Известната скулптурна композиция „Водна паша“ на големия художник Павел Койчев вече се намира в Южния парк откъм улица „Нишава“. До 2019 година тя е от стиропор, но това не й пречи да бъде сякаш магически ситуирана в езерото до село Осиковица край Правец. Сега фигурите са от месинг и стъкло, а цялата конструкция е от неръждясваща стомана, за да издържи и най-тежките атмосферни условия. Високият над четири метра пастир и петте му овце тежат близо три тона.
„Всички имаме нужда от водач, Христос, защото човекът е слаб“, казва Павел Койчев, който сам избира мястото за творенията си именно в Южния парк. Той иска да покаже на света своята „Водна паша“ още през 2011 година на биеналето във Венеция. Но тогава не се намира желаещ да финансира отливането й от подходящ материал. Тогава Койчев прави за изложението 300-килограмовата дървена „Виолетова биволица“, която не успява да премине през вратите на нито една галерия. Известен колекционер от Италия проявява желание да я купи, но сделката се проваля, тъй като художникът не общува директно с него.
-Как и защо сътворихте „Водна паша“, господин Койчев?
– През 2009 година имах юбилей, ставах на 70, и си мислих, че мога да го отбележа с изложба в галерия „Райко Алексиев“, но тя се оказа заета. Отдавна обаче бях хвърлил око на езерото над село Осиковица. В началото не знаех какво точно ще правя, но околната зеленина се оглеждаше така прелестно в него. И тогава ми дойде идеята за този, който ходи по водата. Трудно и излишно е да се връщам към всичко, което тогава минаваше през съзнанието ми. Но пастирът постепенно бе оформен. Както се казва, от воле. Композицията имаше успех, задържа се десет години – все пак беше от стиропор, кал и пръчки. После я облякох в смола и тя едва наскоро подаде на природните стихии. Тогава писателят Владо Зарев и журналистката Румяна Таслакова решиха да организират подписка с предложението „Водна паша“ да бъде поставена в градска среда в София. Бях сигурен, че няма да стане, но Владо беше убеден, че ще се получи. Събраха 600 подписа, внесоха ги в столичното кметство, а многопартийният общински съвет гласува единодушно. Така леярната изработи цялата група. „Водна паша“ е, защото колкото зелена изглежда тревата по земята, толкова зелена се отразява тя и в езерото. Така ми дойде заглавието, което в началото смути много хора. Може би заради неосъзнатата връзка с Христос, въпреки че не съм търсил тенденциозна препратка към религията. Забелязвам обаче, че отражението на пастира във водата е по-плътно от реалното.
– А на къде върви стадото – тук и сега?
– Като че ли не се знае. Не забелязвам някакъв възторг в населението от посоката, към която ни водят. Ситуацията е никаква. Но аз вече съм доста възрастен, въпреки че все още съм работещ песимист. А има толкова неработещи оптимисти.
– Мислите ли, че някога ще дочакаме правилния пастир за България?
– Не искам да бъда черноглед, но ми се струва малко вероятно. Надали ще се появи някой, който да притежава големите, необходимите качества. Най-вече – жертвоготовност, за да си сложи главата в торбата. Обществените дела изискват себеотричане, а като гледам, мераклии няма.
– Твърдите, че да станете и на 100, момчешкият ви автопортрет ще е единствено верният. Какво запазихте от детето в себе си?
– Наивност и възторг от живота. Щом продължавам, значи не съм се отказал да търся смисъла. Защото всяко творчество има смисъл най-вече за автора си – иначе е безсмислено. Така че детето продължава да бъде в мен.
– Кога е следващата ви изложба?
– На 13 октомври в прекрасната и на европейско ниво Градска галерия в Пловдив. Заглавието е „Той (човекът) и то (животното).“ Осем композиции – с кон, крава, коза, бивол, магаре, бик, овца, сега правя кучето, само него ми остана да довърша. Има и хора около тях – мащабна работа е.
– С какво ни превъзхождат животните?
– С абсолютната цялост на формата си, не само физическа. Все повече им обръщам внимание. Те са в съвършена хармония със Създателя. За разлика от човеците. Явно на нас умът ни пречи. Стига да го имаме. Неслучайно правя точно тази изложба. Животните ми дават голяма пластична свобода. Няма кой да ми каже: „Не си приличам, не съм аз.“
– Може ли изкуство да се прави по поръчка?
– Преди десети ноември се налагаше. Всичко минаваше през държавата, частни откупки нямаше. След 1989 година не съм приел нито една поръчка. Правя само онова, което на мен ми харесва. Който не го одобрява, здраве да е. А не „Ама може ли така, ама може ли иначе?“ Ами не, не може. Първият ми и единствен обществен проект след 1989-та беше фарът в Царево. Идеята ми беше да е сред скалите – на 500 метра в морето. Но поради ред причини остана на брега – женска фигура от бронз, висока 5,50 метра, приличаща на кариатидите от тракийската гробница при село Свещари. Сливенският митрополит пусна протестно писмо: защо не е български светец, а е тракийка. Ами тогава да изхвърлим тракийското изкуство! Беше отвратително. И защо била срещу храма? Тя и досега си е там, ще я има и след нас. Не взех нито стотинка, но извиках комисия да оцени моя труд – ей-така, да се знае какво съм подарил на Царево. Сега „Водна паша“ в Южния парк е вторият ми обществен ангажимент. Принципно стоя настрана от подобни работи. След 1989 махнах с ръка на СБХ. Колективизацията ми идва в повече. Изкуството е интимна и индивидуална дейност, далеч от масовите мероприятия.
– Имате ли неосъществена скулптура?
– Не. Пожелая ли нещо, започвам го и го завършвам. Колкото ми е акълът, колкото ми е моженето.
– Защо според вас градската ни среда е замърсена от липса на хигиена и култура?
– Тя е отражение на душевността. На обществото. Хубаво, лошо – това е резултатът. Не можете да си представите на какво се наслушах в деня, в който монтирахме „Водна паша“ в Южния парк. Недоброжелателни, злостни подхвърляния от хора, които изглеждаха необразовани. Срамна работа, странен народ. Сякаш им бъркаш в джоба – а нито има билети, нито им искам пари. Беше невероятно и неприятно. Но понеже не контактувам много и имам концептуален отказ от технологиите, вероятно съм поизгубил представа за океана от човешка глупост. Нямам големи надежди, че може да стигнем много по-напред.
– Признавате, че колкото повече остарявате, толкова по-малко разбирате от изкуство…
– Човек може да владее занаят, но в изкуството постоянно преследваме истината, постоянно се опитваме да я открием. А тя е недостижима и непознаваема. Е, как тогава да твърдя, че разбирам от изкуство? В какво да бъда сигурен?
– Поне до някое прозрение не стигнахте ли?
– Не мога да съм категоричен, не искам да заблуждавам – не ни е дадено да знаем. И никога няма да се докоснем до познанието. Защото, ако стигнем до него, ще стигнем и до Създателя. А това е невъзможно.