокойно за питомците и тяхната благодетелка. Но настъпва есента на 1944 г. Скоро новата власт обвинява леля Райна, че наблягала на религиозното възпитание на децата и готвела момчетата главно за свещеници. Тя е отстранена от работа и лишена от пенсия.
Сиропиталището е съсипано, сградата е отнета и обявена за дом „Републиканска младеж“. Започват трудни времена за удивителната жена. По обясними причини не потръгва творческата й дейност, макар да е с доказан драматургичен талант и пиесите й да са играни с успех в много читалища в цялата страна. Успява да създаде книга-албум с имената и кратки биографии на всяко от децата, минало през сиропиталището й, но за голямо съжаление после книгата е загубена.
„След 9.ІХ.1944 г. името и делото на тази божествено добра и благородна жена са заличени от летописите на Кюстендил. Тя почина през 1971 г. в София и бе погребана в Боянските гробища като бездомница. След време в гроба й погребаха друг и тя вече няма гроб, никаква следа на тая земя. Нелепо и тъжно е! Но нали без гроб са и вълшебникът Моцарт и великите Ботев и Левски и още колко много мъченици, герои и заслужили люде! След промените през 1989 г. й бе организирано юбилейно честване, а името й в Кюстендил носят една улица, сиропиталището и летовището в Хисарлъка“, припомня Александър Захариев.
