Холивуд е мечтата за всеки актьор и режисьор, а Оскарът е лелеяният им приз. Така е от 1929 година, когато се раздават първите кинонагради, превърнали се в екранен еквивалент на Нобеловите награди.
Затова обявяването на номинациите за отличието винаги се е превръщало в световна новина. Тази година е по-различно. За първи път съобщаването на претендентите за най-високите кинопризове, които ще се раздадат на 27 март, не предизвиква традиционното вълнение – сякаш никой не е чак толкова възторжен, а друг крайно
възмутен. (Повече за наградите на стр. 74–75.)
Очаквано филмът на Джейн Кемпиън „Силата на кучето“ – история за домашното насилие и бруталната мъжественост, ще си тръгне с няколко приза. Фантастиката на Дени Вилньов „Дюн“, посветена на вечните теми за мир и любов, ще се нареди сред победителите, а перфектният римейк на Спилбърг по „Уестсайдска история“ няма да остане незабелязан. Както и социалнобиографичната драма на Кенет Брана „Белфаст“.
Липсва обаче яростният дебат за идеи в различните продукции, протестът срещу определени внушения, спорът за новаторска визия. Недоволство се чува само от отделни групи, според които има по-малко разнообразие сред номинираните актьори в сравнение с миналата година. Малцина възроптаха и срещу хаотичната надпревара в категорията за най-добра актриса.
Авторитетни критици от световните киноиздания говорят за загубения блясък на Оскарите. Процесът е закономерен, след като американската киноиндустрия влезе в капана на пълната политкоректност. Тя бди за квоти с различна полова и етническа характеристика, които трябва да са част от екипите на филмите. Не че защитата на всякакви права не е основна задача днес, но изкуството е ценно и когато е контрапункт на популярни тези. Днес Холивуд отказва да търси основание в нетрадиционното мнение, което е изключително важно, за да се стигне до истината.
У нас не е по-различно. Който не подкрепя обявеното за прогресивно, той е ретрограден и останал в миналото. Единствено правилната линия е запазена марка на тоталитарния манталитет, който иначе никой не харесва. Когато различният глас се заглуши, магията изчезва – не само в киното, но и в живота. Какво е правилно, е консенсус на обществото в определен период. След 20 години може да е различно.
А през това време уморените коне ги убиват, както твърди Сидни Полак във филма си от 1969 година. И се оказва прав. Холивуд и самите ние трябва да си върнем магията. А тя е във вътрешната свобода и куража да казваме каквото мислим.
