- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
четвъртък, 29 септември 2022 г.
15.2 C
София

Умберто Еко: Не се отказвайте да общувате, гледайки се в очите

Избрано

Автор: Кристина ПАТРАШКОВА

Скоро бях в един от любимите ми ресторанти в центъра на София, където известни хора оставят кратки послания, които пишат направо на стената. Погледът ми се спря на подписа на великия писател, философ и семиотик Умберто Еко. Спомних си, че дори присъствах в ресторанта, когато той се подписа на стената.

Годината бе 2004 година и тогава Умберто Еко гостува в България по покана на Дома на науките за човека и обществото, оглавяван от добрия му приятел проф. Ивайло Знеполски. Целта беше да изнесе доклад за европейската културната идентичност на специално организирана двудневна конференция в някогашния хотел „Шератон“, днес „Балкан“. Залата бе препълнена като на рок концерт. Благодарение на проф. Знеполски тогава направих първото интервю при гостуването на Еко в България.

Сетих се за него, като видях подписа му на стената. И отново си дадох сметка колко дефицитни днес са гигантски мислители като великия писател. Авторът на „Името на розата“, „Махалото на Фуко“ и още куп знакови произведения си отиде през 2016 година и за жалост никога не получи Нобелова награда.

След смъртта му в интернет бе публикувана снимка на домашната му библиотека – отрупана с книги от земята до тавана, като пещера, пълна със знание.

Предлагам ви част от интервюто, което направих тогава, защото гласовете на хора като Умберто Еко не бива да се забравят. Не само защото той остави огромно интелектуално наследство и беляза нашето време, а тъй като, както казва проф. Знеполски, „накара хората да разберат, че има смисъл там, където другите виждат само факти. Научи ни да разпознаваме фалшивото. Той е може би най-големият изследовател на фалшивото в живота във всичките му аспекти – от медиите до политиката или политиката и медиите заедно“.

– Професор Еко, казвали сте, че липсата на общуване лице в лице в съвременния свят и неговата виртуализация е една от големите грешки в наши дни. Защо?

– Това е наистина много сериозен проблем. Защото една от трагедиите на виртуалната комуникация е самотата. Тя е проблем на нашето време. Аз работя в офиса, в провинцията, пиша на компютър. Имам много предимства, когато съм пред екрана, когато ползвам интернет, но винаги е сам.

И тогава човек започва да търси заместители, да се оглежда за изкуствени ситуации. Във виртуалния свят в чата може да започне любовна история, главни действащи лица в която са младо красиво момиче и стар грозен мъж. Това не е непременно лошо, но е резултат от самотата. Затова постоянно повтарям, че не бива да се отказваме да общуваме, гледайки се в очите.

– Как се отнасяте към съвременната политика? Какво например мислите за войната в Ирак (през 2004 г. на територията на страната текат военни действия, б.а.)?

– Моето мнение не се различава от това на всеки разумен човек. Тази война беше грешка. Беше обявена като война срещу тероризма, но не произведе никакви разумни резултати. Тя окуражи тероризма. Това е война, предизвикана от липсата на култура. Когато американците започват войната срещу Япония през 1945 година, те поръчват на най-големия културен антрополог отвъд океана – Бенедикт, да обясни какво представлява Япония, за да разберат психологията на страната. Тогава американците имат намерение първоначално да хвърлят атомната бомба над старата столица Киото. Позовавайки се на обясненията на Бенедикт, самите генерали отхвърлят идеята, защото си дават сметка, че ако се случи нещо с този град с толкова културни пластове, ще бъде прекъсната възможността да общуват с Япония през следващите 300 години. И тогава избират Хирошима. При войната с Ирак бяха пренебрегнати културните наслоявания. Затова казвам, че всичко е липса на култура.

– Запознати ли сте с постиженията на българската семиотика (научна дисциплина, която изучава знаците както поотделно, така и групирани в знакова система, б.а). Известно е, че сте добри приятели с професор Ивайло Знеполски?

– Вие имате големи постижения в семиотиката, които започват още от Цветан Тодоров. Българските учени бяха сред първите, които прокараха пътя на семиотиката още през 60-те години на миналия век. България е важна страна за семиотиката.

– Можете да тълкувате знаците по-добре от всеки друг, но има ли илюзии, с които сте се разделили в живота си?

– Нямам илюзии. По-скоро мога да говоря за мечти. Мечтал съм например, вместо да съм писател, професор по семиотика или философ, да свиря на пиано в нощен клуб. Да удрям клавишите с цигара в ъгъла на устата и с уиски в ръка, да приличам на Хъмфри Богарт.

– Да се върнем към културата. Смятате ли, че има нови идеи в нея днес?

– Дали има нови идеи, ще се разбере през следващите 50 години. Днес не можем да кажем коя е най-важната съвременна идея, ще го осъзнаем значително по-късно.

– А смятате ли, че хората в бъдеще ще продължат да четат? Въобще ще оцелее ли четенето?

– Абсолютно съм убеден в бъдещето на книгите. Никога в историята на човечеството новите технологически постижения не са обезсмисляли предишните. Фотографията например не елиминира рисуването, киното не е унищожило фотографията, автомобилите на убиха влаковете. Това е просто въпрос на развитие, а не на заместване. Виртуалният свят, електрониката играят огромна роля днес. Винаги съм давал пример с купищата книги, които са заемали десетки лавици в библиотеките. Сега всичко е събрано в пет дискети. Но ако искаш, можеш да разлистиш и книга. Съществува някакъв особен биологичен афинитет на пръстите ти към хартията, към страниците на изданието. Книгата като предмет си съществува.

Днес нещата са същите – нож, лъжица, вилица. Въпреки всички технологични постижения продължаваме да ползваме тези прибори. Каквито и научни открития да се правят, чукът например трябва да има такива качества, че да изпълнява своята функция и да може да забива пирони. Може да промени формата, да има страхотен нов дизайн, но винаги ще бъде чук, както и лъжицата ще бъде винаги лъжица. Така и книгата ще оцелее. Също като копчето, което трябва да съединява части от дрехата. Да, то може да бъде заменено с цип в определени случаи, но няма да изчезне. Така че и книгата ще остане, тя е великолепен начин за доставяне на информация, от която хората няма да се откажат. Що се отнася до мен, мога да кажа, че живея със и върху книги.

– Вие сте човек, който знае всичко за Средновековието. Интересувате ли се от Средните векове в България?

– Винаги съм се интересувал от богомилите. Както знаете, в „Баудолино“ става дума за България. Не съм експерт по средновековна българска история, но съм чел книги по темата. В онези години вашата страна е играла важна роля като пътека между класическите времена и Средновековието. Тя е била нещо като граница между византийския и европейския свят. Изглежда, че повечето неща се случват в този район или наоколо.

– Чела съм, че сте избрали епитафията на Томазо Кампанела, която гласи: „Чакай чакай!“ „Не мога!“ Защо си харесахте точно тази фраза?

– Избрах я, защото ми харесва. В мига, когато си отива от този свят, навярно всеки осъзнава, че няма достатъчно време.

– По време на разговора не запалихте нито една цигара? Пушите ли още?

– Отказах ги преди десет дни. Ако един ден пропуша отново, няма да го скрия.

- Реклама -

https://filtarbg.com/spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини