Христо Петков е сред водещите актьори в Народния театър и участник в рейтинговото шоу за имитации на Нова телевизия „Като две капки вода“. Последното му превъплъщение като Принс му спечели заслужени похвали от журито и публиката.
Той завършва НАТФИЗ през 2002 г. в класа на проф. Надежда Сейкова. Първите си роли изгражда в „Сфумато“, част от които са Иван Карамазов в „Долината на смъртната сянка“, Жан в „Жули ,Жан и Кристин“, Иуда в „Лазар и Иисус“, Kочкарьов и Попришчин в „ОООО – Сънят на Гогол“ и Свидригайлов в едноименната постановка по „Престъпление и наказание“ на Достоевски. От 2012 г. Христо Петков е в трупата на Народния театър, където участва в „Хъшове“, „Опит за летене“ и „Нова земя“. Богатата му филмография включва заглавия като „Възвишение“, „С река на сърцето“, „В сърцето на машината“ и „Дяволското гърло“, който се превърна в първата българска продукция, която се разпространява едновременно в целия англоезичен свят.
– Господин Петков, доволен ли сте от представянето си до момента в „Като две капки вода“?
– Ако трябва да съм честен, приех поканата да участвам в предаването с голям ентусиазъм и същевременно със свито сърце. Аз страшно много обичам да слушам, гледам и изпълнявам музика. Слушането и гледането добре… но изпълнението винаги е било само в главата ми или най- много в колата. Никога не бях пял пред публика и „Като две капки вода“ сбъдна тази моя мечта. Доволен съм от решението си да приема предизвикателството да участвам! Мисля, че е важно човек да поставя себе си в ситуации извън зоната си на комфорт. Важно е не само заради тръпката, но и за усъвършенстването му като личност.
Относно представянето ми бих казал, че винаги може по-добре, но мисля, че с всеки изминал лайв научавам все повече за себе си и за усещането да пееш пред публика.
– Гледате ли след ефир изпълненията си?
– Не обичам да се гледам и избягвам да го правя. Но съм го правил с някои от изпълненията си… най-често през скомина и срам.
– Изминаха два месеца от старта на предаването. Елвис Пресли, който представихте от Чикаго, ли беше най-голямото предизвикателство за вас до момента?
– Всеки изпълнител, който се „пада“ от Бутона на късмета, е предизвикателство. Аз съм актьор, не съм певец и съответно ми коства доста усилия да изуча даден изпълнител и конкретната негова песен. Освен това се уча да разпределям енергията си така, че да обема цялостната задача, а именно – пеене, сценично присъствие, жестове. Това, което не се вижда, е и борбата с адреналина, който невинаги ти е приятел. Напрегнато е, но както се казва: „Напрежението е привилегия!“.
– За въпросната имитация на Елвис не можехте да разчитате на гримьорите на „Капките“, но въпреки това имахте известна прилика с него. Как успяхте да се справите сам?
– Знаех, че няма да е лесно. Гримьорите, които са страхотни професионалисти, особено за малкото време, което имат с нас, ми дадоха всичко необходимо, за да се изгради визуално образът. Инструктираха ме как да направя така, че поне малко да се доближа до външния вид на Елвис. Мира Гоговска, която е актриса от филма „Смирен“, с който гостувахме в Щатите, ме гримира. Имах и костюм, който, за съжаление, не издържа много на атмосферните условия в Чикаго. Беше пълна лудница със заснемането. Докато пеех, нямах представа дали въобще работи връзката, колко забавяне има, беше и много студено… Въобще пълна програма!
– Какво усещате, преди да излезете на сцената на предаването, докато сте в асансьора?
– Сценичната треска в „Като две капки вода“ е съвсем различна от тази в театъра. Опитвам се да изследвам себе си в тези моменти и мисля, че с всеки изминал лайф все повече успявам да се събера и да овладея нервите и адреналина. Дишането много помага да го направя. Първите пъти, когато излизах на сцената на „Капките“, бях много притеснен и неуверен. Но мисля, че с всеки изминал лайв притеснението отстъпва за сметка на удоволствието.
– Имате ли си свои ритуали, които изпълнявате, преди да се появите пред публиката – не само в предаването, но и в театъра?
– Нямам време, нито нерви за ритуали. Това, което правя, е да дишам и да се концентрирам. Концентрацията е много важна, защото дава възможност да се фокусираш върху неща, които не си репетирал или не си измислил предварително, да се случат на сцената. Когато нещо се роди на сцената, без предварителна подготовка, то в повечето случаи е вярно.
– През март представихте в Америка филма „Смирен“, за чието създаване казвате, че протича по-различно и „странно“. Какво няма да забравите от снимачния процес?
– Въпреки че мина вече доста време, откакто заснехме филма, в съзнанието ми са все още ярки спомените от самия процес. Без нерви и бързане успяхме за по-малко от месец да влезем в живота и душата на режисьора Светослав Драганов. Това се случи благодарение най-вече на неговото отношение към документалното кино, както и на усещането му за истинност пред камерата. Катя Тричкова, която е копродуцент заедно със Светльо, също беше една от причините заснемането на филма да е вълнуващо за сметка на напрегнато. Независимо че „Смирен“ е игрален филм, Светльо Драганов го засне със средствата на документалното кино. Аз участвам във всеки един кадър на филма, а когато не участвам, съм зад камерата и снимам документално, както той прави. Ние никога така и не обсъдихме, че аз всъщност играя него във филма.
– С годините и опита по-лесно ли ви е да постигате смирението?
– Смирението е лампичка, която винаги трябва да свети в човешката душа, за да ни напомня, че егото не е добродетел. То по-скоро пречи на твореца и на човека като цяло. Да бъдеш смирен не е лесно, да не кажа, че е почти невъзможно, но стремежът към смирение е това, към което би трябвало да се целим и преследваме.
– Имали ли сте моменти на житейско лутане?
– Лутането е част от работата на артиста. Когато работиш над дадена роля, е хубаво да започнеш на чисто, от нулата, постепенно да започнеш да откриваш героя и да го изградиш. Лутането е неизбежна част, която често води до въпроси, чиито отговори трудно се намират, но това е един приятен процес на търсене.
– В кариерата ви дотук сте влизали в доста различни образи, но сякаш преобладават мрачните. За вас те по-интересни ли са?
– Мрачните образи са по-благодатни, но това не означава, че те задължително са по-интересни. Ако една роля е добре написана, винаги има за какво да се хванеш, за да ти е интересна – първо на теб и после на зрителите. Ако не е добре създадена, шансовете драстично намаляват, независимо дали е мрачна, или не. В живота няма просто добър човек или добър герой. Във всяка роля интересното за актьора е да човърка там, където има по-малко светлина.
– В сериала „С река на сърцето“ бяхте в ролята на архимандрит Лазар. Тежи ли попското расо?
– Това беше трудна роля. Беше провокация. Вярващ човек съм, но не съм религиозен. Още в началото със сценариста Георги Тенев и режисьора Мартин Макариев решихме да не се занимаваме с човек, който живее по канона. Изследваме архимандрит Лазар като вярващ човек. И съответно се опитах да се концентрирам повече върху личността, която носи расото, а не толкова върху архимандрита като длъжност в църквата. Доста пъти ми се наложи да изминавам разстоянието от София до Видин, където снимахме. Голямо влияние оказваше и жегата – тя беше сериозна, защото снимахме точно по време на т.нар. „горещници“ – най-топлите дни от годината. Това е период от две седмици, в които температурите варират между 40 и 45 градуса.
– В сериала има една реплика: „Съвестта създава или решава проблеми, които със закон не могат да бъдат разрешени“. Имало ли е моменти, в които съвестта не Ви е давала покой?
– Тази реплика аз я вкарах в сценария. Интересното е, че не аз съм я измислил, а Георги Тенев, който е главен сценарист на сериала. Но въпросната реплика е от едно представление, в което играех през далечната 2004 година. Негов драматург тогава беше Жоро, а аз бях Иван Карамазов. Тази реплика беше част от финалния ми монолог в представлението „Долината на смъртната сянка”. Когато предстоеше заснемането на сцената от сериала, имах усещането, че нещо липсва. В този момент се сетих за тази реплика и я изстрелях, докато течеше дубъла… Режисьорът Мартин Макариев я хареса и така тя стана нещо като лайтмотив на героя.
– Кои са дълбоките ви страхове?
– Честно казано нямам страхове, които да са свързани с мен самия. По-скоро се тревожа за това в какъв свят ще живеят децата ми. Не харесвам безсмислието, глупостта, ламтежа за пари, войната и цялостното умопобъркване на хората. Човечеството върви към обезобразяване и превръщане в биткойн.
– Като тийнейджър живеете три години и половина в Холандия. Как ви се отрази завръщането в България след това?
– България много ми липсваше, докато живеех в чужбина. Все пак мисля, че добре стана така, че прекарах тези години в Холандия. Там учих в интернационално училище с хора от цял свят, което дава много на човек. Няма как този опит да не е повлиял на мирогледа ми и на начина ми на мислене за света.
– А днес имате ли желание да живеете някъде другаде?
– Не. Мислил съм много за тази възможност. Бих работил в чужбина – за два-три месеца в годината, но не бих емигрирал за постоянно.
– Баща сте на двама синове. Имате ли време за тях покрай професионалните си ангажименти?
– Опитвам се да прекарвам колкото е възможно повече време с децата си. Това е важно и за тях, и за мен. Опитвам се да ги уча на неща, без да съм дидактичен и строг. Много се забавляваме – слушаме музика, спортуваме, смеем се. Децата са най-важното нещо в живота ми. Всичко, което правя, е в името на това те да са добре и да се чувстват обичани!
– Големият ви син съвсем скоро ще стане на 9, а малкият все още няма годинка. Казват, че когато разликата е по-голяма, е различно усещането на родителя. Така ли е?
– Не мога да преценя. Любовта, която усещам към двамата, е толкова силна и безмерна, че не бих могъл да кажа, че има нещо по-важно за мен на този свят от това те да са щастливи.
– Да си мъжки татко е голяма отговорност. На какво държите да научите момчетата си?
– Да вярват в себе си. В силите си. Никога да не се предават. Да отстояват мнението си. Да следват сърцето и мечтите си.
