18.9 C
София
вторник, 29 октомври 2024 г.

Самуел Финци: Снимах в общ филм с Антъни Хопкинс, но се разминахме

Автор: Албена АТАНАСОВА

Самуел Финци, един от най-известните актьори в България и Германия, който снима в цяла Европа и САЩ, е сред звездите във филма „Януари“ на Андрей Паунов. Черно-бялата драма на елитния документалист е по мотиви от едноименната пиеса на Йордан Радичков.

Финци младши е в ролята на пазача в полуразрушената хижа от тъмните години на соца, а другият жител на мрачното обиталище е старецът на Йосиф Сърчаджиев. „Чудно си прекарахме с Йоско – той ме познава от дете“, споделя Финци, който се прибра в София за официалната премиера. Андрей Паунов пък коментира, че със Самуел отдавна мечтаели да сътворят нещо заедно. „Невероятно присъствие, истински интелектуален партньор“, хвали го режисьорът, който пък определя жанра на „Януари“ като нещо средно между уестърна по италиански и самурайските драми на великия японец Акира Куросава. Както се знае, историята се случва някъде в Балкана, където снежна буря откъсва от света петима мъже. Който иска да се измъкне от капана, трябва да мине през гората – но тръгне ли като човек, се завръща като вълк. Всички чакат единствения, за когото се говори, че е стигнал до града – Петър Моторов. Той обаче не идва.

Следващия червен килим, по който ще мине Финци, е на международния кинофестивал в Берлин през февруари – той е сред централните персонажи във филма „Сенека“. В сюрреалистичната продукция на Роберт Швентке за последните дни от живота на знаменития римски философ Луций Аней Сенека, който е ментор на Нерон, Самуел е в дует с Джон Малкович, а техни партньори са Том Кзандер, Мери-Луиз Паркър, Джулиан Сандс, Джералдин Чаплин.

Синът на Ицхак Финци скоро ще застане пред камерите като инспектора, който разследва атентата в Сарафово, при който загинаха граждани на Израел и българският шофьор на автобуса им. В театъра Санчо продължава да играе своя моноспектакъл „Един кон влязъл в бар“ – за стендъп комика Дов Гринщейн, който вместо очакваните смешки предлага на зрителите трънлив разказ за тъжното си детство, за житейските разочарования и неблагополучия от сложната действителност в Израел.

  • За първи път ли влизате в Радичковата вселена, господин Финци?
  • Да, ако това е Радичков. Сценарият на филма използва ситуацията и характерите в „Януари“. Много обичам текстовете на Радичков, те винаги са ме занимавали – още преди да бъда студент във ВИТИЗ. Универсални са, Радичков не се занимава само с така нареченото „българско“, описаното от него може да се случи навсякъде.
  • Абсурдът открай време ви привлича…
  • Не използвам този термин. Понятието „театър на абсурда“ е измислица на критиците. Самият Бекет никога не употребява това определение за пиесите си. Той даже не го разбира. Факт е, разбира се, че го има в „Януари“ – така както Владимир и Естрагон през цялото време чакат Годо, но от него няма и следа, така и нашите герои постоянно говорят за Петър Моторов, а той не се появява. В живота също често се случва напразно да си мислиш, че някой трябва да дойде. Нищо абсурдно няма в цялата тази работа.
  • Нима не е странно, че вашият герой отглежда омари в зарязаната почивна станция от 70-те?
  • Ами той се грижи и за изоставената къща – символ на предишната епоха. Вътре е пълно с атрибути на отминалата утопия, които показват разрушаването на една идеология, която никога няма да се върне. Сред всичко това моят герой отглежда своите омари и чака Петър Моторов. Вместо него идват някакви други хора и замръзнали вълци.
  • Какво най-много ви дразнеше в сградата на соца?
  • Теснотията, ограниченията, пропагандата. Възприемах като лъжа всичко, което ни се съобщаваше отвън – и веднага започвах да се съмнявам. Натрапването на идеи. Сами по себе си може би са били добри, но постоянното им прокламиране, е пагубно за младия човек. Затова много бързо реших да изляза от тази система.
  • Бързо ли се отърсихте от нея?
  • Да, но все ми оставаха някои рефлекси – мина дълго време, преди да се освободя окончателно от тях. Не се случи веднага. Те са толкова натрапчиви. Когато в началото преминавах границите, винаги се питах: „Ами ако сега някой ми каже, че не мога да отида от другата страна и вземе паспорта ми?“. Знаех, че няма как да стане, но въпреки това изваждах някаква усмивка към граничния служител, като че ли животът ми зависеше от него. Отдавна вече не е така. Но тогава, в първите години, продължавах да усещам физическата си непоносимост към агресията на идеологията. Бях стигнал до пределната точка, преди да замина от България.
  • Как си обяснявате някогашната ви своеобразна клаустрофобия?
  • България не е кой знае колко голяма държава. Средата, в която съм израснал, също не е много широка. Всички се познават, всички знаят всичко за другите. В някаква степен тази фамилиарност е много симпатична, но в друга е леко ограничаваща. Но всеки решава за себе си – има хора, които чудесно си живеят тъкмо така. Не осъждам обратното.
  • В театъра ще ви гледаме през март, когато е гастролът ви в Народния с „Един кон влязъл в бар“, разкажете ни за него.
  • Много обичам спектакъла, отнасям се към него като към мое дете. Той е по романа на Давид Гросман. Не знам точно как е станало, но самият автор ме потърси чрез своята агентка, която пък му обяснила за мен: „Този може да го изиграе“. Срещнахме се в Берлин. Гросман сподели, че от книгата би се получило театър, а аз му отвърнах, че тя е готов театър. Веднага се обадих на режисьора Душан Парисек – идвали сме в София с неговата постановка „Власт и съпротива“ по Илия Троянов, Парисек много добре умее да превръща проза в драматургичен текст. Та когато го запитах иска ли да се заемем, той ми обясни, че докато е чел книгата, от първото до последното изречение я е виждал като представление. Тогава снимах два филма в Тел Авив – Душан дойде, за да се видим тримата с Давид. След едночасов разговор Гросман заключи: „Момчета, имам ви пълно доверие – правете каквото искате“.
  • И вие какво направихте?
  • Копродукция между фестивала в Залцбург, Бург театър във Виена и Дойчес Театър в Берлин. Премиерата беше през 2018 – играх в Австрия и когато настъпи моментът да започна в Германия, избухна пандемията. Затвориха театрите, отвориха театрите. Снощи (16 януари – б.а.) беше 50-ото представление в Берлин. След финала зрител дойде при мен с думите „Сега разбрах каква е психограмата на един израелец“. Това беше видял човекът. Спектакълът е за нашия живот. Не бих могъл да кажа какво е общото между героя и мен. Всъщност сега сме на една и съща възраст – той нарича себе си „57-годишен израелски вулкан“. Гросман е много силен човек с остър ум. Благ и тъжен. Той е изгубил сина си Ури в Израелско-ливанската война през 2006 година. Момчето, тогава на 20, е последната жертва в часовете преди сключването на примирието.
  • Кое в тази роля е най-много на душата ви?
  • Битката на героя със собствените му демони. Кой от нас ги няма: чувството за вина, чувството, че нещо свършва и никога няма да се повтори. Той е в крайна ситуация: май не ще го бива още дълго. И тогава се връща към детството си. Май вече и аз правя същото. Особено когато съм тук – най-вече заради хората. Наистина познавам повечето от тях – и преди всичко родителите си.
  • Ицхак Финци направи ли ви забележка, след като гледа „Един кон влязъл в бар“?
  • О, не, не, той никога нито коментира, нито се кара. Просто дава съвети – по неговия си начин: „Опитай това, ако искаш“. Без да се натрапва. Майка ми действа по същия модел. Баща ми гледа „Един кон влязъл в бар“ още преди четири години, но не е човек, който би изпаднал във видим възторг. Мисля, че се впечатли – преди всичко от количеството на текста. Два часа и половина. Надявам се, че през март пак ще дойде на представлението.
  • Майка ви, известната пианистка Гина Табакова, съжалява ли, че не свирите?
  • Може и да съжалява, ама вече е много късно. Все пак посвирвам по малко. Но съвсем аматьорски – хващам нотите на дъщеря ми.
  • Приключенията ви в киното продължават на пълни обороти – отново сте на Берлинале.
  • Да, със „Сенека – или създаването на земетресенията“. Аз съм най-приближеният слуга на Сенека – Джон Малкович. Но съм и актьор – там е малко театър в театъра. Моят герой се грижи за Сенека, докато той пише пиеса, представят я пред публика. Особен жанр, доста шокиращ – не сме гледали нещо подобно. Трагичен фарс, много краен – мрачен като послание, ако посланието въобще е възможно. Като визия е красив. Ще върви, защото е смешен и саркастичен. С режисьора му, Роберт Швентке, снимах и дистопична история за Sky tv. Там съм последният хуманист – очарователен бандит. Голям играч, наречен Граф. Действието се развива след някаква пандемия. Група от хора, организирани от една жена, преживяват на остров – но не бива да стават повече от 513. Когато се роди нов човек, един от предишните трябва да бъде хвърлен в Северно море над Хамбург – градът е опустошен, в него има само човекоядци, убийци, враждуващи групировки, готови на всичко, само и само, за да оцеляват. Графа все още е на сушата и управлява цялата тази останала паплач.
  • Да разбираме ли, че персонажът е положителен?
  • Горе-долу. Хем е хуманист, хем средствата му не са много човешки и благородни. Но всички търсят ваксина срещу пандемията.
  • Участвате във филм със самия Антъни Хопкинс.
  • За жалост не успях да си партнирам с него, защото общите ми сцени бяха с Джони Флин, който играе героя му като млад. Филмът „Един живот“ е за британеца Никълъс Уинтън, който спасява 669 еврейски деца от Прага. Извежда ги от там със самолети и влакове в навечерието на нахлуването на нацистите и започването на Втората световна война. Преди това е открил приемни семейства в Англия. Невероятен човек. Умира на 106 години през 2015. Аз съм равинът на Прага, който му дава списъка с имената – Раби Херц. За първи път играя равин.
  • Често ли ви канят за образи на евреи?
  • Не. Но сега върви вторият сезон на „Къщата на мечтите“, където съм Карл Голдман, много противоречива фигура. Той е от голяма фамилия, отворила през 20-те години мол в Берлин с идеята да бъде първият магазин на кредит. Когато нацистите печелят изборите и идват на власт, взимат сградата за централа на Гестапо, после става щаб на ЩАЗИ. Сериалът е за налагането на фашизма през 20-те и 30-те.
  • Има ли възраждане на темата за неонацизма в театъра и киното на Германия?
  • Не. Но немският театър винаги се е занимавал с тази тема, защото винаги е бил политически. Тя генерално присъства и в обществения дебат, което е много важно. Особено сега, когато възраждането на десните е основна тенденция в цяла Европа.
  • Как реагира обществото в Германия?
  • В момента има отлив от десните. Те много се изложиха с политиката на анти ваксинация. Напоследък изгубиха още гласове – след като се оказа, че сред заподозрените за неуспелия атентат е член на „Алтернатива за Германия“.
  • На 57 какво разбрахте за театъра?
  • Че все по-малко разбирам от него. Затова много не се замислям, а го правя. Колкото повече се замислям, толкова по-зле става. Все повече се оставям на интуицията си. След 35 години на сцената тя все още работи, слава Богу. Но намалявам средствата. Действам по-пестеливо. С не по-малко енергия, но по-конкретно и по-директно. Абе, де да знам, така си представям нещата.
  • Децата ви артистични ли са?
  • Може би. Но още е рано да се каже – дъщеря ми е на 11, синът ми е на 15.
  • Какъв подарък готвите за юбилея на баща ви Ицко Финци?
  • Ами не знам, още не съм готов за юбилея на този титан. Но той не е претенциозен. Предполагам, че ще му хареса да прекараме време заедно. Това е най-ценното и за мен. Майка ми пък тези дни става на 80. Един млад човек. Така че имам серия от задачки.

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img