Отнесено към България, „фашизъм“ е избягвано понятие, а разговорите за проявленията му са нежелани. По време на претендента за негов антипод, недоказалия се комунизъм, за фашизъм се говореше често, макар и със стиснати зъби. Това продължи четири десетилетия, докато президентът Желю Желев написа книга със същото название, която внесе допълнителни усложнения в темата, тъй като даде да се разбере колко фашизмът може да бъде огледално подобен на идеала на своите най-върли критици- комунистите.
Стогодишнината на фашизма, отминала неотдавна, бе подобаващо аналитично отбелязана в европейската преса в края на октомври 2022 г., когато се навърши столетие от историческия Марш към Рим на Бенито Мусолини. Именно тогава под натиска на хиляди, предвождани от Дуче, крал Виктор Емануил Трети предоставя властта на Мусолини, който, начело на своята националфашистка партия, диктаторства в продължение на 21 години.
По този повод европейски университети проведоха научни сесии, авторитетни издания публикуваха обширни анализи на режима чудовище, отношение към мрачната годишнина взеха ООН, ЕП, Съветът на Европа и други уважаващи себе си организации. Беше припомнено (най-вече за младото европейско поколение, изгубено в собствената си история), че подобно на други радикално националистически партии в Европа, движението на Мусолини се ражда от недоволството от Версайския договор от 1918 г. (за България еквивалентният дразнител е Ньойският договор), който отнема територии на победените в Първата световна война и им налага големи репарации и други ограничения (свеждане на войските до минимум, забрана за въоръжаване и прочее). Мусолини създава като отговор на „тази несправедливост“ още през 1919 г. свои паравоенни отряди, наречени „фаскиа“ (ще рече „банда“), а две години по-късно на тяхна основа – и националфашистка партия. Последиците от тази инициатива, както за Италия, за света, така и за самия Дуче, са известни.
В общоевропейски контекст е интересен обаче феноменът „фашизмът и България“, национално-травматична психодрама, която оставя и до днес видим отпечатък върху политическото и обществено мислене.
Ще започна с това, че по особен начин Стогодишнината на фашизма бе почетена със специални действия от Българската академия на науките (БАН). В последните дни на слънчевия октомври 2022 г., когато фашоносталгични групи в Италия се опитваха да организират чествания и факелни шествия (сродни на прословутия Луковмарш, убежище на българската фашоносталгична десница), 22-ма историци от БАН се събраха на тайна церемония, за да умуват „имало ли е фашизъм в България“? От този ритуал за прогонване на нечисти сили, форма на екзорсизъм, те излязоха със специален вердикт, подобен на средновековните документи на Инквизицията, в който под клетва заявиха, че фашизъм в България никога не е имало.
Съществуват различни политически и обществено приети дефиниции за фашизма като политическа система. Те са формулирани както в официалната лексика на ООН и ЕС, така и в различни авторитетни информационни източници като Енциклопедия „Британика“, френския „Ларус“ и други. Елементарното глаголстване на местна почва, че „фашизъм“ е само и единствено понятие от италианската история, е несъстоятелен опит чрез езиково ситуиране да се избегне политически анализ на понятието. Последното води до следната елементарна грешка: пренебрегва исторически доказания факт, че исторически съществува НЕ един фашизъм в тесния смисъл на думата, а национално специфични ФАШИЗМИ: видове авторитарна власт от първата половина на ХХ век с един-единствен лидер (дуче, фюрер, монарх, генералисимус, каудильо, кондукатор, поглавник или нещо друго), с тотален контрол над всички институции и политически лица, на обществените действия и мнения. Такава власт не се задоволява само с контрола, но и безконтролно практикува потискане, обезправяване и дори унищожение на определени обществени групи в името на някакъв висш „национален интерес“, създава специално репресивно законодателство и паравоенни структури, без връзка с основния закон, конституцията, суспендира партиите и парламента (или сама назначава министри и депутати). „Националният интерес“ се превръща в „идеал“, но на практика се свежда най-вече до опити за корекции на границите и завземане на нови територии, както и в репресии на всички, които не подкрепят тези планове или представляват някаква вид пречка за осъществяването им, от какъвто и характер да е тя. Режимът и войната на диктатора Путин срещу Украйна от последната година е пресен пример, че както целите, така и средствата на фашизма остават непроменени до днес.
Като начин на управление фашизмите се проявяват в първата половина на ХХ век в много, да не кажем почти всички европейски държави (с изключение на Великобритания, скандинавските страни, Турция, Швейцария). Нито една средноевропейска страна не успява да избегне фашизма, който приема специфично национални версии: от изключителната бруталност на изцяло военизирания германски националсоциализъм, до привидно по-меки форми в Южна и Средна Европа. В историческата класация на абсолютното зло обикновено на най-ниско място се поставя националсоциализмът на нацистка Германия. Причината за това е както месиански обременената фигура на Адолф Хитлер, който бързо „засенчва“ създателя на оригиналния фашизъм в Италия, така и мащабите на неговия „проект“ за Третия райх, които „фюрерът“ се опитва да реализира в световен мащаб. Негова особеност е расовата теория и преследването на евреите, което в маниакалната доктрина на фюрера и последвалата германска политика добива размерите на нечуван геноцид.
За разлика от своя политически близнак в Германия, фашизмът на Мусолини не е антисемитски при своето създаване. Расистката теория не е приоритетна за италианския фашизъм до 1938 г.
„Евреите са в Рим още от епохата на кралете, при император Аугустус те са наброявали 50 000 и са поскали да се поклонят и да оплачат заедно с всички римляни тленните останки на Юрий Цезар. Нека живеят с нас в мир“ – казва Мусолини през 1929 г.
Въпреки известни предразсъдъци спрямо еврейската общност, които идват от Католическата църква, партията на Мусолини отваря вратите си за евреите до степен те да станат сериозно представени в нея (20% от италианските еврейски мъже членуват при фашистите на Дуче до 1935–36 г.!)
В България след 1933 г. се забелязват все повече белези на влияние на фашизъм като поява на партии с ултранационалистически, антисемитски профил („Родна защита“, СБНЛ, маргиналната партия „Български фашист“). Съществува нескрито одобрение към Германия като традиционен образец на българската държавност: то обхваща интелектуални, икономически кръгове, както и двореца и монарха (според „Мемоари на царица Йоанна“ още през 1934 г. царят пише за „качества на Хитлер, които могат да го въздигнат много високо“). Както и в Италия, все още идеологията на фашизма печели симпатии, но не се проявява в окупационни планове за промяна на територии или в брутални форми на репресии спрямо малцинства, в частност евреите.
Това са обаче забавени процеси. Френската изследователка на фашизма проф. Мари-Ан Матар-Бонучи разкрива това в своя забележителен труд „Италианският фашизъм и преследването на евреите“ (2007, издателство Perrin):
„Във всичките си проявления фашизмът, като хипернационализъм, e такъв тип режим, който неизбежно и структурно води до преследване на малцинствата“.
Проф. Матар-Бонучи опровергава известната историческа версия за преследванията на евреите и Холокоста в европейските страни извън Германия и окупираните и завладени от нея територии като имитационна на германския фашизъм. Тя доказва, че Холокостът в тези държави не е бил неизбежна необходимост пред расовите изисквания на могъщия съюзник, а логическо и доброволно развитие в една и съща посока на политика и идеология. Когато сходните с Германия политически режими подписват Тристранния пакт (за България на 1 март 1941 г.), те приемат заедно със съвместните действия за желани корекции на границите си и придобиване на нови територии и всички условия за прочистване на тези територии от евреи в съгласие с нацистката доктрина за Европа като Jüdenrein.
Поради това още преди Тристранния пакт, в навечерието на своята война с Етиопия (1935–1936 г.) Мусолини избира да се облегне на антисемитизма. Това е необходим елемент на фашизма, за да „задвижи тоталитарната машина“, превръщайки евреина в „негатива на съвременния италиански човек“ (разбирай, боеца за нови територии). Като следствие през 1938 г. в Италия е въведено антиеврейското законодателство (първа последица е прочистване на фашистката партия от евреи и отнемане на правата на всички евреи, както и въвеждането на гета).
Подобни събития настъпват и в България две години по-късно. Доскоро либералната спрямо евреите държава въвежда антиеврейско законодателство един месец преди правителството да подпише Тристранния пакт с Германия (който й осигурява координирана окупационна политика) и два месеца преди да нахлуе със свои войски в суверенни дотогава Гърция и Югославия. Както и да бъде наричано това действие, за което в българската историография са употребени различни евфемизми: обединение, освобождение, съединение и прочее, то съставлява според международното право окупация, а и така е наречено във всички официални български документи от епохата. Обстоятелството, че актът на окупацията е свързан с „прочистване“ на еврейското население в завладените територии с ефикасност от 98%, е част от общия договор, а не възникнало по-късно по принуда обстоятелство.
Неслучайно Холокостът е смятан за основен и най-лесно разпознаваем маркер на фашистката държава от 40-те години както в нацистка Германия, така и в други държави, въпреки че мащабите са различни. В някои от тях като новообразуваните Хърватска и Словакия убийствата на евреи се извършват на собствена територия и от местните фашисти. В други (Италия през 1941–1942, Франция на маршал Петен, Унгария, Румъния и България) местните власти практикуват координирана с Германия депортация на евреите към killing centers (места за умъртвяване, специално създадени от нацистите в окупирани от тях територии в Полша). Това чудовищно престъпление се превърна в историческо петно за страни с доказан цивилизационен принос и култура. Повечето намериха сили обективно да преосмислят своята история със съответните последици: навсякъде съдилища се произнесоха за вината на институции и на отделни лица. Трябва да се признае, че това отне десетилетия. Германия успя да извърши своя катарзис още в първото десетилетие след войната, но процесите продължават дори в наши дни. Във Франция осъдиха режима на Виши веднага след войната и разстреляха хиляди негови представители, включително премиера Лавал, министри, политици и интелектуалци като поета Робер Бразийак), а преследването на нацисти колаборационисти продължи с десетилетия. Румъния пое своята историческа вина през 2004 г. чрез специална декларация на президента Илиеску. Извинението на Хърватска за изтребването на евреите на нейна територия стана политическо условие за приемането й в Европейския съюз през 2013 г. Преди месеци италианската държава (в лицето на новата министър-председателка Джоржа Мелони) отново се извини на евреите за антиеврейското законодателство от 1938 г., а наследници на италианския крал Виктор-Емануил Трети, подписал указа на закона, направиха същото в лично качество.
Случаят с България и нейните евреи е различен от изброените. Той се е превърнал в психодрама за националистически и монархически кръгове. Участниците в нея не само не виждат никаква вина на българската държава от 1940–1944 г. спрямо евреите, но провъзгласяват именно държавата в лицето на нейните институции (цар, армия, народни представители, правителство и прочее) за спасителка на евреите! А протагонисти на тази теория заявяват публично, тържествено, сакрално, че фашизъм в България не е имало, поради което не е имало и Холокост. Или обратното. Наскоро медии дадоха гласност (някои от тях го подкрепиха!) на екстремно по своята екстравагантност писмо с предложение до президента Радев на цар Борис Трети да бъде присъден посмъртно най-високият държавен орден „Стара планина“ за заслугите му като монарх на държава, спасила евреите! Еврейската общност остро възрази, отговор на предложението все още няма.
Не съществува обаче формулировка за „частичен Холокост“. Унищожението на цяла етническа група в определен район е геноцид, а не частична репресия. В окупирана от царска България Македония са унищожени 7000 евреи, цялото етническо еврейство на тази територия. Същото се случва в окупирани от български войски територии в Северна Гърция. Оттам са депортирани с български влакове и шлепове в „центровете за умъртвяване“ 4000 евреи. Това е тотален, съзнателен, окончателен геноцид върху 11 343 евреи, извършен в Скопие, Битоля, Пирот, Кавала, Серес, Драма и Гюмюрджина. Там евреи и до ден днешен няма или се броят на пръсти.
Обстоятелството за оцеляването или спасението на 48 хиляди евреи (от същата балканска етническа група на унищожените и в тесни семейни връзки с тях) е друга история, която има отношение към морални ценности на българското население и негови частни представители, на БПЦ от онази епоха, като институция, и на личности, които по никакъв начин не се възприемали политиката на геноцид като разменна монета в националните интереси. Обществото добре познава техните имена и им отдава заслужена почит. Тези хора са оказали обществен натиск върху монарха, поставили са под съмнение не само неговата чест, но може би и властта му.
Повече от 25 години вече се водят безплодни спорове дали спасяването на 48 хиляди евреи от депортация (временно отложена на 10 март 1943 г.) е поради намеса на монарха, или не. Досега глашатаите на теорията за „царя спасител“ не са привели нито едно реално доказателство под форма на документ, записан разговор или друго свидетелство. Твърденията им са сведени до презумпцията, че в автократичната държава, в която Борис Трети е упражнявал едноличната си власт, не е било възможно никакво решение извън неговата воля. Това твърдение, издигано като аргумент в защита на царя спасител на евреи, е обаче нож с обърнато именно към него острие: то потвърждава тезата, че царят е разполагал с живота на евреите СИ – на всички онези 60 хиляди, които са живели в старите граници на царството и в окупираните през 1941 г. територии, които той триумфално е превзел във военна униформа заедно с армията си, установявайки безпрекословна власт и собственост върху тях. Негово е било решението да изпрати без колебание 11 343 евреи в крематориумите на Треблинка. 4000 от тях са били деца. Имало е британско-швейцарски дипломатически опити те да бъдат изведени в Палестина и така да бъдат спасени. Царят е отказал. За това вече документални свидетелства съществуват, включително в „Дневник“ на неговия премиер Богдан Филов. Такъв човек не може да бъде наричан „спасител“. Нито да бъде предлаган за държавен орден. За убийство на деца няма давност.
Чрез спиритически сеанси на историци, за които стана дума в началото на този текст, е невъзможно да бъде анулирана същността на един автократичен режим, който е практикувал геноцид, и който е съдържал в себе си всички характеристики на онова понятие, което предизвиква недоволно мръщене в някои части на обществото. Историята е такава, каквато е. Фашизмите в Европа – също. Българският не прави изключение.
