Филип Буков е сред младите надежди на театъра и киното. През февруари той стана част от звездния отбор в новия сезон на „Сървайвър“. Като дългогодишен спортист и любител на екстремните занимания, Филип бе сочен за един от фаворитите за първото място. След няколко припадъка се наложи да бъде хоспитализиран, а изследванията показаха, че заради здравословен проблем той не може да продължи участието си в играта. Пред „Филтър“ актьорът разказва за престоя си в „Сървайвър“, здравословното си състояние, както и за приятелката си.
– Филип, представяхте се изключително добре в „Сървайвър“, но здравословен проблем наложи да напуснете играта. Какво всъщност се случи?
– По принцип пулсът ми е нисък, тъй като имам т.нар. спортно сърце, което е по-голямо. С годините спорт сърцето се увеличава – то е мускул. Когато е по-голямо сърцето, ритъмът е по-нисък, защото с един удар изпомпва повече кръв. Но в „Сървайвър“ проблемът беше липсата на храна. Рекордът ни там беше 72 часа без никаква храна, за 17–18 дена съм свалил 10 килограма. И когато няма храна, жизнените показатели се понижават, тъй като няма енергия. Изпадаш в нещо като летаргия. И когато нямам тази енергия, сърцето ми започва да излиза от ритъм и сърдечната дейност става неравноделна, тоест през 2 секунди има удар и в един момент се случва 5–6 секунди да нямам сърдечна дейност. Когато сърцето не изпомпва кръв до мозъка, припадам. Това само по себе си не е чак толкова страшно, но проблемът е, че единият път паднах до мачетето, другият път до огъня и ако не дай боже за повече време остана без сърдечна дейност и кръв в мозъка, това би довело до мозъчни увреждания. Мястото, където пребивавахме, се намира на минимум час път от болница и никой не може да ти окаже необходимата помощ. Това е. Всъщност в нормалния живот не ми се случва такова нещо – нито преди, нито сега, защото се храня и се напасвам. Докато в „Сървайвър“ знаете, че условията са форсмажорни.
– Преживявали сте доста травми. Притеснихте ли се от припадъците?
– Не се притесних особено, защото не ми причерняваше, не ми ставаше лошо, после дори не помнех времето малко преди и малко след припадъците. Ако този проблем не даде отражение в дългосрочен план, а остане само в играта, даже направо е нищо. Миналата година, например, си извадих глезена, излезе ми костта, скъса ми сухожилията и до ден днешен глезенът ми отича, боли ме и не мога да бягам.
– Всъщност някога притеснявали ли сте се за себе си?
-Не, когато претърпя травма, се изнервям за загубеното време, което предстои, докато се възстановя и се завърна в нормалния ритъм.
– Значи не изпитвате никакъв страх?
– Давам си сметка за риска, питам се дали си струва. И ако отговорът е да – го поемам. Старая се да съм разумен, защото когато изляза извън релси, това пречи и на професията ми, а тя е колективен труд и нямам право да ощетявам другите.
– Как са уредени болниците там?
– Не мога да скрия, че нашите болници са далеч по-добри и нашето здравеопазване е на много високо ниво. Беше чисто, добре се грижеха за мен, просто много бавно се случваха нещата. Всъщност престоят ми в болницата беше десет пъти по-труден за мен, отколкото в племето, защото там всички бяха испаноговорящи и нищо не им разбирах. Те не говореха английски и съответно те мен не ме разбираха. И седях сам като в килия, но и в килия е по-добре, защото поне имаш храна, телевизия и телефон. Не ми даваха телефон и телевизия, защото все още бях участник в предаването. Храна ми даваха съвсем малко, диетична, заради всички изследвания, които ми правеха. Пък и нямаха право да ми дават много храна, защото нямаше да е честно, ако се бях върнал в играта.
Снимка: Би Ти Ви
– Какви емоции изпитахте, когато ви казаха, че няма как да продължите?
– След всички изследвания докторите са изпратили моята диагноза и епикриза на екипа на предаването и са казали, че не съм годен за играта. Нямах думата. Стана ми много криво, защото до последно мислех, че ще ме върнат на острова. Аз всъщност отидох в болницата за преглед и тогава ми казаха, че ще трябва да остана за една вечер. На следващия ден се оказа, че отново няма да ме изпишат. Зачудих се какво става. Дори когато ме изписаха от болницата, бях с пълното съзнание, че се връщам в играта, но при срещата с продуцентите разбрах, че няма как да се случи. Разговаряхме с тях повече от час, аз настоявах да се върна, но ми обясниха, че лекарите преценяват и това не подлежи на коментар.
– Бяхте сочен за фаворит за победата. Вие вярвахте ли, че можете да спечелите?
– Съсредоточвам се върху усилията, които трябва да положа, а не върху така желания резултат. Смятам, че ако дадеш всичко от себе си, плодовете ще бъдат добри и задоволителни. „Сървайвър“ продължава общо три месеца и в главата си бях представил, че това предизвикателство е като един маратон и вътре по пътя си слагам по-малки цели, които искам да постигна. Всъщност се бях фокусирал върху първата, по-малка цел, а именно да остана поне половината – 45 дена. Втората ми цел беше 70 дена и си казвах, че след това ще започне обратното броене. Така че не съм размишлявал дали ще бъда финалист или победител. В началото се бях концентрирал върху игрите и не съм мислил за крайния етап.
– Извън здравословния проблем, гладът създаваше ли ви сериозни затруднения?
– Много бързо свикнах психически, че няма да се храним. Даже другите ядяха много кокоси, от които им се появяваха стомашни проблеми и се обезводняваха. Като го видях това, реших да не ям повече кокоси още на третия-четвъртия ден. Реално нямах психически проблем с това. Проблемът бе чисто физически, тъй като имам някакви особености на организма.
– Вие сте екстремен човек. Имахте ли изобщо колебания, преди да приемете предложението за „Сървайвър“?
– Много дълго време не исках да влизам. Преговорите продължиха сигурно повече от месец, а причината беше именно храната. Предизвикателствата и състезанията не само от спортен тип, но и пъзели и въпроси, не ме плашеха – като актьор работя с въображението и словото си. Аз съм човек, който обича планината и морето, ходя по къмпинги и хижи, тоест тези не така приятни условия откъм хигиена и спане също не са ми били проблем. Притесняваше ме само храната и ето че точно това ми изигра лоша шега. За сравнение – там на седмица на 10 души ни се полагаше един килограм суров ориз, а аз в България всеки ден изяждам между 200 и 300 грама суров ориз. Ако в София на ден ям между 5 и 10 яйца, половин килограм месо и още половин кило ориз като минимум, там съм ял по две супени лъжици на ден суров ориз.
– А имаше ли нещо друго, което ви създаваше проблем в играта?
– Не, разбирахме се много добре с моите съплеменници. Не съдя, не съм преднамерен и се опитвам да дам равен шанс на всеки и това ми помогна, за да имам нормални човешки взаимоотношения. Всеки от нас беше всеотдаен и сериозен в игрите. В нито един момент не е имало ситуация, заради която да обвиним някого. Можем да упрекнем човек, който не е направил всичко по силите си, но това, че един не е толкова точен, колкото друг, не е причина за вина. Всеки борави с възможностите си. Така че имах чудесни отношения със съплеменниците ми – къпехме се в морето, бяхме на плажа, на топло. Да, нямаше къде да си перем дрехите, косата ти е сплъстена, понамирисвахме, нощем вали дъжд, влажничко е, но се свиква с тия неща, има чар. Единствено гладът – той се отразяваше на всички ни. На другите мъже постоянно им се виеше свят и им прималяваше. На жените психически им понасяше по-зле. Те по-често говореха и мислеха за храна. Аз нямах такива моменти, просто припадах. Всички коментираха, че най-много съм отслабнал, включително и Ваня Джаферович. Казах му: „Ваня, докато сме тук, всички ще бъдем гладни. Въпросът е, че аз вече свикнах с чувството на глад. Да, то винаги ще напомня за себе си, но просто свикваш да си гладен“. Много е интересно, особено като изкараш 72 часа без нищо – спи ти се постоянно, изпадаш в летаргия, лежи ти се, не ти се говори, причува ти се, халюцинираш.
– Какво халюцинирахте?
– Не беше халюцинация от типа да ми се привиждат хора, но ти се причуват някакви неща, струва ти се, че те лази нещо. Аз си лежа сам, струва ми се, че някой говори, ставам и се оглеждам – няма никой около мен. Все едно постоянно дремеш. Има го момента, в който се чудиш: сънувам ли сега, или не. Изпадаш наистина в летаргия.
– Там има доста опасни насекоми и влечуги. Как се справяхте с тях?
– Доминикана е туристическа дестинация и е почти невъзможно да срещнеш диви животни. Там, където е лагерът ни, има гущерчета, тук-там някоя змия. Разбрах, че Татяна е била ужилена от скорпион, Геновева също. От гледна точка на растенията – има кокоси, но е изключено да да си намериш банани или маракуя.
– Как се справяхте с изолацията?
– За телефона спираш да мислиш още на първия час. Приоритетите ти там – да си нацепиш дърва, да си оправиш леглото преди да е залязло слънцето, изискват толкова много време, че няма как да бездействаш и да изпиташ липса за телефона. Бях си казал, че ако мисля постоянно за България, за светския живот, който водим, ще ми е много трудно. Бях се зарекъл да мисля колкото се може по-малко и да приема мисълта, че това тук сега е моето семейство и приятели. Вечер, като си лягахме, си мислех за моите приятели, за приятелката ми. Там сънуваш много, особено храна. Разбрахме какво означава гладна кокошка просо сънува. Наистина всеки ден сънуваш храна.
Снимка: Би Ти Ви
– Промени ли ви „Сървайвър“?
– Със сигурност променя вижданията ти и ценностите за живота. Там често оставаш сам със себе си и именно в това уединение имаш възможността за аналитична мисъл – кои са първите хора, които искаш да видиш като излезеш, с кого би могъл да пребиваваш в тези условия и с кого би искал. Така си даваш отговори за близките ти хора. В един момент дори подправките придобиват висока стойност, това да отвориш хладилника и да си вземеш банан. Когато слънцето залезе, става пълна тъмница и се смеех колко велико изобретение са лампата и електричеството. Когато попаднеш в такива условия, осъзнаваш без колко много неща можеш и колко важни са ти някои уж малки неща. Мозъкът започва да работи на съвсем различен режим, съзнанието ти се променя. Отпечатъкът от „Сървайвър“ е за цял живот и именно той е най-големият дивидент. Нищо друго.
– Какво направихте първо, след като се върнахте в България?
– Моята приятелка ме взе, минах през баба ми за мусака и се прибрах вкъщи с приятелката ми и няколко мои приятели. Говорихме, хапвахме, разказвах им. В „Сървайвър“ имахме много лични разговори с останалите участници, преоткриваш хората. Даже от актьорска гледна точка ми беше много любопитно да общувам с толкова разнородни хора, от които по актьорски да си „открадна“ – поведение, маниери, които един ден да използвам за някоя роля. А и с всеки от племето имаме много специална връзка, защото това е несравнимо преживяване.
– Веднага ли започнахте отново да спортувахте?
– За три дена направих четири тренировки. Необходимо ми е време да вляза в ритъм, защото мускулите са поотслабнали.
– Тоест здравословният проблем, който се появи, няма да пречи да водите отново активен начин на живот?
– Така смятам, но изследванията ми бяха изпратени до двама български специалисти. Казали са, че виждат проблем и по всяка вероятност той се корени в условията, но държат да си направя изследвания и тук и след тях вече ще има окончателен отговор на създалата се ситуация. Именно пребиваването на спортисти в тази игра е най-тежко поради липсата на храна. Ще направя сравнение, това е като спортната кола – тя изисква скъпи консумативи, поддръжка, много гориво и когато я лишиш от тези неща, няма как да функционира нормално. Всички е до специфичните нужди на организма. Едно е положението при обикновен човек с повече подкожни мазнини, друго е за мен с 6% подкожни мазнини, които на третия ден вече са изчезнали. Организмът ми е свикнал на един режим, а там се изправя пред други условия. Марго например по принцип каза, че яде малко – по една супа и салата на ден. Аз съм 90 килограма, тя – 48. Да не говорим за игрите, в които мъжете минавахме препятствията по най-много пъти. Ние всъщност играем по 6–7 часа и се налага много от нас да минат по повече от веднъж. А и аз обичам да се напъвам и всеки път исках пак да играя. В един момент даже екипът на предаването ми казваше, че не може повече. И ще повторя – игрите не ме притесняваха, ако трябва и всеки ден щях да играя, въпросът е храна да има.
– Появи се спекулация, че е възможно здравословният проблем и излизането ви от играта да са инсценирани, защото имаше обявено ваше гостуване в Лондон със спектакъла „Петък вечер“ на 19 март.
– Когато стана ясно, че ще ходя в предаването, веднага съобщих на колегите ми от представлението. Свикаха се нови репетиции и част от текста ми беше разпределен на Александър Деянов-Скилър, който също участва, друга част беше изрязана. А и това представление разчита много на импровизация и моментно нагаждане според публиката и мястото, на което играем. Така че моята липса не е била препъникамък за нашите участия. Самата телевизия нямаше да се съгласи да изляза от предаването, защото имам представление. Винаги хората ще говорят някакви глупости, да са живи и здрави, но ако се замислиш логично, е ясно, че това твърдение не е издържано. Между другото, когато говорих с колегите ми, им казах, че ако има опасност да не може да се играе представлението, няма да вляза в „Сървайвър“, защото реално така щях да ги ощетя пряко финансово.
– Какво ви предстои от тук нататък?
– По всяка вероятност през април ще стартираме репетиции за втори спектакъл. Получавам вече обаждания в професионален план. Предстоят през лятото различни състезания. Мотивиран съм и пълноценно ще оползотворя времето, в което няма да съм в „Сървайвър“. Ще чакам съплеменниците ми да се прибират, уговорили сме се да се съберем всички и от обяд до вечерта да ядем, без барове и дискотеки. Жорката е обещал да ни води на прасе в Стара Загора, Божана в ресторанта си, родителите на съпругата на Благо държат ресторант с българска народна кухня. Ще сме като английски туристи на Слънчев бряг – те обикалят баровете, ние ще обикаляме ресторантите. Искаме да отидем на механа с българска народна музика, говорихме за Банско, Добринище, Гоце Делчев. Между другото, в „Сървайвър“ всяка вечер си пеехме български народни песни. Обзема те носталгията. Имахме море, а аз не спирах да мисля за планините ни. Когато си далеч от родината, осъзнаваш, че на нашата малка територия има от всичко по много.
– Имате вече повече професионални предложения. Какво искате да ви се случи в бъдеще?
– Един приятел казва, че трябва да си алчен не за пари, а за работа. Та ми се искат роли във филми, сериали, театър. Обичам си професията. Искам да имам работа, не мисля за материалната част, а по-скоро за художествената.
– Споменахте няколко пъти приятелката ви. Споделяли сте преди, че е имало момичета, които се интересуват от вас заради популярността ви. Открихте ли човека за вас?
– Да, вярвам, че съм я открил. Много добре се разбираме. За нея няма никакво значение дали съм известен. След определена възраст търсиш партньор, който иска да се развива, който е перспективен. Просто моето кариерно развитие е свързано с това хората да ме коментират. Това, че съм известен е дребен детайл, важно е тя да вижда, че се развивам, че не съм търтей, да се грижа за нея.
– От колко време сте заедно?
– Октомври излязохме за пръв път, но 5–6 седмици много трудно вървеше общуването ни, така че сме заедно от средата на ноември. Тя се дърпаше, имала е своите бариери и резерви и ми отне повече време. Трябваше да съм постоянен и последователен, но като истински победител, успях да завладея нейното сърце.
