Представяме ви част от най-интересните разговори от рубриката „Запазена маса“ на вестник „Филтър“ от изминалата година.
Йорданка Христова влиза в лобито на Парк хотел „Москва“ с ритмична походка – небрежно елегантна, с шапка, която може да мине за всекидневна, но е така прецизно подбрана, че естествено се слива с косата й. Очилата й са големи и с цветни рамки, без да са преднамерено екстравагантни. Гримът е дискретен, усмивката излъчва безапелационна искреност и доброжелателност. Всичко по изключителната певица е на мястото си и подсказва дискретна „звездност“, въпреки че тя е може би най-здраво стъпилата на земята знаменитост в родния шоубизнес. Речникът й е цветист – като на човек, който чете много, ползва 6 езика, пее на 18 и е обиколил целия свят.
Когато споменава за елементарно поведение, го квалифицира с израза „бон марше“ – символ за масовия шопинг на постсоцтълпите във Франция. Всяка история, която разказва, е минисценарий с поука. Няма навик да започва изреченията си с „аз“, въпреки че има неоспорими основания за това. Не изпада в излишни коментари по английски за влажното време. Тя е истинска народна артистка, защото се обичат с народа. И е автентична примадона в най-трудното изкуство под слънцето – насладата от живота. Но като добре информиран оптимист, никога не изпада в излишна еуфория. Нито пък в разточителство на трапезата. За всяко блюдо си има конкретно питие – по всички правила в протокола на сомелиерите. Избираме леки пролетни салати – с ефирно розе към тях.
„Сбъркано време. Тази пандемия прилича на биологична война – старо предсказание от китайски и други хороскопи. Всеки, който се интересува къде и какво пише, се съмнява. Кой иска в тялото му да слагат отрови? Но много са принудени. Като ги махнеш тези две години, се получава нещо странно. Никога не съм очаквала, че светът ще се обърне наопаки. Но явно имам звезда, която ме пази. Държи злите сили надалеч. А и съм доста разумна. Внимателна съм към здравето си, често отказвам срещи и тържества. За съжаление в началото на годината, навръх Богоявление, не успях да направя водосвет вкъщи – каквато е традицията в семейството ми. В този квартал няма църква. Има един-единствен параклис – преди много години големият художник Христо Стефанов го изрисува за съпругата си, страхотната актриса Мария Стефанова. Осветен е, един симпатичен човек, Иван, се грижи за него.“
Независимо къде се намира Йорданка Христова по света, винаги търси православен храм, за да запали свещ. „Застана ли под купола, веднага усещам енергията – сякаш някакъв портал се отваря и мога да обменям мисли с тези, които са горе. Гледам да не е чак толкова населено наоколо, когато ми се прииска да споделя нещо с Бога. Добре е да пречистваме душата си. Баба ми, македонката от Кукуш, беше много религиозна. В „Света Троица“, където живеехме – кварталът беше създаден от бежанци от Беломорска Тракия, на всеки празник ходехме на църква. И никога не сме имали проблеми. Но не харесвам показността в ритуалите, много ме дразни. След 10 ноември изведнъж всички започнаха да се кръстят. Страшно неприятно ми е, когато на службите усещам дъх на алкохол. Не че някои свещеници също не лъхат – но това си е техен избор, техен грях.“
Дамата, в чиято кариера има неизброими шлагери, общува по всяко време на денонощието – на живо или по телефона – с трима души: с дъщеря си Ивана, сина си Гриша и сестра си Лили.
„С Лили говорим постоянно, въпреки че между нас има 10 часа разлика – тя е на Западния бряг в Щатите. Наскоро беше тук за два месеца – прекарахме си прекрасно, успяхме да попътуваме и до Кушадъсъ. Ако не беше Лили, не знам какво щях да стана. Бях отличничка в гимназията и след като завърших, кандидатствах на две места – за медицинска сестра и италианска филология. Но Лили научи, че в радиото има конкурс. Отидох, спечелих и всичко се промени. Тя ми стана импресарио. А после със зет ми заминаха неочаквано за Америка. Тук си имаха всичко – работеха към Спортния диспансер в „Дианабад“. Той – травматолог, тя – специалист по гръбначни изкривявания. Но спечелиха зелена карта – съвършено случайно. Умуваха много дълго време – почти цяла година. Излетяха седмица преди да изтече срокът за валидност на документите. Благодарение на Лили родих Ивана. С Гришата не ми беше никак лесно – бях на средна възраст. И когато отново забременях, въобще не бях готова за второ бебе. И тогава Лили ми дръпна кратка, но съдържателна реч. „Нали много обичаше децата, нали все казваш, че искаш много деца – или е само за интервютата.“ Тогава много се засегнах.“ Ивана, която е артистична личност, е дясната ръка на Йорданка Христова от лявата страна – до сърцето. Много й помага, защото има отличен нюх за модерното. „Тя е моят първи критик. Всичко споделям с нея. И се съобразявам с мнението й – Ивана е от друго поколение, има точен рефлекс. Самата аз обаче никога не се бъркам в личния й живот. Нито пък в този на Гришата. Всичко е Божа работа.“
Тъкмо заради пируетите на съдбата Данчето Христова замалко да стане и актриса. „Режисьорът Методи Андонов беше в журито на „Златният Орфей“, когато през 1966 изпях „Делфините“ на Димитър Вълчев и спечелих първа награда. Когато започна да поставя „Суматоха“ на Йордан Радичков в Сатирата, Методи Андонов беше сигурен, че само аз мога да изиграя Кафявата лисица. Излязох три пъти с костюма, който ми бяха ушили в театъра, а на четвъртото представление – с лъскавия тоалет от „Златният Орфей“. Бях като видение, като мечта. Но още тогава много пътувах и нямаше как постоянно да се съобразявам с програмата на Сатирата. И Методи отсече: „Щом не си ти, край с този номер“. Така стана и в „Унижените и оскърбените“ в Народния – там се изявявах с цигански романс. И тъй като отново хукнах по гастроли, режисьорът на спектакъла, прочутият професор Филип Филипов, покани Богдана Карадочева, после Йълдъз Ибрахимова. В „На всеки километър“ пък се появих с една китарка, даже не знам колко минути останаха от записа. И с киното се разминах. Володя Янчев искаше да ме снима в „Старинната монета“ – всеки ден се виждахме в сладкарница „България“, където той дълго ме навиваше да се пробвам. Но аз имах много участия и не се задържах задълго в София. Както казваше Христо Друмев, ходех да гоня Михаля“.
Каквото и да става обаче, Данчето Христова винаги остава на „ти“ с творческите си партньори. Всепризнат дипломат е в гилдията. Въпреки че в зората на прехода има кратък критичен период в отношенията с някои колеги.
„Веднага след 10 ноември отказах да се снимам с всички колеги пред „Свети Александър Невски“. Закарах Боян Иванов и жена му Светла, оставих ги и си тръгнах. Георги Минчев вече ми беше звънял три пъти от сутринта – бяхме много близки. Но отказах и на него. Някои започнаха да ме гледат накриво – като прокажена, дори не ме поздравяваха. Е, обидих се, разбира се. А толкова ги бях защитавала като председател на Дружеството на поп и рок певците – тогава децата ми още бяха малки и се занимавах със синдикална дейност. Тъкмо бяхме започнали с Руми Нейкова, много опитен адвокат, да обсъждаме как да се решат проблемите, свързани с липсата на документи за прослужени години. Но дойде 10 ноември и всичко отиде на кино.“
Дълго избягва да „бистри“ политиката – дори с тези, с които общува най-често, сред които са Боян Иванов и Митко Йосифов. „За съжаление и до днес не успяхме да излезем от 90-те. В България – както в много други страни, има тайни ченгета. Тайни и още по-тайни. Както го наричам аз: терорът на зелените чорапи. Извадиха няколко нищожни досиета – и дотук. Всичко друго изгоря умишлено в Партийния дом, за да не ги разкрият. Просто някои ченгета се знаят, други – не. Лошото е, че нито едно от досегашните правителства няма визия за далеч напред. Никой няма дългосрочен план. Преди поне имаше петилетка. Нали ме разбирате правилно – не плача за соца, не плача по миналото, просто споменавам фактите. Винаги съм била против уравниловката. Още помня как трима души хранеха един театър, а всички останали получаваха заплати.“
Певицата е тази, която обединява съсловието след 10 ноември – прави първия голям концерт в НДК. Иска да се случи през 1994, но Хачо Бояджиев я съветва: „В никакъв случай – изчакай, има прекалено много избори, трябва да поутихнат“. „До един ми казваха: „Ти си луда!“. А аз поканих всички колеги. Беше голямо преживяване. На коктейла Здравко от „Ритон“ избухна: „Нямаш представа какво направи за нас! Направи революция!“. В онзи момент дори бяха започнали да се развеждат заради политически разногласия. Ужас!“, връща лентата Йорданка Христова. Тя се ползва с възхищението не само на мъжете в шоубизнеса. Никога не е кръстосвала словесни шпаги с другите две грандами.
„С Богдана Карадочева навремето бяхме много близки – толкова карти сме играли заедно. Когато тя спечели „Златният Орфей“ през 1969, лежах в хотела в Слънчев бряг със зверска криза от дископатия. Но все пак успях да я гримирам и на коктейла отиде с моя рокля от бяла дантела. Много добре се познавах и с майка й, Надето, фина, сладка и изискана дама, и с втория мъж на Надето – Павел Христов, и с брат й на Богдана – Бойчо. Но за политика не говорим. За разлика от Богдана мисля, че Иван Костов нанесе вреди на България. Защо не спаси селското стопанство от окончателната разруха, както направиха в Полша? Трябваше да се постъпи разумно. У нас всичко се разграби. По-рано изнасяхме като луди, а сега внасяме агнета, лук и картофи… Когато някой е преподавал политикономия, стига до позорни стъпки, за да се прави на голям демократ. Но политиката рядко може да събере хората. Тя е като кухнята – трудно ще намериш съмишленици с вкус като твоя. Затова пък манджата винаги е пресолена. А и когато си приятел с някого, защо да говориш с него за политика? Има толкова по-вълнуващи неща в живота“, категорична е изпълнителката на култови евъргрийни.
Данчето Христова не крие, че с Лили Иванова отдавна не са се чували – от концерта за Емил Димитров. „Пътищата ни рядко се пресичат. Най-много на някой юбилей. „Златен Орфей“ няма. А и Лили не пуши, голям аскет е. Докато с Богдана някога пафкахме заедно, въпреки че отдавна съм зарязала цигарите. Разни медии се опитват да ни конфронтират с Лили, което е супертъпо. Никога не сме се карали – няма за какво. Може би нея също я провокират, може би някой нещо й казва. Пък й Лили не търпи много критики. Докато аз умея да се шегувам със себе си – и с възрастта, и с какво ли не. Различни хора сме. Но уважавам всеки от хората, с които съм в една и съща професия.“
Данчето Христова обаче далеч не е толкова толерантна към персонажите във властта. „Никога не съм била партиен член. Никога не пея на митинги. Тези 30 години доказаха, че повечето от демократите са хамелеони и нагаждачи. Харесвах много хора от СДС, после се разочаровах – и обратното. Вече стана ясно, че съвсем малко от играчите имат образование да бъдат политици и спазват правилата. Популизмът е важен за актьорите, но не и за държавниците. Не да разединяваш, не да настройваш един срещу друг – толкова много площадни манипулатори се нароиха, че може да се пишат романи. Изчегъртването е отвратително. Не бива само да се обиждаме, да се хулим. Демокрацията е да изслушаш другия и ако той има аргументи, да му позволиш да те убеди. Но в България демокрация не е имало никога. Всички са с по едно голямо его – и напред. Всичко ни е криворазбрано. Навсякъде реваншизъм. Държим се като врагове, а сме българи.“
Според известната певица агресията в обществото ескалира. „Когато имаш материални проблеми, се отразява на характера – не се преглъща лесно. Светът е разделен, народопсихологията се променя, а фалшивите новини ядат от ценното време, което може да бъде посветено на култура“, не се колебае тя.
За да се разтовари от екзистенциалните си тъги, още преди години Йорданка Христова в определени дни се отдава на йога. Но интересът й към източната философия и практика не е резултат от първото й посещение в Индия през 1989, когато пътува с официална делегация, за да участва в арт изявите, представящи България.
„Ани Павлова, моето гуру, дълго не ме пускаше в ашрам. Беше я страх да не се разболея. И отидох само веднъж – в Рикия Пит. Слава богу, нямаше никакви нежелателни последствия от доста аскетичната среда там. Всъщност йогата много ми помогна, когато започнаха големите загуби. Между 2000 и 2004 един след друг си отидоха свекърва ми, мъжът ми, татко и майка. Когато майка почина, започнах да се упреквам – че не настоях да остане при мен, за да я гледам. Едва ли не се чувствах виновна, че не успях да предотвратя смъртта й. Нейната съседка все ме успокояваше, че мама си е била във форма до последно. Но тогава бях полудяла. Само водех по панихиди горките ми дечица. По същото време си тръгнаха Емил Димитров и Рашко Нейков от Пловдив – беше най-големият ми почитател, винаги ме следваше по концерти.“
В разгара на черната серия идва и вестта за смъртта на Кристиян Платов – велик китарист, железен партньор на сцената, изтънчен и любим мъж.
„Какво ни свързваше толкова много с него ли? Обичахме музиката. Харесвахме еднакви хора – ведри, интелигентни, с чувство за хумор. Тогава в България ги имаше достатъчно. Събирахме се по къщите. Особено в тези апартаменти, които бяха до любимите ни барове. Всички бяха много гостоприемни. Не сме ходили на чънглър-лънгър по заведенията. Всъщност покрай Кристиян се научих да играя бридж. Докато бяхме на гастроли в Египет, взимах уроци в гръцкия клуб. Даже спечелих и два турнира. Животът винаги ме е посявал на места, където мога да науча нещо.“
След време всеки поема в предпочитаната посока, а за Кристиян Платов компасът сочи Канада. Но остават приятели. Виждат се за последно осем месеца преди той да се пренесе в отвъдното.
„Кристиян искаше да се прибира в България. Видяхме се през септември – той почина през април. Беше дошъл за кратко в София. Успяхме да поиграем канаста в дома на Митко Йосифов. Участвахме с Кристиян и в шоуто на Тодор Колев. Канеше се да отиде на преглед за сърцето – преди години преживя много тежък инфаркт. Уредих му час при д-р Спасов в Правителствена болница. Но Кристиян не дойде – много ме хвана яд. Направо побеснях. После си замина за Канада – и не се върна. Някаква банда тъмнокожи го нападнали на паркинг и му нанесли фатални удари по гърдите. Бил тръгнал към Климент Денчев, за да празнуват заедно Великден. Едвам се добрал до вкъщи. Опитвах се да му звъня в болницата, но не успявах да се свържа с него. Беше ми написал някои неща, по-късно синът му ги даде – той също почина. Кристиян беше сериозна част от моя живот“, лаконична е по темата Данчето Христова.
Но много се забавлява тук и сега, когато започват да я разпитват за гаджета. „Това са лични неща, които не се споделят. Веднъж се пошегувах, че няма защо да изразходвам енергия „залудо“, тоест – за секс. И оттам тръгнаха приказките.“