Милена НЕДЕВА
Харалан Александров е български социален антрополог, преподавател в Нов български университет, с научни интереси в областта на социалната антропология, социалната политика и организационните изследвания.
– Господин Александров, когато избраха Вежди Рашидов за председател на Народното събрание, вие казахте, че властта се връща при бащите. Защо?
– Говорех за патриархалната култура, която се отличава с грижа и любов към децата, но в същото време очаква от тях послушание. Ако пренесем този патриархален модел от семейството към държавата, ще видим, че имаме патримониално управление, в което лидерите, бащите на държавата, се разпореждат с ресурсите на цялото общество, награждават послушните и добрите, които слушкат и папкат. И накрая наказват палавите и лошавите дечица. Този модел е доста стабилен. Той създава предсказуемост и предвидимост. Неговият проблем е, че той блокира развитието. Защото много често палавите деца – тези, които не слушат и отказват да спазват правилата – са по-креативните. Те са тези, които носят промяната и развитието. От гледна точка на ситуацията, в която се намира България, а именно закъсняла модернизация и същевременно много силен външен натиск за промяна, в ход са две сили.
– Кои са те?
– Едната е защитната реакция да се стабилизираме, да се обединим около могъщите бащи, да продължим да живеем, както сме живели досега. Другата е тенденцията към промяна, към отваряне, модернизация и глобализация. Това е конфликтът, с който живеем. Има два начина да бъде разрешен. Единият е да бъде допусната толкова промяна в системата, колкото тя може да понесе. И да не бъдат прогонвани непослушните деца от къщата, а някак си да им бъде отворено пространство да се развиват и да правят принос. Това е проблем на патриархалните системи. Те не могат да наместят в себе си, да се пребалансират по такъв начин, че да дадат възможност на силите на промяната и обновлението. Това води до натрупване на напрежение, което се решава като напускат децата. Това се случва масово в България.
– Много хора напускат по ред причини….
– Да. Или стават много гневни и започват да атакуват системата. На това станахме свидетели преди две години. И това доведе до опит за революционна промяна, който се провали. И в момента сме в ситуация, в която бащите си връщат отговорността. И сега въпросът е тази реставрация е да не се превърне в мракобесна реакция. Тоест да не бъдат прекалено строго наказани децата за пакостите, които натвориха, и да бъдат прогонени отново. А някак си да се намерят, да влязат в разговор с бащите, които те не можаха да победят. В този смисъл, триумфът на такива патриархални фигури като Вежди Рашидов, разбира се той е много противоречив като автобиография, за мен е много ясен сигнал за победата на патриархалните сили в България.
– Провали ли се „Продължаваме промяната“?
– Тук големият провал на носителите на новото и на промяната беше в напълно нереалистичната и нарцистична фантазия, че могат със сила да се саморазправят с бащите. Това, което се случва, е, че колкото по-яростно нападаш в едно общество авторитетите, толкова по-сурови авторитети получаваш. Имаме утрояване на генералите във властта – Румен Радев, Стефан Янев и Бойко Борисов. Имаме появата на този патриархален човек Вежди Рашидов, когото аз харесвам, ако трябва да съм честен. Имаме и засилваща се маргинализация на партиите на промяната – тези, които избраха за свое знаме трансформацията и промяната. Но всичко се провали – нито икономиката стана по-работеща, нито имаме реформа в правосъдието. Другата патриархална фигура е Иван Гешев – той е навсякъде, в парламента, в училище.
– Защо да е патриархален?
– Той не е патриархален като възраст, а като статут. Всеки радикален опит за трансформация в обществото, при това без да го познаваш, всяка проява на самонадеяност и на компетентност по същество от гледна точка на динамиката на процесите, напълно предсказуемо води до провал и до втвърдяване на силите на статуквото. В резултат на всичко това, което направиха по площадите, на всичката тумба-лумба, беше, че в момента статуквото е по-силно от преди. А „Промяната“ е в дълбок упадък, забелязват се наченки на депресия и там са напълно объркани и не знаят какво да правят. Има два изхода – единият е да влязат в нормален диалог със силите на статуквото. Обаче от много по-слаби позиции.
– Какъв е другият?
– Другият е да се радикализират, което обаче на този етап означава маргинализация. Промениха се настроенията – те изпуснаха момента. Този подем, вдъхновение и ентусиазъм, който имаше преди две години, те го пропиляха. Щетите ще са много големи, защото ни върнаха много назад от гледна точка на развитието. Ние сме в позицията на 2020 г. В упадък са доста либерални ценности, много силно е дискредитирана идеята на младите експерти, които идват от чужбина, защото бяха използвани карикатурни фигури да водят тази промяна. То това и в момента продължава. Една от най-смислените фигури там – Даниел Лорер, като че ли се оттегли. И на негово място изскочи този човек… Радостин Василев, Руди Гела. Той вече е третият в светата троица на Кирчо и Асен. Което е ясен сигнал за деградация и упадък. Аз почвам да губя надежда, че там нещо ще се случи и че те ще успеят да се върнат в полето на инициативата.
– Очакваме ли някакъв упадък в „Продължаваме промяната“?
– Да, това тепърва ще се случва. И тук трябва да се каже, че най-парадоксалното нещо, което виждам като добронамерен наблюдател, е, че съсипаха 20-годишни усилия не само на мен, но и на цяло поколение хора. Направиха го по безобразен начин, с арогантност, нарцисизъм и самовлюбеност. Има нещо много парадоксално. Какво стана с борбата с корупцията? Преди години 30% я изтъкваха като проблем, сега мисля, че те са 9 % и ще паднат още. Тоест приоритетите на обществото са променени. А те не могат да напуснат тази първична идентификация „политици срещу злото“. Ако останат в тази позиция и не успеят да се актуализират и да се променят, ще оттекат. Иронията на ситуацията е, че организацията, нарекла себе си „Продължаваме промяната“, отказва да се променя, те са застинали в 2020 г. Тъжната истина е, че те се оказаха неспособни да се трансформират, за разлика от другите партии.
– Както например го направи БСП…
– БСП по изумително гъвкав начин успя да се промуши през тези смутни времена и на практика напусна ролята си на нещо отживяло.
– „Демократична България“ ключът ли е към стабилно правителство?
– Така казва Андрей Райчев и аз съм склонен да се съглася с него. Но това е констатация отпреди известно време. Имаме момент, в който ДБ сякаш беше пазителят на скрижалите на демокрацията. Всичко, което беше добро, прогресивно, реформаторско, модерно и хубаво, те си го бяха някак си успешно присвоили. Посочваха и казваха кой прав и кой крив. Аз мисля, че сега тази им роля е много сериозно разколебана и съвсем скоро ще я загубят, ако не успят да я отиграят. Мисля, че имат още един или два шанса. Просто и те трябва да вземат завоя, но това е много трудно. Съчувствам им искрено, защото там има много свестни хора. Но те се оставиха да станат заложници на хейтърските ядра. В патриархалните партии с много ясна структура и лидерска йерархия, каквито са БСП , ДПС и ГЕРБ, няма как да се случи това, защото бащите държат контрола.
– От думите ви излиза, че тези три партии на статуквото са в най-добра позиция?
– Да. Те са носителите на промяната в момента и те движат нещата. А тези, които искахме да видим като носители на новото, доброто и модерното, се оказа, че се опитват да търсят това, което им е останало като подкрепа. Но тя се свива. Те са в много трудна позиция, очевидно не могат да влязат в разумни преговори и да се включат в някаква управленска конфигурация. Но все още имат достатъчно ресурс да пречат и саботират съставянето на правителство. Но това вече не се оценява като нещо добро. Все повече хора започват да ги виждат като някакви вредители, които, вместо да помагат, пречат. При още едно завъртане е много вероятно да бъдат наказани. Те просто трябва да се преформатират, да измислят нова идентичност. Техният ужас, който е почти психотичен, е, че ще бъдат нихилирани, изядени и разкъсани.
– Къде го виждате този ужас?
– Това се усеща по начина, по който говорят с ГЕРБ и с партиите, с които по дефиниция трябва да са близки, защото са от едно европейско семейство. Те самите допуснаха да регресират до степен да се отдадат на най-долни разрушителни страсти. Спомняте си какъв триумф беше в социалните мрежи, когато арестуваха незаконно Борисов. Тежка диагноза за психопатна култура точно в тези кръгове. Сега те са ужасени, че могъщият патриарх Борисов ще им направи това, което те искаха да му направят. Понеже са страшно виновни и зли и се страхуват от собствената си разрушителност, те очакват от другата страна от позицията на силата, да се отнесе с тях по същия безобразен начин. И вместо да отидат да се извинят и покаят, те продължават да се перчат, да се репчат и да тропат с краче. И да се държат така като че ли светът е техен, а той просто не е. Общественото мнение вече не е на тяхна страна. Те ще продължат да поддържат радикалните си ядра, да търсят подкрепа, но това а загубена битка. Щетите са много големи.
– Къде е мястото на президента в този модел?
– Румен Радев също е един от бащите и е много важна фигура. Той като че усеща, че е започнал процеса на нормализация, и дава време на партиите да се договорят. Извадихме голям късмет, че той се промени. Всички твърдяха, че е военен, непоправим. Оказа се, че той е човекът, който се променя.
