Легендарният режисьор Мартин Скорсезе, който преди броени дни навърши 80, признава, че е абсолютен песимист – какъвто и филм да снима, с когото и да живее, каквото и да предприеме, не очаква нищо добро. Това е типичният черен сицилиански хумор, с който е откърмен в италианското си семейство в сърцето на Ню Йорк.
„Щом разбереш цялата тази философия, всичко идва на мястото си – и повече не се опитваш да бъдеш щастлив. Можеш да се задоволяваш с малките неща – животът в повечето случаи е проблем, но важното е да не умреш“, коментира той самоиронично в „Моите удоволствия на киноман“. Самият Скорсезе обаче твори най-вече история. Етносите, културите, религиите, сблъсъците в Новия свят, създаден от емигранти, се оглеждат в „Жестоки улици“, „Шофьор на такси“, „Ню Йорк, Ню Йорк“, „Разяреният бик“, „Невинни години“, „Цветът на парите“, „Добри момчета“, „Казино“, „Алис не живее вече тук“, „Изобретението на Хюго“, „Авиаторът“, „Вълкът от Уолстрийт“, „Мълчанието“, „Ирландецът“. Те са микромодел на Америка – често криминална. Повечето му филми задават глобални въпроси: Какво е човекът, какво е героят? Правото на страната на силния ли е? Или на онзи, който се старае всички да се разбират и да са добре? „Ако биеш някого достатъчно дълго, той неизменно ще се подчини“, казва Скорсезе. „Тайм“ го обявява за една от стоте най-влиятелни личности на всички времена, Филмовата академия – за втория след Алфред Хичкок най-добър режисьор на всички времена.
Скорсезе, който има всички възможни награди в индустрията – „Оскар“, „Сезар“, „Грами“, „Бодил“, „Еми“, „БАФТА“, „Златен глобус“, „Сатурн“, „Сателит“, десетилетия наред е сред виртуозите на екранния разказ, изпълнен с автентични герои, разтърсващи емоции и обрати, расизъм, престъпление и наказание, грях и покаяние, насилие и убийства – като гледна точка към морала. Неслучайно коментира с досада и снизхождение филмите, произведени със стерилен професионализъм и цинична пресметливост. Не понася екшъна, звуковите и визуалните ефектни, които детронират чувствата. Казва, че на повечето съвременни кинопродукти им липсва стил. Винаги дава за пример творбите на Бернардо Бертолучи и Стенли Кубрик, защото са „като музика“ и по точно „като фуга на Бах“. Перфекционист – рисува всеки кадър, преди операторът да завърти камерите. (За „Нос Страх“ прави 200 рисунки.)
Режисьорът споделя, че първите черно-бели уестърни, на които го водят родителите му през 50-те години, формират възгледите му не само за киното, но и за живота. Твърди, че извън тях познава само уважението, пътните знаци и религията. В семейния апартамент от 50-те няма нито една книга. Баща му – гладач в квартала, не чете, но обожава киното, а след години ще приеме в дома си Робърт де Ниро и Харви Кайтел като собствени деца.
Мартин е на 12, когато гледа „Набери У за убийство“ на Алфред Хичкок с Грейс Кели – харесва му, но малко му прилича на театър. Оттогава в главата му започват да се въртят мисли и намерения – как той би го направил. 10-минутен комедиен клип му печели стипендия от 500 долара, с която го приемат в Нюйоркския университет. Докато е студент по режисура, снима късометражки, като най-известният от тях е черната комедия „Голямото бръснене“ (1967), с която заклеймява войната във Виетнам. Дебютира в пълнометражното игрално кино с „Кой чука на вратата ми?“. Премиерата е на фестивала в Чикаго през 1967-а, а по екраните излиза две години по-късно. Пуска го разпространител на софтпорно, след като Скорсезе се съгласява да добави гола сцена.
В началото на 70-те общността на интелектуалците в киното е малобройна, но много силна. Скорсезе и другите от неговото поколение приемат Франсис Форд Копола за естествен лидер – и му отдават респект, каквато е традицията в Италия, от където са корените на две-трети от тях. Когато Скорсезе снима „Жестоки улици“, му изникват непредвидени 5000 долара за авторски права. Копола му ги заема, той е и първият зрител на филма – толкова харесва Де Ниро, че го вика за Кръстникът II.
„Жестоки улици“ е първият проект за триото Скорсезе, Робърт де Ниро и Харви Кайтел. „След като се махнах от квартала, където за разлика от моите връстници не успях да стана истински уличен боец, и след като бях крил емоциите си толкова дълго, се излях в „Жестоки улици“, искрен е Скорсезе. Филмът бележи началото на неповторимия му стил – динамични и експресивни диалози, сарказъм, аромат на документалност, разкриващ влиянието на Новата вълна от Франция. И с много биографичност от детството в Малката Италия. По-късно Скорсезе ще изследва етническите си корени в „Италоамериканци“ с участието на родителите си Чарлс и Катрин Скорсезе.
Брайън де Палма е приятелят, който винаги е до Скорсезе в най-тежките моменти от кариерата му. Води го по премиери и приеми, запознава го с когото трябва, прибира го от болницата, където Скорсезе често лежи заради астмата си. До 40 кашля по цели нощи, не може да спи и е страшно раздразнителен. Случайно срещната лечителка блокира астмата му, слагайки ръцете си върху гърдите му – точно по това време той подготвя „Последното изкушение на Христос“.
Друг негов съратник е Стивън Спилбърг – свързва ги страстта към научно-фантастичните филми от 50-те. След като Спилбърг пише сценария за „Списъкът на Шиндлер“, шефът на „Юнивърсъл“ пита Скорсезе дали иска да превърне историята от едноименната книга във филм. Но Мартин е далеч от идеята да подлее вода на стария си приятел и отказва. С Джордж Лукас пък се шегуват, че никога няма да имат идентичен лайфстайл – бащата на Скайуокър обожава хамбургерите от крайпътните заведения, а Скорсезе се гнуси от тях. С Робърт де Ниро са сякаш астрални близнаци. Актьорът е този, който настоява за „Разяреният бик“. Режисьорът се съпротивлява – нищо не разбира от бокс, струва му се скучен, въпреки че десетки пъти е гледал двубои в Куинс. Все пак разбира мерака на Де Ниро – фукльо с италианска кръв, израснал сред художници в Манхатън, но напуснал гимназия, за да стане член на улична банда. Скорсезе работи две години по сценария на „Разяреният бик“ – по това време му се ражда второ дете, развежда се, дрогира се яко и снима музикалните „Ню Йорк, Ню Йорк“ и „Последният валс“. С Де Ниро обикалят клубовете в Париж, Лондон и Рим, а след провала в бокс офиса на „Ню Йорк, Ню Йорк“ Скорсезе заорава в дъното, отдавайки се на зависимостта си от кокаина. Тежи 50 килограма, страх го е от числото 11, тялото му отказва да функционира, има вътрешен кръвоизлив и плюе кръв. Пак го прибират в болница за 10 дни, но Робърт де Ниро не спира да настоява за „Разяреният бик“.
В онзи момент Скорсезе се влюбва в Изабела Роселини – красивата и талантлива дъщеря на Ингрид Бергман и Роберто Роселини, която живее между Рим и Ню Йорк. Тя става една от петте му съпруги – голямата й заслуга й, че успява да го откаже от наркотиците, въпреки че бракът им продължава едва четири години. След премиерата на „Разяреният бик“ Скорсезе изпада в поредната си криза – твърди, че не е никакъв режисьор. „Разяреният бик“ се смята за най-великия филм на 80-те. Получава осем номинации за „Оскар“.
През 1987 година снима библейската драма „Последното изкушение на Христос“ по романа на Никос Казандзакис, за когото Исус е повече човек, отколкото Бог. От „Парамаунт“ стопират финансирането заради натиск на различни религиозни групи. И докато в първата, но несъстояла се версия на лентата, ролята на Исус е поверена на Ейдън Куин, а Стинг е избран за Пилат Понтийски, на премиерата през 1988 г. зрителите аплодират Уилям Дефо и Дейвид Боуи. Но екипът веднага е обвинен в богохулство. Особено скандални са финалните кадри, в които Христос се жени за Мария Магдалена – халюцинация, предизвикана от Сатаната, докато Исус е на кръста.
Когато решава да се захване с „Добри момчета“, Марлон Брандо го пита: „За какво ти е това, вече си правил гангстерски филм“. Работата на терен за „Шофьор на такси“ – градският кошмар на Скорсезе за бавното настъпване на лудостта, започва при 35-градусови жеги в Ню Йорк и стачка на боклукчиите. „Откликнах на гнева, яростта и самотата – на чувството да бъдеш постоянно в периферията. Израснах в квартал, в който определението за „мъж“ беше да влезеш в бара, да пребиеш всички и да си излезеш като Шварценегер“, разказва режисьорът. По това време чете „Същността на нещата“ на Греъм Грийн, „Портрет на художника като млад“ на Джеймс Джойс и най-вече „Записки от подземието“ на Достоевски. Техните герои се чувстват по начина, по който се чувства и Скорсезе.
„Страстите, които открих в „Записки от подземието“, съвсем ясно намериха отражение в „Шофьор на такси“ – отражение на моя собствен бунт срещу светa, от който произлизах. Реакция на постоянното отхвърляне и отричане на средата, в която живееш. Не е рационално, не е добро, но е напълно човешко – и в известен смисъл ни определя като хора. С „Шофьор на такси“ изразих каквото си искам максимално откровено. Но щом се опитам да бъда различен, просто ставам неприличен. Във филма има от онази сексуалност, която в моята семейна атмосфера беше ограничавана и прикривана. Но не ми беше приятно, че трябваше да снимаме някои от сцените на така наречените неприлични места. Усещането, че се потапям в порока винаги в било причина да се напрягам и да изпадам в дълбока депресия. „Шофьор на такси“ е много, много депресивен“, изповядва се Скорсезе.
С „Невинни години“ изненадва с носталгията по изгубената романтика и загърбените ценности. Донякъде шоков е и „Кундун“ – за 14-ия Далай Лама, нахлуването на Китайската освободителна армия в Тибет и последвалите религиозния водач в изгнание. Скорсезе умее да омайва с повествованието – наследство от сладкодумните сицилиански баби и дядовци. Актьорите го обожават – дава им свободата да бъдат негови съучастници. Висок рейтинг имат и документалните му продукции, посветени на музиканти – Майкъл Джексън, Боб Дилън, „Ролинг Стоунс“, Джордж Харисън.
Скорсезе е Пигмалион за Леонардо ди Каприо в киното – превръща го в звезда, поверявайки му ключови персонажи в „Бандите на Ню Йорк“, „Авиаторът“, „От другата страна“, „Злокобен остров“, „Вълкът от Уолстрийт“. Както казва Уди Алън, Скорсезе е поетът от тъмната страна на Манхатън. За Копола е най-великият учител по кино – бащата на „Кръстникът“ нарича Мартин „моят отдавна изгубен братовчед, италиански американец като мен“.
След 27 игрални филма, 9 документални, телевизионни продукции, късометражни ленти и телевизионни сериали светът очаква следващата премиера на Мартин Скорсезе. През май на фестивала в Кан ще бъде представен трилър-уестърнът „Убийците на цветната луна“ с Робърт де Ниро и Леонардо ди Каприо.