Румен Леонидов е роден през 1953 г. в София – един от най-известните поети, преводачи и издатели. Стихотворението му „Ако Лазар“ е наречено от френския поет Ив Бонфоа „най-великото за ХХ век“. Леонидов е носител на български и международни награди – автор е на 11 книги с лирика и не спира да работи до днес. През май ще черпи за 70 години.
– Как се чувствате, господин Леонидов, как творите сред тази социална какофония?
– Писането на стихове е интимен момент, подобен на онзи разговор с Бога, който водим с Него чрез молитвите. Вярно, че писането е повече монолог, отколкото диалог, но който има усет и интуиция, ще чуе какво искат да му кажат Висшите сили. Винаги съм твърдял, че някой друг диктува на поетите, а тяхната роля е най-вече талантливо да улавят и да препредават енергията, вибрациите, шептежа на словото. Пазя тази моя връзка с невидимите светове като зеницата на окото си – можеш да се молиш всеки ден и дори по цял ден, но да влизаш и да излизаш в магията на поезията, не става по лично желание.
– Но много хора не го разбират…
– Приемат го като хоби, което е ужасно. Затова има живо родени стихове и мъртво родени. Има и мъртво заченати. И колкото повече напредвам във възрастта, толкова по-взискателен ставам към себе си. Оставил съм доста непубликувани неща да се утаяват, не бързам за никъде. Така постъпих със сбирката ми „Сляпа неделя“, която отлежа точно девет лета, докато водата ѝ се превърна във вино. „Покаяние Господне“ също зъзна седем зими, докато излезе от пустинята на духа и се появи пред читателите. През това време изтърпях всички гадни атаки на суетата си, на изкушенията, на адския сърбеж за по-скорошна изява, но устоях. И двете книги се получиха, за което съм им благодарен.
– През май навлизате в следващата декада на живота си, какво бихте задраскали от предишните 10 години?
– Нищо не бих задраскал. Нито поредните заблуди, нито напразните надежди, нито разочарованията от обществените очаквания. Интелигентните граждани у нас са малцинство, което е толкова безсилно, че не може да се пребори за правата си като другите малцинства.
– Назовете някои от тези права.
– Да бъдем вписани в конституцията като интелектуален био резерв със стратегическо значение. Да имаме право на свои новини по БНТ без криминална хроника и на предавания за нас, както за сънародниците в неравностойно положение. Да разчитаме на обществена закрила, на помощи по европейските програми, на свой традиционен парад, в който ще се маскираме на глупаци и на простаци. Малцинството на интелигентните граждани би трябвало да бъде вписано в Червената книга на изчезващите същности. За да узнаят потомците, че сме били доживотни заложници на този народ.
– Кой беше първият човек, който ви убеди, че от вас ще излезе поет?
– Не обичам да ме наричат поет. Изпитвам неудобство, въпреки наградите и отличията, които получих у нас и в чужбина. Въпреки четирите ми преведени книжлета. Изпитвам юношески свян от това гръмко самоопределение. Поети са моите богове – Ботев, Димчо, Христо Фотев, Коста Павлов, поети са покойните приятели изящници Иван Методиев, Жоро Рупчев, Николай Искъров, Добри Тонев… Имах късмет да започна да дращя в рими и без рими във времена, когато литературните студентски кръжоци бяха естествено явление. Правихме публични анализи, разбори, карахме се, когато не ни достигаха аргументите. Но в споровете не се родиха лъжи, а трудни за преглъщане истини. Не си спестявахме слабостите, а и имахме литературни критици за ментори – Георги Черняков, Огнян Сапарев… Инак съм задължен на мнозина за добрите думи, за куража, за подкрепата – на Любо Левчев, Блага Димитрова, Петър Динеков, Радичков, Иван Радоев, Иван Теофилов, Недялко Йорданов… Но ако Бог не беше решил да ми спусне своя верен ангел вдъхновител, тръпката ми към изкуството отдавна щеше да ме зареже. Както изчезна от душите на стотици пишещи мои връстници, с които дебютирахме.
– Какво беше скандалното в битието на поетичното общество в България през 80-те: бунтарството, сексуалната революция, новите форми в литературата?
– Естетическият бунт. Чрез него дръзко се изявявахме, съзнателно търсехме сблъсък с правилата на соцреализма като единствен метод на изображение. Подсъзнателно сигурно сме искали да ни обърнат внимание, дори да ни наругаят в някой доклад на писателския съюз, но войната ни бе леко комична от днешна гледна точка. Редяхме стихове без препинателни знаци, което вбесяваше и ужасяваше строгите схоластици на строя. Джагаров се възмути в интервю, че младите залитат в белия, в свободия стих, че отричат римите, ритъма, напевността на лириката и онази песенност – балалаечно-естрадна повърня, в която пишеха и рецитираха почти всички тогавашни млади и дърти съветски поети и поетки. Упрекваха ни, че сме под западно влияние, че ставаме, без да знаем, проводници на западната идеология, от която хал хабер си нямахме. Преди нас така се бяха насъскали срещу Коста Павлов, обявен за абсурдист и имитатор на Бекет, Йожен Йонеско и Артюр Адамов, без поетът да ги е чел. Защото в онази епоха те не бяха преведени дори за секретния бюлетин на писателите.
– Как се справихте със съпротивата на червените консерватори?
– С младежки хъс и свободолюбие. Още като студент попаднах в творческа тайфа от млади поети и художници, в която всички имахме обща професия – неистовата ни, недообразована и неподправена радост от живота. Това бе занаятът ни на бунтари бохеми, владеещи майсторлъка да живеем самоубийствено красиво. Притежавахме природното призвание да не бъдем послушници в манастира на обществото, кротки еснафи, скромни чичковци с обръснати мустаци и бради. Въпреки цензурата, въпреки страха, който дебнеше зад всеки ъгъл, въпреки че всеки втори арт активист бе ухо на ДС. Въпреки това искахме да бъдем други и бяхме други – готови да умрем, но не и да се предадем на скуката.
– Останахте ли същите до днес?
– Не, не сме същите отдавна. Но подписите на някои от нас все още стоят върху гърба на некролога на социализма със съветско лице. Неговата смърт не завърши с ритуалното му погребение, а като всяко чудо той оживя след три дни под друго име, образ и подобие. И днес вампирясалият му двойник събира мъртвите души за огрев, а живите се молят на смъртта да ги спаси от животното живот. Но и това ще мине.
– По-рано писателите у нас бяха противопоставяни на идеологически принцип, сега какво ги разделя?
– Днес първо ни разделя диктатът на университетските преподаватели, които заради научните си титли са без конкуренция в литературните журита. Бил съм в много журита, в които се оказвах окупиран от титулувани праведници.
– От кого зависи?
– От уплашените чиновниците в Министерството на културата и от местните общински комплексари, които нямат представа кой кой е и колко струва в действителност. За тях най-важно е избраникът да е поне доцент, който пише стихове, нищо, че в гилдията не го зачитат. Провинциалните чиновници обичат да се застраховат и често се облягат върху монопола на Съюза на червените писатели, чието ръководство е част от екипа на „Позитано“ 20.
– А има ли политическо разделение?
– Да. Допълнително ни раздели пандемията, животинският страх от смъртта. Някои уж демократи изпаднаха в тотална анти западна истерия, а инак гласът им не можеш да чуеш с години. Уж писатели, уж философско извисени, уж разговарят с вечността, а тази необявена война ги метна през глава в комсомолската им същност. Същото става и сега – при агресията на Русия срещу европейския начин на живот и мислене. Отново страхът от световна война ги озвери и започнаха да искат мир, без да кажат кой и как ще го плати. Мир срещу какво? Да си на страната на Азия във войната й срещу Европа, е кошмар. Колкото и гаден да е Западът, той не крие кирливите си ризи, но е доста по-малко противен от Изтока, чиято цивилизация не предлага никаква демокрация. 45 години бяхме част от страната на вечните генерални секретари, а сега – на доживотните президентски мандати… И аз съм срещу войните, срещу убийствата, но знам, че фалшивият мир е също война. И съм го записал в списание „Пламък“ отпреди 40 години: „Завиждам на животните, които убиват само при самозащита“.
– Как ще свърши всичко това според вас?
– Тази война или ще доведе до крах путинска Русия, или Западът ще се окаже сломен, уморен и изтощен. И ще поиска мир на чужд гръб. Това ще даде време на Китай да му стъпи на шията, което май е неизбежно… Човечеството, ако иска да оцелее и да се върне към Божията промисъл, ще трябва да извади нови, истински лидери, мъдри и провиждащи. Инак Ной този път няма да има време да скове спасителния си ковчег. Никой не ни е обещал вечен живот на земята и безкрайни безгрижни години. Обратно – животът ни тук е за това, за да бъде прекъсван от време на време.
– Големите ни писатели си отидоха, идват ли нови дарования?
– Имаме добри разказвачи, но майсторите на късия разказ са кът. Повечето пишат романи, защото романът е тежката артилерия в книгоиздаването, а и „тухлите“ се продават по-лесно. Появи се нова вълна пишещи, но първенството по майсторлък все още се държи от поколението над петдесет… Забелязва се и друга тенденция – както казва Стефан Цанев, някои тарикати вадят текстовете си по комерсиален калъп, така редят думите, че писанията им да нямат нужда от професионален преводач, просто трябва да бъдат преписани на правилен английски правопис. Тези четива са странни, четеш ги на български, а звучат като преведени през Гугъл. ГМО, без аромат, без вкус, без магия. Това писане го наричам фригидно, в него няма драйф, изригване, духовна еякулация.
– Докъде според вас стигна съотношението между вярващите и безбожниците в страната ни?
– Не знам. Любовна поезия у нас с лопата да я ринеш, но религиозна няма. Философска – също. Има битова, социална, авангардна, селска, полуградска, себеописателна, всякаква, но набожна поезия нямаме. Господ, Бог, ангели и прочие са декоративни атрибути, колорит в безцветието. Да вярващ в Създателя днес е демоде, направо е налудно. Модерният човек е всъщност примитив, който не знае, че нищо не знае. Но знае, че Господ не съществува.
– Все още ли твърдите, че разузнаването на царска Русия е вербувало Любен Каравелов за свой агент?
– Това е темата на следващата ми книга. Не става дума за мои русофобски хрумки, защото се базирам върху разкритията на историка професор Иван Стоянов, Бог да го помилва, бивш ректор на Великотърновския университет. Но никой негов колега не се зае да продължи започнатото. Професорът е бил три месеца в Санкт Петербург и е извадил от архива досието на Любен Каравелов. И той обнародва факта, че генерал Игнатиев е вербувал Каравелов, за да го имплантира сред революционните ни среди – първо в Сърбия, след това в Румъния. Готвил го е за бъдещ губернатор на Задунайска България. Съмненията, че Каравелов е предал Васил Левски не са от вчера, редица негови съвременници го нападат и обвиняват за това. Но след Освобождението хероят умира и греховете му са заровени в гроба заедно с него. Засега.
– Вашият прадядо Леонид Янков, войвода от Вътрешната македоно-одринска революционна организация, загива в неравностойна битка с турски аскер през 1905 г. Има ли изход от кризата в двустранните ни отношения със Северна Македония?
– От края на Втората световна ни делят близо 80 години. Онази Република Македония няма нищо общо с днешната. Сърбоманите смазаха всичко българско и омразата към нас е нещо, което не само никога няма да секне, но и ще ескалира.
