Тончо КРАЕВСКИ, ФИЛТЪР
Имал толкова висок авторитет, че въпреки обвинението в шпионаж не е разжалван от генералското си звание преди екзекуцията, а тя е изпълнена с разстрел, а не чрез обесване. Цар Борис е предпочел да забави административно разглеждането на молбата му за помилване, отколкото да му го откаже изрично.
Защо казвам всичко това. Първо, за да стане ясно, че българското офицерство търпи упадък между двете световни войни и това е безспорен факт. Второ, за да обърнем внимание на обстоятелството, че българското офицерство никога не е било единно в идейно отношение и никога не е било безусловно подчинено на Кобургите – това е романтична днешна представа, почиваща на последните няколко години на царството, когато гръбнакът му е бил реално пречупен. Сред българските офицери има герои, които са станали комунисти, нацисти, мъченици, главорези, агенти, конспиратори и така нататък. Ако някой наистина вярва, че те са били благородно съсловие, то той трябва задължително да допуска, че те не може да са били партийци, единомишленици, безгласни и възторжени поддръжници на царската власт или на войните, които България е водила. Благородството означава независимост, своеобразност, характер. Няма нищо по-естествено от това всички да бъдат в конфликт помежду си. Да се заклеймяват днес едните или другите като предатели и небългари въз основа на селективен и плосък прочит на безкрайно сложните им биографии, при това от хора, които в най-добрия си ден не са и наполовина мъжете, които те са били в най-лошия си, просто е нелепо.
Казвам го и за да задам въпрос. Как се случи така, че от целия този пантеон българските националисти през последните двадесет години решиха да издигнат за икона на родолюбието Христо Луков? Нима той превъзхожда Владимир Вазов с военни постижения? Нима е по-безспорна фигура от Владимир Заимов? Или сухите му читалищни речи могат да се похвалят със словесността на Дрангов или Янков? Маршируващите в негова чест носят вода от десет кладенеца, за да ни докажат, че той не е бил нацист. Но дори и да не е бил, в което аз ще си позволя да се съмнявам, това не отговаря на въпроса защо той.
Луковмарш не търси национално обединение зад този образ, а се опитва да консумира престижа му, за да обедини и изпере днешната крайна десница. Това е най-големият проблем с марша. Вина за това стечение на събитията носят мнозина. Комунистите, които над четиридесет години са консумирали престижа на герои антифашисти, убити преди Девети, с което са ощетили паметта им и са ги компрометирали; властващите през Прехода демократи (част от тях бивши комунисти, част от тях наследници на фашисти), които не могат да предложат никаква позитивна визия за родолюбие освен истеричен антикомунизъм, с което именно отвориха вратата за канонизацията на Луков, понеже е убит от комунисти и това го прави идеална икона за пропагандна субверсия; и които след това започнаха да роптаят срещу Луковмарш в един хор с чужди посолства и НПО-та, които не се ползват с особена обич от българите, вместо да стъпят именно на полето на патриотизма и ако ще критикуват Луков, да го критикуват от българско гледище. Българското родолюбие и българската суверенност не могат да имат за символ само един човек, който и да е той. Един-единствен събирателен образ винаги може да бъде лесно изкривен, експлоатиран, купен. Култът към личността не е
обич към родината, вождизмът ограничава и кастрира всичко онова, което България е и може да бъде. Докато един противоречив и полярен пантеон от мъже, които са били пъстри личности в конфликт помежду си и всички са загинали за това, което те са вярвали, че е България, не може да бъде лесно употребен за частна полза, нито колонизиран отвън. Само интегрирането на всички противоречия може да го спаси от профанизация и партизанщина, защото българският народ е противоречив в своята история и в своята памет. Решението не е глайхшалтунг, а отваряне на ветрилото. Както впрочем е сторено и продължава да се прави във Франция, в Русия и в други страни със сложна и кървава история. За това са необходими и смелост, и самочувствие, и талант.
