- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_img

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
сряда, 7 декември 2022 г.
9.1 C
София

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Толкова се борихме да излезем от глупостта, а накрая пак сме си ние

Избрано

Преди известно време беше публикувана подписка, адресирана до министъра на образованието проф. Николай Денков, която настоява да се излъчва документалният „Второто освобождение“ пред учениците от 8-и до 12-и клас. По този повод направих усилието да го изгледам. Става въпрос за близо шестдесет минути филм, който обаче трудно може да се определи като документален. Документалните филми (на историческа тема) поставят въпрос в началото и започват да ни водят по пътя на разследването и разкриването на възможните отговори.

„Второто освобождение“ не върви по никакъв път, авторите не размишляват, не се съмняват, не търсят. Те започват от края, стартират от позицията на знаещи и ни преподават истината, която ние не знаем. Този тип филми ползват документални кадри, но това не е достатъчно, за да се нарекат документални филми. По-скоро експлоатират жанровата форма на документалното кино, за да спечелят доверието на зрителя, да му внушат, че презентират „факти“. „Второто освобождение“ спада повече към онази категория филми, в които е например поредицата на Франк Капра „Защо се бием?“ – кино, което цели да поучава и информира зрителя, да му посочва кои са враговете и какви емоции трябва да изпитва към тях, а не да го провокира към размисъл. Явно затова и авторите на петицията намират за толкова подходящо да бъде масово прожектиран в училищата.

„Второто освобождение“ открива със снимка на архивен документ, в който се съобщава за дете, което е било прегазено от автомобил, шофиран от руски военнослужещ. Започва се от средата на събитията, за които ще се разказва във филма, при това с труп на дете. Това ми се струва дори не толкова злонамерено, колкото безвкусно. На територията на България са разквартирувани десетки хиляди съветски войници, те шофират автомобили и ми се вижда статистически невъзможно в рамките на три години те да не направят голям брой пътни произшествия и в тях да не загинат хора. До наши дни броят на жертвите по пътищата продължава само да расте, а дори не е военно време. Защо не погледнем към причините Червената армия да се намира в България?

След като е разчоплил емоциите на зрителя, филмът за кратко обръща внимание и на този въпрос. За съвсем, съвсем кратко. Казва се, че България е влязла в Тристранния пакт зорлем, в последния момент, само заради германската армия на нашата граница. Странно защо, но се представя като неизбежно и дори отговорно държавническо решение, когато приемаме германската армия на границата ни да ни диктува да нарушим своя неутралитет, но същото е недопустимо само три години по-късно, когато съветската армия ни изважда от неутралитета ни. Това е напълно погрешна репрезентация. Решението да се влезе в Тристранния пакт, макар немците действително да ни извиват ръцете на финалния етап, всъщност е било обмисляно дълго и зад него стоят сериозни политически и стопански лобита, а не само заплахата от германско нахлуване.

Филмът бързо подминава няколкото години на българско участие във войната, сякаш ние сме били напълно неутрална държава и сякаш не сме окупирали съседна Югославия и Гърция. Вади се вода от много кладенци, за да се покаже, че България не е била никаква воюваща страна и че ние сме едва впоследствие оклеветени от СССР. Не става ясно защо тогава американците и англичаните бомбардират цивилното население на столицата ни една година преди навлизането на Червената армия, щом ние сме били толкова неутрална и безобидна страна. Изобщо целият исторически контекст отсъства, България и съветската армия са показани в исторически вакуум във филма. Не се прави например сравнение с окупацията на другите победени държави от Оста. Във всяка една от тях има разположени съюзнически войски и съюзни комисии, които да ги надзирават. В Япония има същото нещо, просто доминирано от САЩ, тъй като тяхна е войската на японската територия. Във всяка една победена страна, без изключение, поражението води до принудителна промяна на държавното устройство, а в случая на Германия и до юридическо прекратяване на немската държава. Още повече, окупацията в Германия и Япония, както от западна, така и от съветска страна, се характеризира с целенасочен терор върху цивилното население, който е несравним с всичко, което са преживели Българите.

Във филма е показана „паметка“ – брошура, която са раздавали на войниците, за да ги инструктират. Ако игнорираме осветения текст, натиснем пауза и разгледаме останалото написано, ще видим, че паметката инструктира червеноармейците да уважават братския български народ, да имат предвид, че той е въвлечен във войната срещу тях от корумпираните си политици и против своята воля, както и да бдят за добрата репутация на съветския войник в България. Можете да сравните това с филма на Капра „Нашата работа в Германия“, където на американските войници се обяснява, че немците са войнолюбци и хитлеристи по природа и че никакво побратимяване не може да има с тях, затова войниците не трябва дори да разговарят с децата. Разквартируваните войници са вършили често грабежи, ставали са убийства и изнасилвания. Факт. Това е преживяло всяко едно цивилно население по света, при което е била някога разквартирувана огромна армия от огладнели и оскотели мъже. И тук отново личи липсата на авторова съвест – не се дава никакъв човешки образ на войниците, не става ясно те срещу кого са се били, защо са се били, какъв е смисълът на техния живот и смърт. Мъжете в състава на Трети украински фронт и по-специално на 37-а армия, са участвали в едни от най-ужасяващите сражения на Източния фронт, мнозина от тях са били с увредена завинаги психика и когато са вършили престъпления срещу цивилни, после са били наказвани, включително и с разстрел от собствените си командири. Това е филм за войната, в който напълно отсъства трагедията на войника, не само на съветския, но и на българския – не се казва нищо за партизаните, които са се сражавали против пронацисткото правителство, не се казва за българското участие в настъплението срещу германците. Фокусът на филма е върху собствениците на кораби, на предприятия, върху реквизираните храни, цигари, мебели. Битовите неудобства, паричните разходи и дефицитът на стоки – това е трагедията на войната, както ни я показва „Второто освобождение“.

Не мисля, че някъде другаде освен в България и Швейцария ужасът на войната толкова щастливо ни е подминал, че да можем да си позволим да се вайкаме за битовия недоимък. В другите краища на Европа хората умират от глад и от студ, цели градове се изпепеляват от бомбардировки със запалителни бомби, цели етноси са подложени на геноцид. България не е преживяла това. И най-лошото е, че вместо чувство на благодарност, че съдбата е била толкова безобразно благосклонна към нас, да се отървем с временна немотия (а не например с изтреблението на една десета от народа ни), филмът ни убеждава, че ние сме преживели най-ужасния катаклизъм в историята си. Това е просто цинично.

Историческа коректност във филма е ясно, че липсва. През цялото време ни се съобщават оценки, оценки и само оценки. Дори се стига до нелепици като това направо да вменяват чувства на историческите участници – тези се почувствали така, онези изпитали еди-какво си, руснаците гледали на българското правителство с презрение и така нататък. Но във филма липсва и артистична съвест. Доброто документално кино не е просто предназначено да даскалува на зрителя и да промени мнението му. В хода на филма трябва да видим каква е промяната, която е изживял авторът, когато се е сблъскал с новите факти, как е размишлявал за тях, какви съмнения са го терзали.

„Второто освобождение“ говори на публиката от позиция на тотална увереност, говори от последна инстанция. Смятахме, че това е най-големият недостатък на социалистическото образование по история и литература, а днес има призив точно един такъв филм да се прожектира на учениците. Един култов български филм от онази епоха, който критикува нравите на социализма – „Вилна зона“ – свършва със следната реплика: „Толкова много се борихме да излезем от глупостта и мизерията, а накрая пак сме си ние“.

 

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини