Престижната литературна награда „Букър“, която писателят Георги Господинов спечели за романа си „Времеубежище“, първоначално се превърна в повод за радост, а часове по-късно се разви като повод за скандали и спорове.
В последните дни интересуващите се от темата пишещи хора, забравиха за писателя и неговата награда и се отдадоха на спорове за историята, за политиката, за геополитиката. Самата награда се споменава основно в политически контекст и големият въпрос е дали тя е конюнктурна, или не. Казано накратко, агитките иззеха темата и я превърнаха в скандиране. Проблемът е, че тези агитки и от едната, и от другата страна не би трябвало да се държат като тълпа, защото се състоят от хора, които имат претенциите за по-високо интелектуално ниво. Немалка част от тях са пишещи хора, които държат на индивидуализма си, а ето че ги виждаме като част от агитки, които използват думите, не за да изразяват себе си, а за да ги насочат срещу традиционните си опоненти.
Агиткаджийството е симптом за деградация. Аз не бих се отдал, нито на това да обявя българския народ за неблагодарен и прост, защото не цени авторитети си, нито за гениален, защото е родил велики писатели. Българският народ няма нищо общо с това, защото не участва в този тип агитки. В тях участват основно хора, които имат претенция да играят ролята на негов елит. И това е големият проблем на нашия народ. Той не се отличава чак толкова много от други сходни на него народи, но разполага с елит (не само политически, но и интелектуален), голяма част от чиито представители са се отдали на каузата да унищожават авторитета си едни други. Вместо да влагат енергията и потенциала си да водят народа, те се посвещават на обслужването на собствените си страсти. И понеже инстинктът за подобно занимание е естествено първичен, а в определени случаи и примитивен, няма как да не се стигне до агиткаджийство. А когато и интелектуалният елит деградира до агитка, защо трябва да обвиняваме народа, в каквото и да било?
Естествено, че не всеки е длъжен да харесва Георги Господинов и да го счита за гений. Това се отнася за всеки изявен представител на художествената интелигенция. Но ако има критика към творчеството на тези хора, би било прекрасно, тя да бъде конкретна и задълбочена. Да се критикуват техните произведения по същество и да се извеждат слабостите и силните им страни би било чудесно. И още по-хубаво би било, това да се случва не във Фейсбук, а в издания, чиято политика е свързана с подобен вид проблеми. Не съм оптимист, че някога това ще се случи някога. Вероятно ще останем на нивото, в което да изразим себе, като обидим другия.
Наградата „Букър“ така или иначе си е за Георги Господинов. Тя не е нито за едната, нито за другата агитка. Обвинението, че тази награда е конюнктурна, следователно Господинов е слаб писател е логика, която е сбъркана. Аз бих попитал например коя награда, свързана с художествено творчество, не е конюнктурна? Само по себе си отличаването на едно художествено произведение е субективен избор на журито. Той е резултат от субективни критерии на хора, а не на машини. При спорта, където се броят точки, секунди и голове, резултатите са далеч по-безспорни, макар че и там нерядко те се оспорват. Само че, за да стигнеш изобщо до ситуация, в която определено жури те оценява, със сигурност си положил усилия, проявил си търпение, обмислял си дълго, както самото произведение, така и неговия живот, след издаването му. Всичко това не е нито лесно, нито незаслужаващо поне уважение.
Какво ни носи наградата на Георги Господинов? Първо ни носи добра международна новина, която е свързана с България. Това не се случва често. Ние разполагаме с цяла армия от български агиткаджии, които са посветили времето си, да произвеждат и лансират лоши новини за България. Последното е и една от причините за българското ниско самочувствие, което често избива в агресия и отчаяние. Затова всяка добра новина, свързана с българин или с България, би трябвало да се отчита като нещо хубаво. Това е едно от средствата, които могат да ни помогнат да придобием самочувствието, че нито сме чак толкова лоши, нито че сме чак толкова неспособни, колкото сами се изкарваме. Впрочем помня шума около номинацията за „Оскар“ на Мария Бакалова, когато част от тези, които днес защитават Георги Господинов, обясняваха, колко българската актриса не заслужава тази чест.
Второто, което ни носи наградата на Георги Господинов, е вътрешният интерес към литературата и респективно към духовността. В дните след връчването й романът „Времеубежище“ беше изкупен. Този интерес със сигурност е предизвикан от наградата и от шума около нея. Казано по-просто – това е мода. Но е далеч по-добре модата да бъде свързана с определена книга, отколкото с дишане на райски газ от балони по дискотеките. И ако някой си е купил книга за пръв път от много време насам или пък за пръв път в живота си заради наградата на Георги Господинов, то това вече е добра новина.
И до днес се разказва историята с неполучената Нобелова награда от Пенчо Славейков. Като един от писателите с европейски профил, респективно и сравнително разбираем за европейската публика, Пенчо Славейков е номиниран за Нобелова награда за литература. Когато представители на Нобеловия комитет идват в София, за да се срещнат с него, те са отведени да се запознат с Иван Вазов и неговото творчество, което има основополагащо значение за българската нация, но е дълбоко неразбираемо за шведите и норвежците например. Разбира се, в българските интелектуални среди се пораждат и обичайните агитки, които дълго спорят за личните качества на Пенчо Славейков. Впрочем, за разлика от Господинов, той е бил доста агресивен и дори арогантен, като посвещава младостта си на каузата да унищожи Иван Вазов и да наложи тезата, че последният е бездарен писател.
Споменавам това, за да подчертая, че и преди повече от 100 години агиткаджийството е било валидно и е виреело дори сред най-изявените ни писатели. Именно агитката, която подкрепя Вазов, за което впрочем самият той няма вина, проваля шанса Славейков да получи Нобелова награда. Днес едва ли някой би се обявил против получаването на Нобелова награда от Славейков, а заедно с това да отвори пътя и на други български писатели към световната литературна сцена. Защото всяка престижна награда за български творец насочва вниманието не само към него, но и към колегите му. Дори и към онези, които не го обичат. Затова наградата на Георги Господинов е добра новина не само за България, но и за всички талантливи български писатели, които независимо от това дали го харесват или не, биха могли да се възползват от успеха му.