Теди Москов този път надмина себе си – той е крайно политически некоректен в Малък градски театър „Зад канала“. Новият му авторски спектакъл „Хайде да се трепаме“ развенчава нрави, институции, етноси, сексуални предпочитания в изключително жлъчен стил. Всичко е злободневие, гарнирано с разбираем интелектуален гняв срещу първичността, масово владееща съвремието.
Режисьорът като начало „отскача“ от черната комедия „Малки убийства“ на Алън Аркин, познат на ценителите в образа на капитан Йосариан от кино хита „Параграф 22“. Москов превръща сюжетните нишки в паноптикум на абсурди, а героите в напълно фрустрирани екземпляри от асфалтовата джунгла. Но докато действието в лентата на Алън Аркин се развива през 70-те години в САЩ и е хипарско-сатирично, то при Теди Москов по традиция на ход е абсурдът – хората се трепат един друг с много майтапи, с парадоксални реакции и на битите, и на биещия. Всичко започва със здрав кютек, за да завърши още по-кретенски трагично.
Битият – от живота и от уличните откачалки, е странен фотограф, в чиято роля влиза Бойко Кръстанов. В тупаницата се намесва секси девойка, Каталин Старейшинска, която страшно си пада по подобни изпълнения и е толкова вдъхновена, че се влюбва веднага във въпросния Алфред, който остава в позата и с поведението на жертвено агне. Той й разказва, че доскоро е правил портрети, но след като разбрал, че никой не се интересува от човешките изображения, започнал да снима изпражнения. Те нямат претенции за ляв или десен профил, мотивира се младежът. Емоционално е толкова фрустриран, че не разбира защо Патси си пада по него и му предлага да се женят. Тя го води при родителите си, където вече настава големия цирк. Баща й – Мак Маринов в извънредни дунапренени телеса и силно висящи кралимарковски мустаци, първо пита дали новият на Патси не е гей. Като типичен балкано-американец – или като българин емигрант в Чикаго, както намеква Теди Москов, той се ужасява от всякаква липсва на агресивна мачовщина. Така започва ужасно смешната гавра с гейовете, която преминава като скандално червена нишка през половината представление. Годеникът не е гей, макар и асексуален, но затова пък братът на Патси е откровен почитател на собствения си пол. Атанас Чопов дефилира по пъстри дрешки – къси гащи и ризка, върху която пише Морбили, а върху пеньоара на майка му, Таня Пашанкова, която най-вече се пули и реагира като ментално непълноценна, четем Варицела. Лафове от сорта на „гей-ометрия“ и „гей-ография“ се редуват с реплики като „Няма ли да гледаме „Улицата“, дайте нещо и от Хачо Бояджиев“. Сентенциите валят една след друга – от „Какво ни остана от свободата – една статуя“ до „Нима можеш да обичаш друг човек – обича се кюфте или луканка по време на пост“.
Има още една фамозна двойка – Ирини Жамбонас и Леонид Йовчев като хладнокръвни убийци. Техният любовен кръжок също е по интереси – обичат да стрелят по хора, започвайки от родителите си. Изумително пластичният Леонид Йовчев влиза в кожата и на свещеник, който блудства не само с думите. Владимир Зомбори се справя чудесно с тежък монолог, навяващ тежки размисли за падението на хомо сапиенса през XXI век. Защото Москов се вълнува от персоналната патология, не ръси клишета за социума. „Интересува ме свободата и насилието вътре в личността, не в обществото. Безпричинният бой, психическите отклонения. Явно, че у човека е заложена жестокост – и склонността да доминира над другия“, коментира той. В края всеки вади пушката и започва да гърми през прозореца по минувачите, което няма как да е забавно на фона на масовите стрелби в Америка и неотдавнашните в съседна Сърбия. Но Москов е абсолютно безпощаден в постановката си, която не се препоръчва за зрители под 18. „Склонността към насилие е бич за човечеството. Господ е създал общност от самоубийци“, коментира режисьорът, който не е върл почитател на Тарантино, но уважава стила му в разкриването на всемирното грехопадение. Сценографията и костюмите са на Свила Величкова и Ванина Цандева, музиката – на Антони Дончев.
„Хайде да се трепаме“ тръгва от пиесата на Джулс Файфър „Малки убийства“, която излиза през 1967 г., но няма особен успех в Ню Йорк, където отбелязва едва седем представления. В Лондон обаче става прочуто заглавие. Авторът я връща на Бродуей в началото на 70-те със звезден състав – Елиът Гулд, Винсент Гардения, Доналд Съдърланд, които по-късно застават пред камерите и за продукцията на Алън Аркин.
