Безнадеждно разделени сме. Нелепо е, че постоянните конфронтации, в които живеем във Фейсбук, ръководят политическия процес. Яйцето или кокошката, кой е виновен, кой пръв започна, вече не е ясно в странния случай с безкрайните български избори.
Политиците несъмнено носят вина за разделението ни, но ние също трябва да признаем вината си. Вече никой няма визия за нищо, в национален план всичко е „ден да дойде, друг да мине“. Вероятно това е проекция на животите ни. И няма как да не е така, след като всички сме жертви на скорошната колективна световна травма ковид. Той със сигурност натисна копчето на тревогата, че животът, от една страна, ни е подарък за част от вселенската секунда, а от друга страна, ясно ни показа, че зависим от 2 неща – от природните явления като този вирус, независимо дали е изпуснат случайно или не, както и от глобалните отговори на подобни екстремни, застрашаващи живота на планетата ситуации. Тоталната липса на възможност за контрол над заплахата беше всъщност най-плашещото и травмиращо събитие за поколенията, които го преживяхме. Извън чисто финансовите последици в глобален мащаб щетите върху психиките ни са огромни. Преди 3 години ние се изпокарахме жестоко помежду си, разделяйки се не „боцкащи се“ и антиваксъри, избуяха поредните свръх вредни конспиративни теории, които допринесоха за нагнетяването на малките пукнатини между нас и те произведоха земетресения в междуличностните отношения, създавайки разломи, по-големи от Гранд Каньон.
Никой не говори за психологическите щети в глобален мащаб, колективната травма се разглежда само като индивидуална, а всъщност ние сме едно. Навсякъде държавите се тресат от недоволството на гражданите си. На политиците се налага да взимат непопулярни решения, като Макрон във Франция, който поиска да увеличи пенсионната възраст. В Израел ситуацията е почти като в България, само че те са с крачка напред пред нас избирайки Нетаняху, който е в коалиция с ортодоксите, раждащи по безброй деца, живеещи на социални помощи, заселващи се в непозволени от международното право територии. Тръмп се кани да се върне на власт, битката изглежда, че ще е между двама стари бели мъже. Демократите за толкова години не успяха да извадят силно ново политическо лице, което да може да говори на американския народ убедително и обединяващо. А републиканците предлагат Де Сантис като алтернатива на Тръмп. Де Сантис забрани абортите след шестата седмица. Американско средновековие някакво.
Бойко Борисов беше свален от власт с протест, изригнал от яростта срещу корупцията в правителството му, но и несъмнено произведен от подтиснатите гняв и страх от ковид, които масово преживяхме. Мои познати ме намразиха заради статусите ми във Фейсбук, с които споделях ковид новини от италиански, американски и други медии. Получаваха панически пристъпи, давеха се в алкохол, някои прекарали ковид тежко, други, останали незасегнати поне на физическо ниво. Никой обаче не остана незасегнат от ковид. Вмирисаната риба и ковчезите на Минеков и Отровното трио бяха също истерично „избиване на чивия“, което, уви, нанесе огромни щети на съвместното ни съществуване като българи. И преди съм писала, че мой познат професор ми каза, че Ковид съвсем реално е увредил мозъците на някои, които са го изкарали по-тежко. Част от ковидната протестърска истерия беше макабреното шоу на две явно некадърни вещици, които безуспешно набодоха кукла на Борисов на жълтите павета. И слава богу, че бяха некадърни, но това беше капакът на тенджерата, в която и досега продължаваме да врим на бавен огън. Борисов оцеля физически, а и политически. Ходенето по врачки и протестърските вуду ритуали са признак на слабост, а в политиката няма място за нежни души. Ние също оцеляхме. Някак. „Някак“ трябва да се добави, защото онзи ден фризьорката ми каза, че собственичката на съседното магазинче й е споделила, че вече й е неудобно да сменя цените на продуктите всеки ден. Производителите са се самозабравили.
Този текст не е за политика. Той е за живота ни тук и сега. А и навсякъде другаде по планетата. Безкрайно жалко е, че във фейсбук гласовете на много мои сънародници съществуват само за да насаждат разделение и да насъскват хората срещу един или друг политик. Наложих си, докато текат преговори за правителство, да не се обаждам. Само отчаяно пропищях вчера заради един слух за министър на културата от ПП. Би било окуражаващо, ако младите неопитни политици от „Промяната“ покажат, че са научили нещо от провала си на два поредни избори и се откажат да излъчат министър на културата. Политици или просто хора, Петков и Василев, трябва да проумеят, че с арогантно налагане те само ще губят. Опитваме се да ги предпазим от това. Какво пречи този министър да е на ДБ? Нали затова са в коалиция? ДБ категорично имат голям интелектуален ресурс. Имат и опит, имат и нещо като по-ясна визия за това какво е култура и как тя трябва да бъде управлявана. Върви слух, че Манол Пейков е възможен кандидат за министър на културата. Това е добра идея.
Но както се казва, всеки си пати от акъла. Изпитанията ни като нация няма да свършат с тези избори. Екстремистките агитки на ПП и ДБ във Фейсбук нагнетяват социума с нежелание да разберат, че на следващите избори „Възраждане“ ще ги изместят. Дали тази лудост е просто лудост, или е дълъг ментален ковид, не се знае, вероятно и двете. Проблемът е вече проблем на чисто физическото оцеляване на социално слабите, които не са никак малко в България. Бюджет няма, а от него зависят всички социални услуги за хората, които наистина имат нужда от бюджет и държава. Тази нелепа, непримирима битка, която шепа политици не са способни да превърнат в мир и благоденствие, трябва да спре.
Путин също, изглежда, е изкарал ковид тежко и нападна Украйна. Оттам пък вече групово съвсем изтрещяхме. Петко Дурмана открил изложба изцяло с картини с Путин във всякакви смъртоносни сценарии. Не е лош художник, но изложбата му не е нищо повече от вуду боцкането на смотаните български вещици. Така да ставаше, да сме се изтребили взаимно до крак, познавайки слабостта на българите към нетрадиционни средства за унищожение. Путин няма да избяга от съдбата си на престъпник, ние също обаче вървим по нашата Голгота на некадърни тъпаци, избиратели и избраници. И отзад ни побутва „Възраждане“. В момента депутатите на „Възраждане“ са повече от депутатите на „Продължаваме Промяната“. Това не притеснява ли Кирил Петков и Асен Василев? Не им ли показва, че в нещо бъркат? Както и да е.
Вчера влязох в малко магазинче с азиатски храни. Продавачката Сара е мило тайландско момиче, което живее в България от 6 години. Магазинчето е идеално подредено и има чудесен избор от различни готови супи, кракери с водорасли и любимия ми азиатски десерт мочи. Оказа се, че тя и готви. Поръчах си това, което предлагаше в конкретния ден, Пад тай. Докато го ядях с огромно удоволствие, влязоха три момченца на около 10-11 години. Един висок, един среден, и един по-мъничък с очила. Нормално облечени в чисти анцузи, маркови маратонки, добре подстригани и добре възпитани. Започна се голямо мотаене из магазинчето. Високият явно познаваше стоката добре и непрекъснато препоръчваше разни неща на приятелчетата си. Попитаха има ли нещо под 5 лева, Сара им показа някаква напитка и те решиха да си купят две от нея и да си ги разделят. Говореха чудесен английски, за което ги похвалих. Те любезно благодариха. Сара им подари пакет с току що отворен чипс, от който ядеше. Засуетиха се. Не, няма защо, благодарим! Аз им казах да го вземат и те се съгласиха най-после отново с големи благодарности. След като си тръгнаха Сара ми каза, че високото момченце идва всеки ден в магазина. Беше ясно като бял ден, че беше влюбен в нея, въпреки че му беше кака с поне 15 години отгоре. Тя беше дребна, мила, усмихната и толкова симпатична, че никак не беше странно, че момчето беше влюбено в нея. Нищо и никаква случка, но приятна с това, че срещаш човек от другия край на света, решил да живее в България, както и няколко много добре възпитани и културни български момчета, говорещи чудесен английски. Поздравления за родителите им.
После, вървейки по улицата усетих, че устните ми са пресъхнали, и извадих гланц, който си го сложих в движение. В този момент край мен мина жена на средна възраст, която ме изгледа и тихо промълви: „Ужас“. Не го каза на мен, по-скоро не се чу самата себе си, че го казва на глас. В главата й явно течеше някакъв ужасен монолог, който беше прекъснат от една ужасна жена като мен, която имаше наглостта да си черви устните в движение по улицата. Стана ми смешно и тъжно за тази жена, която живее в някакъв постоянен ужас и всичко й се вижда ужасно.
Благодарение на подобни случайни срещи човек намира смисъл да е жив. Само какъв е смисълът на нашата политическа некадърност като народ, вече наистина не е ясно. Господ имал план. Ми да видим какъв е.
