Цветана Манева е на снимки във Велико Търново през 1963 година – в родния град на бъдещия режисьор Димитър Шарков, което е началото на голямото им приятелство. През 2022 година тя се изповядва в неговия документален филм „Сцени от един вдъхновяващ живот“ от поредицата „БНТ представя“. Голямата актриса – в черно и бяло, без маска и без грим, споделя, че е получила от съдбата повече, отколкото е предполагала, че й се полага. Никога не се обръща с гняв назад – готова да се смири и да забрави, но невинаги да прости. За 54 минути екранен разказ Цветана Манева увлича публиката в някои от най-кръстопътните събития и емоции в над половинвековната си кариера.
Цветана Манева израства в католическия квартал на Пловдив. Детската й градина е съседната църква, където монахините я учат да плете. Много е сръчна – като майка си, Надежда Манева, която работи във фабриката за шапки. Но освен ловкостта на пръстите, жената има и друга дарба – да се грижи за другите. Абсолютно отдадена е на семейството. „Татко си отиде рано, мама – на 93. За всяка моя роля казваше: „Много хубаво. Ти си обичаш работата“. И толкова“, признава Манева. Още преди ВИТИЗ режисьорът Дако Даковски я снима в „Калоян“, играе в школата към театъра под тепетата. За кратко се колебае дали да не кандидатства медицина. Баща й, известният актьор Георги Манев, е против тя да следва пътя му – струва му се твърде срамежлива. „Казваше, че професията ще ме отведе между грубостта и амбициите в необнадеждаваща и ненасърчаваща атмосфера“, помни и досега думите му дъщерята. Първия път не я приемат във ВИТИЗ и тя отива да лепи чанти в завод „Петър Ченгелов“. При следващия опит професор Моис Бениеш я приема в класа си. Взима дипломата и се завръща в Пловдив – за осем сезона. Дебютира като принцеса Еболи в „Дон Карлос“ на Шилер. Георги Манев е крал Филип, но не излизат заедно под прожекторите. И досега смята, че не е била твърде убедителна с перуката от безброй букли, изглеждаща като топка станиол върху главата й. Заедно с връстниците от ВИТИЗ се изявяват на младежката сцена, създадена от Крикор Азарян. Успехът е голям – от руската комедия на Виктор Розов „По пътя“ до американската класика „Уестсайдска история“. И членовете на крехката им по възраст общност нямат достатъчно характер да понесат аплаузите. Трупата се разпада – в Пловдив остават само Цветана, Антон Горчев и жена му Соня Маркова. Но Манева вече е срещнала Любен Гройс – фин, елегантен, начетен, дар от Бога. Притежава морал – а това рядко се среща в професията. Той я пита: „Какво искаш да изиграеш?“, а тя убедено отговаря: „Нора“. На другия ден е в ужас от желанието си, отива при Гройс, за да се извинява – и да се отрече от мечтата си. „Кой ти е казал, че не си за тази роля?!“, възмутен е той от отстъплението й.
С Явор Милушев и Любен Гройс за 22 дни са готови с „Двама на люлката“ – играят прочутия си спектакъл в Арменското читалище. После идват в София – в „Сълза и смях“.
След смъртта на Гройс възстановяват тяхната обща „Медея“ – не където и да е, а в Античния театър: без микрофони, без специални техники или подиум. Гласовете им обаче изведнъж сякаш се отварят, става малко чудо. Най-сериозният въпрос пред Цветана е как Медея понася всички трагедии, които провидението изсипва отгоре й. В амфитеатъра публиката е над тях – и основната им задача е да стигнат до зрителите. „Там всичко се чува до последния ред – дори прашинка да падне. Голямо преживяване“, превърта лентата Цветана. Тя обаче се адаптира безпроблемно към всяко пространство.
Снима много, но усеща киното като изкуство с „Последната дума“ – филма на Бинка Желязкова за затворнички комунистки, които очакват смъртта си. През 1974 година (Цветана вече е омъжена за Явор Милушев) лентата е в конкурса на фестивала в Кан. „Слязохме по стълбите сред шпалир от хора, които ни аплодираха. Французите много добре разбират какво е фашизъм. По-добре от нас. Ние не можахме да научим. Бинка Желязкова и Христо Ганев вечно бяха на нож и на пики с партийната номенклатура. Не се измориха да доказват, че пътят е грешен – върви се, но посоката не е правилна. Епохата ражда герои, но и предатели.“
Цветана и досега съжалява, че филмът „Иван Кондарев“ не е оценен по достойнство. „Не се отнесоха добре към него, а в него нямаше никакъв фалш.“ Режисьорът Никола Корабов дори й поръчва да напълнее няколко килограма заради нейната изкусителка Дуса. А ако някъде се възхищава на своята екранна автентичност, то това е в „Мера според мера“ на Георги Дюлгеров, макар че дори не помни какво си е мислила по време на продължителните снимки.
След 10 ноември в „Сълза и смях“ правят три събрания, за да я хулят: колко е виновна пред колегите си, колко е виновна пред театъра си и как партията я е направила актриса. Омерзена от лицемерието на хора, с които довчера е била заедно на сцената, буквално се изстрелва към изхода. Явор Милушев, естествено, тръгва с нея. Никъде не я искат и тя остава на свободна практика, преди да се приюти в „Сфумато“. „Талантът е достатъчен, за да не те понасят в България“, не се колебае жената, която през 90-те играе в Димитровград, Пловдив, Ямбол, Дупница.
Цветана блести в Театър „199“ още от началото на 90-те – в „Смъртта и момичето“, където за пореден път е в дует със Стефан Данаилов. По-късно пак там е Коко Шанел и една от трите жени в „Монолози на вагината“ на Ева Енслър – скандалния спектакъл на Галин Стоев за насилието от едната над другата половина от човечеството.
„Когато се говори на парливи теми, е знак, че има общество, в което хората се вълнуват какво става с другия. А ако той страда, трябва да му помогнем. Галин Стоев, за когото се знае, че е много умен, интелигентен и деликатен, прави актьора съавтор. Това е вълшебството, което го родее с Любен Гройс.“ От Министерството на културата, където са „много висококултурни хора“, се опитват да им правят спънки, но не успяват да свалят постановката, за която говори цяла София.
„Никога не съм имала самочувствието, че съм звезда. Просто съм човек, който е много любопитен, много взискателен към себе си, който си задава въпроса: Дали мога още, дали мога още повече. Това, за което съм копняла през всичките тези години, е да имаме свобода – като личности, като творци. Свободата трябва да е най-голямата ценност. Но не е така. Продължавам да отстоявам собствената си свобода – и никой не може „копче“ да ми каже. Никак не е лесно – винаги се плаща висока цена, винаги нещо жертваш. Но умея да бъда иронична – и това ми помага.“
Цветана Манева не отминава с мълчание и горчивия миг, който й се случва през март на репетиция в Народния театър. Буквално дни преди обявената премиера – „Тъгата на кралиците“ от Яна Борисова, тя ненадейно е споходена от нещо странно. „Изведнъж усетих, че не съм аз. Отворих устата си, но текстът излезе от нея като от конферансие. Не успях да оползотворя по най-добрия начин онова, което е у мен, в душата. И разбрах, че това е първият признак на старостта“. Постановката, в която тя си партнира с Теодора Духовникова, пада от програмата. На церемонията по раздаването на „Аскери“-те през май, когато получава статуетката за цялостно творчество, обявява, че вече е слязла от сцената.
Цял живот съм обичала тишината
Любимия й въпрос го задават почитателки на нейната възраст: „Ама защо не се завърнете в политиката?“. „Ами защото вече съм била“, отговарям им аз. Нали бях кандидат член на Политбюро. В началото на 90-те имах покани – след навлизането на новата система и посрещането на демокрацията, от която нищо не разбрахме и досега. За каква смяна на статуквото говорим, като хората са същите?! Много от тях трябваше да направят крачка назад. Аз съм хиперреалист – бъдещето принадлежи на младите. В бъдещето няма място за стари хора. Никой да не си прави други илюзии“.
Днес изключителната актриса казва, че все така обича тишината. Твърди, че най-важното е да се усмихваш – и да се изтеглиш сам за косата като барон Мюнхаузен. Друг начин няма. Най-големият комплимент, който някога е получавала, е от тийнейджъри на „Шишман“. Действието се развива по времето на еуфорията покрай „Под прикритие“, където тя е майката на Иво Андонов. Момчетата, с които се разминава по улицата, се сбутват и едното казва на другото: „Брутална е“.
