Първият тур на президентските избори в Турция не успя да излъчи победител и южната ни съседка ще отиде на втори след две седмици. Социологическите прогнози, че кандидатът на опозицията Кемал Калъчдароглу ще успее да спечели още от първи тур се оказаха нереалистични. Действащият президент Реджеп Тайип Ердоган не само се оказа на първо място, но едва няколко десети от процента го лишиха от победа на първия. В същото време коалицията, в която участва Партията на справедливостта и развитието, чийто лидер е Ердоган, успя да спечели пълно мнозинство на парламентарните избори, които се проведоха заедно с президентските.
Едва ли между двата тура на изборите могат да се направят фундаментални изводи за бъдещето на Турция през следващите пет години. Това, което се очертава като тенденция обаче, е продължаващото завръщане на южната ни съседка в позицията на страна, която е разположена върху цивилизационен разлом. Това понятие се използва от Самюъл Хънтингтън в книгата му „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред”, която американският политолог публикува през 1994 година. В нея Хънтингът посочва именно Турция, като пример за общество, което се намира между две цивилизации – западната и ислямската и това го обрича на непрестанно вътрешно напрежение.
През двете десетилетия, в които управлява Турция, Ердоган сякаш се опитваше да опровергае Хънтингът и да покаже, че турското общество е монолитно и структурирано не около определено цивилизационно влияние, а около собствената си геополитическа тежест. Тази тенденция изглеждаше реалистична до опита за преврат срещу Ердоган от лятото на 2016 година. След него турският президент предприе радикални мерки срещу своите противници, които откликнаха на натиска със създаване на общ фронт и консолидация между либералните и секуларистките елементи в турското общество. Това доведе до загуби на Ердоган в големи градове като Истанбул, Анкара и Измир по време на местните избори през 2019 година. Тези победи за опозицията я мотивираха да се яви обединена и на президентските избори, където силите, както видяхме на първия тур са почти изравнени. Така турското общество се върна към обичайното си състояние, в което светските и религиозните, прозападните и антизападните, имперските и републиканските, глобалните и локалните тенденции противодействат една на друга, без да са в състояние да излъчат очевиден победител. Именно в това противоборство се проявява и напрежението на цивилизационния разлом, което е характерно за Турция от времето на силовото озападняване, предприето от Кемал Ататюрк след разпадането на Османската империя.
Защо всичко това е не просто интересно, но и изключително важно за българската гледна точка? Очевидната географска близост с регионален геополитически фактор, какъвто е Турция, прави България зависима от немалка част от процесите, които протичат в южната ни съседка. Към това трябва да прибавим културната близост, която двете общества имат заради вековното пребиваване в рамките на една империя в продължение на няколко века. В резултат на тази обща история в двете държави живеят общо около 1 милион турци и мюсюлмани, които имат произход от територията на България. В настоящата ситуация в Турция официално пребивават над 6 милиона бежанци от Сирия, Ирак и други мюсюлмански държави, които при евентуална дестабилизация на Турция могат да предизвикат мигрантска криза с безпрецедентни мащаби. Това би било директна опасност за националната сигурност на България, защото най-преките пътища към Европа минават през страната ни и през Гърция. В този контекст, евентуална дестабилизация на Турция би могла да дестабилизира целия Балкански регион, а оттам да нанесе тежки поражения и на целия Европейски съюз.
А дестабилизацията на Турция е съвсем реалистичен сценарий в моментите, в които в турското общество се постави въпросът за властта. Очевидно той вече е поставен независимо от това какъв ще бъде крайният резултат от президентските избори. При победа на Ердоган неговите опоненти вероятно ще преминат към протестни действия и ще оспорват всеки негов ход. Самият Ердоган вече е показал, че е в състояние да овладява подобни ситуации с прилагане на сила и репресии, което нагнетява още повече напрежение. При победа на Калъчдароглу новият президент ще се окаже с парламент, в който доминира партията на Ердоган и със силови, административни и икономически структури, които в голямата си част са лоялни към настоящия държавен глава. Подобно статукво би могло да се окаже взривоопасно, когато към него се добави реваншизмът на турската опозиция, която, за да овладее властта, вероятно ще потърси сметка за стотиците политически затворници и хилядите репресирани от властта на Ердоган. Подобен подход със сигурност би получил категоричен отговор от страна на Партията на справедливостта и развитието, която както казахме по-горе освен с икономически, силов и административен ресурс, разполага и с пълно мнозинство в турския парламент.
В този контекст би трябвало да отчетем и западния поглед към Турция, защото той по-скоро е част от проблема, отколкото част от решението. На първо място, Западът привижда в светския и секуларистки елемент в турската политика либерална алтернатива на авторитаризма на Ердоган. Тук трябва да подходим многопластово, защото никога светският елемент в турската политика не е бил демократичен. В десетилетията преди управлението на Ердоган, той винаги се е оповавал на силата на армията, която се е намесвала силово и с преврати винаги, когато светския елемент е губил почва под краката си. Ердоган успя да демонтира постепенно тази конструкция и това е в основата на дългото му управление. Впрочем той направи това с помощта на Европейския съюз, който в продължение на дълги години призоваваше Турция да се демократизира. Ердоган направи точно това – демократизира Турция, но това не означава, че я либерализира. Днес Западът подкрепя Калъчдароглу с надеждата, че той ще либерализира Турция, защото има светски възгледи. Парадоксът обаче е, че Турция няма как да се либерализира по демократичен път, защото в турското общество изобщо не съществува либерален консенсус. Тук отново светското се бърка с либералното и вероятно отново желаното ще се окаже невъзможно. Защото, за да либерализира турското общество в неговата цялост, Калъчдароглу ще трябва да приложи сила и репресии, а това автоматично ще го превърне в нелиберал. Ако не го направи, просто ще поддържа известно време напрежението, докато не бъде свален по демократичен или недемократичен път.
Тази ситуация е достатъчно сложна и многопластова, за да бъде решена с избори или с пожелания за всеобщо щастие. В изборния ден Калъчдароглу обяви, че ще победи, след което ще настъпи вечна пролет. Единственото, което можем да си пожелаем е тази пролет да не изглежда като арабската, която започна преди повече от десет години и все още очакваме да свърши.
