На 2 май Тончо Токмакчиев ще стане на 60! Обръщайки се назад, той няма от какво да е недоволен. Има прекрасна съпруга Нели, която също е актриса, щастливо омъжена дъщеря, две внучета, завидна кариера, турнета у нас и по света.
Тончо е роден в Бургас и е син на големия художник Ненко Токмакчиев. Като дете свири на пиано и рисува. Дори мнозина му предвещават бляскаво бъдеще по стъпките на неговия баща. Но той завършва куклено-актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на професор Николина Георгиева. А телевизията му дава популярност, за както всички актьори мечтаят. Участва в предаванията „Улицата“, „Ку-ку“, „Каналето“, „Шоуто на Канала“ и „Дъ Шоуто“. Снимал се е във филмите „Хиндемит“, „Летете с Росинант“, „Маймуни през зимата“, „Време за жени“, „Испанска муха“. Играе и на театралната сцена в много постановки. Запален фен е на ЦСКА.
През 2019 г. се впуска в надпреварата за кмет на София, но не успява да заеме поста на столичен градоначалник. А дали съжалява – ще разберете от интервюто с актьора, правено само ден, преди да отлети на поредно турне в Америка.
– Тончо Токмакчиев на 60! Как ви звучи? Страшничко ли е?
– Не! Защо да е страшно? Даже звучи добре! Това означава, че си преодолял доста неща, стигнал си една определена възраст и продължаваш напред. Годините трябва да ги носиш с достойнство! Няма нищо страшно във възрастта. Щом трупаме години, значи сме живи и ни има.
– Какво би казал 20-годишният Тончо на 60-годишния Тончо?
– Моите младежки години бяха бурни и не мога да се оплача, че не съм живял в интересно време. Времето обаче лети много бързо и се е случвало да си задавам някой път въпроса: „Какво съм пропуснал?“. Размишлявайки по тази тема виждам, че доста неща са можели да станат по друг начин. Но в крайна сметка – щом като са се случили, значи така е трябвало и човек не бива да съжалява. Това е част и от моя характер. Все си казвам: „Хайде да не е сега – по-нататък!“. А можех по-сериозно да се захвана с някои неща, чисто професионално.
– С какви?
– Например да се занимавам по-задълбочено с музика и пеене. Но има още време. Нищо не се знае. Нали сегашните 60 са старите 40! (Смее се.)
– Правим интервюто само ден преди да отлетите на турне в Америка. Как ще отпразнувате 60-ия си рожден на 2 май отвъд океана?
– Ще посрещна рождения си ден в Маями с приятели. И друг път съм празнувал на 2 май в чужбина – бил съм в Рим, Прага, Истанбул, но сега ще съм на друг континент. Това не ми се беше случвало и е ново за мен.
– През кои градове ще мине турнето ви?
– През октомври миналата година представихме в САЩ постановката „Женитба по обяви“, в която си партнирам с Албена Колева и Вальо Танев. И както се казва – поради големия интерес ни поканиха отново. За съжаление, този път заради административни пречки Албена няма да бъде с нас и ще я замести колежката ни Мария Бобева, която живее в Ел Ей. Сега ще играем представлението в Атланта, Бостън, Нейпълс, Тампа…
– Имате няколко турнета вече в Америка…
– Да, така е. Пътувал съм с различни формации. Няколко пъти съм посрещал Нова година, включително и 2023 г., с нашата общност в Чикаго. Хората ме харесват и ме канят. А и са зажаднели да гледат български театър. Не че не могат да отидат на Бродуей. Могат! Но искат да видят наши постановки.
– Бихте ли останали да живеете в САЩ?
– По-скоро – не! Въпреки многото глупости, които се творят в България, продължавам да твърдя, че това е уникално място, където човек може да живее добре, стига да се хване в ръце. А и на мен пътуванията не ми липсват, защото ги правя често. Ето, наскоро бях в Лондон и в Дъблин с Камен Воденичаров и Георги Мамалев, където играхме представлението „Майстори на комедията“. Затова и въпросът дали бих живял в чужбина просто не ме вълнува.
– Всички ви свързват с хумора. Участвали сте в много предавания – „Ку-ку“, „Улицата“, „Каналето“, „НЛО“, „Шоуто на Канала“… Днес на телевизионния екран обаче няма нито едно комедийно шоу. Защо стана така?
– Засягате тема, по която имам много какво да кажа. На мен и на много хора политическата сатира ни липсва на телевизионния екран. Сега сме в плен на различни формати, които изглеждат така, сякаш са правени за малоумници. Това не е моето и не съм им фен. А на въпроса защо няма хумористични предавания – ще отговоря така – те предизвикват у доста хора горчив вкус в устата. Освен това телевизиите не искат да имат конфликти със силните на деня. Ще се съгласите с мен, че герои като хамалите, които представяме с Камен Воденичаров, изричат по весел и небрежен начин едни от най-страшните неща за нашата действителност. В един момент обаче всичко това изчезна. Когато нещо е неудобно – най-лесният начин е да го закриеш.
– Но не смятате ли, че и хората, които правят тези хумористични предавания, имат определена вина. Мнозина ги критикуват за слаб сценарий, за смешки, взети от интернет, за беззъба сатира…
– Аз пък мога да ви покажа кадри от „Шоуто на Канала“ – предаване, подложено на много критика, в което преди години сме иронизирали Путин и той пее песен за бомбичката и как ще нападне света. Това, за съжаление, днес е реалност и ние се оказахме пророци.
– „Шоуто на Канала“, което се излъчваше по БНТ1, беше свалено, когато имаше много висок рейтинг. Каква е причината?
– Причината е проста. Единия път беше спряно от хора, които не искаха да имат проблеми с властта, а вторият – за да си сложат техен проект. Мой приятел казва: „И куче в рокля да вържем – пак ще го гледат!“. Да, ама не се оказа така. Хората си искат това, което им харесва. Да си призная – аз самият се уморих от цялата тази работа. Все пак 13 години бях всичко в предаването – и сценарист, и режисьор, и водещ, и актьор… И като го спряха – някак ми олекна.
– Последният ви телевизионен проект „Дъ шоуто“ по Би Ти Ви обаче имаше кратък живот и бе подложен на унищожителна критика…
– Както мога да кажа, че съм участвал в много успешни предавания, така мога и откровено да заявя, че „Дъ шоуто“ не беше успешно. Не се получи. Но аз там нямах сериозно участие. Не съм бил в креативния екип. Просто ми предложиха роля и аз я приех.
– Ако днес ви поканят да направите предаване – какво би било то?
– Прави ми се нещо различно от това, което се излъчва в момента. Снимат ми се предавания от истинския живот. „Каналето“, „Ку-ку“ и „Шоуто на Канала“ са точно това. Те по някакъв начин бяха кривото огледало на действителността ни. Трябва да направим предаване, с което зрителите да се смеят. Често се е случвало хора, които не познавам, да ме спират по улиците и да ми казват: „Радваме се, че те срещаме! Като те видим и се усмихваме!“. Но забележете с какво се забавляват хората сега – гледат Тик Ток. И не защото там се прави нещо смислено – напротив – един си бръсне краката, друг – танцува… Но са неща от живота.
– Умеете ли да прощавате?
– Да, умея. И освен това, мога да си призная грешката. Не се притеснявам да кажа: „Сбърках“.
– Знаете ли защо ви зададох този въпрос – в „Шоуто на Слави“ вие бяхте доста иронизиран, но години по-късно великодушно отидохте да участвате в предавания на телевизия 7/8, която е собственост на Слави Трифонов. Това показва, че умеете да прощавате…
– Не приемам смешките от „Шоуто на Слави“ като някаква лична битка. Това е част от играта. А и ако не искаш да те щипят, не се хващай на хорото. Има и друга приказка, която съм запомнил от баща ми, Бог да го прости: „Гръм на трън не пада!“. В телевизия 7/8 аз участвах в предаване при Камен Воденичаров и „Ку-ку бенд“, а това са хора от моята история и с които съм преживял много хубави моменти.
– На Слави простихте ли?
– Никога не съм се карал с него и не съм имал проблем, че да си прощаваме. В един момент му казах: „Довиждане“ и си заминах. Не съм злопаметен. За какво да му прощавам?
– В една от книгите си „За стърчането“ той се изказа неласкаво за вас и Мартина Вачкова.
– Приемам това като някакви литературни изблици, само и само нещата да изглеждат по-интересни.
– Вие сте изиграли един от емблематичните образи на българската литература – Бай Ганьо. Кое байганьовско не успяваме да убием и днес?
– Не успяхме да убием простащината, злобата и парвенющината, която при Бай Ганьо е в изобилие. Разбира се, не казвам, че така е само при нас. И по света се правят много глупости. Но ние сякаш продължаваме да се гордеем с простотията и колкото си по-прост е толкова по-хубаво. Това ни стана и основен белег на управлението на държавата и на примитивното съществуване.
– Имали сте шанс още в зората на демокрацията да емигрирате. Защо не го направихте тогава?
– Така е. През 1990 година бяхме с Камен Воденичаров и Теди Москов в Париж на студентски фестивали и спокойно можехме да емигрираме. Но не го направих, защото винаги съм вярвал, че тук нещата могат да се оправят и да живеем по-добре.
– През 2019 година се кандидатирахте за кмет на София от Партията на зелените, но не успяхте да спечелите на изборите. Съжалявате ли?
– Не, не съжалявам. Имах идея, която исках да развия. Не стана. Но затова си има както обективни, така и субективни причини. Приемам участието ми в тези избори като мой опит в политиката.
– Ако трябва да определите политиката в момента с една дума – коя бихте използвали?
– Нелепа. Моят анализ показва това – всичко, което ни се случва е нелепо. Не може след 30 и кусур години да се връщаме към самото начало и да обсъждаме отново неща, на които си мислехме, че отдавна сме сложили дебела черта.
– Есента отново ще има местни избори. Бихте ли се кандидатирали пак за кмет на София?
– Обмислям го. (Смее се.)
– Значи пак можем да ви видим в надпреварата?
– Да.
– Не се отказвате от политиката?
– Много от нещата, които съм правил, приемам като провокация. Човек по интелигентен начин трябва да провокира общественото мнение. Това е част и от нашата актьорска професия.
– Дъщеря ви живя в Барселона, там се родиха и внуците ви Сесилия и Лусиян. Всички обаче се върнаха в България. Няма как да не сте щастлив от този факт!
– Вече от две години дъщеря ми и внуците са си тук. Зет ми, който е холандец, избра да живее в София, защото според него по-хубаво място от България няма. Но и той, и дъщеря ми са граждани на света. Пътуват. Работят в чужбина. Имат си свои проекти.
– Гледах внучката ви Сесилия в телевизионно предаване. Тя е доста артистична. Мислите ли, че ще тръгне по вашия път?
– Ооо, тези неща са много лични. Всички мислеха, че аз един ден ще стана художник като баща ми, защото рисувах, но накрая ни в клин, ни в ръкав – станах артист и то при условие, че нито съм ходил на кръжоци по художествено слово, нито в театрални школи. Така че и да мисля, и да не мисля дали внучка ми ще тръгне по моя път – няма значение. Тя ще си избере своя.
– Занимавате се с бизнес розово масло. Как върви той?
– Да, има си го. Върви си. Това е просто едно от нещата, с които се занимавам.
– Богат човек ли сте?
– Мога да кажа – да. Но богатството не се измерва само в някаква материална форма. Богатството има и други измерения.
– Ако днес трябва да изиграете ролята на живота си, коя ще е тя?
– Бих си избрал пак същата роля, защото си я харесвам. И тя не е от някое от представление, а е ролята на моя живот.
