Иво ДИМИТРОВ
Представете си днес да срещнете един брадясал и подпийнал мъж, облечен с измачкано вехто сако, загубило цвета си, провиснали панталони, от главата до петите изцапан с бои, който носи две мокри картини и припява с дрезгавия си глас парчета на Сачмо, гледайки същевременно лошо. Сто на сто ще го помислите за леко мръднал и дори агресивен клошар, който след малко ще започне да търси нещо в кофата за боклук или ще вдигне неочакван скандал.
Пред вас все едно е оживял герой от книгите на Стайнбек, както преди три десетилетия твърде сполучливо го оприличи писателят Владимир Зарев. Герой на Стайнбек, но в епохата на развития социализъм и ранната демокрация – години, чийто заряд и особености трудно се разбират от днешните млади хора. Това важи с особена сила за времето на соца, когато волни птички като него често попадаха в кафеза на режима или на собствената си непринудена откритост и откровеност. А последните две качества бяха твърде дефицитни както в онези, така и в сегашните времена.
Генко Генков. За едни луд, за други гений, за трети мъдрец. Истина има и в трите определения, защото кой може да ви каже къде е границата между мъдростта, лудостта и гениалността? Следват клиширани сравнения, десетки опити художникът да бъде поласкан: „интересен художник“, „прекрасен живописец“… В какво е интересен и в какво е прекрасен? Отговорът е труден, но не и невъзможен. При всички положения, ако другият голям в българското изкуство от така нареченото поколение, творило през 60-те и 70-те години на ХХ век, Иван Вукадинов е художник, в чието творчество си дават среща няколко епохи, то Генко Генков е епоха в епохата.
За Генко звучат банално епитети като странен и неповторим. Не, че не са верни, но са безсилни да изразят странната съдба и действително неповторимото творчество на този художник. И ако повечето го гледат със снизхождението, с което всички се отнасят към неудачниците и отхвърлените от обществото, Генко гледа към същите тези присмехулници с високомерието на щастливеца, който е погален от съдбата да не бъде като останалите. Неговите очи са широко отворени за свободата, за истината, а смелостта му стига до безумие.
Иначе на пръв поглед всичко у този човек е повече от делнично и битово – и житейските му конфликти, и сюжетният му репертоар – изображения на крайградски или селски пейзажи, хълмисти терени с някое друго дърво, някой друг показващ се покрив. И от тук нататък идва гениалното – да претвориш това, делничното, в неподражаеми живописни шедьоври, които нямат аналог където и да било другаде. Защото пред нас не е банална регистрация на очевидното, а чудото на сътворението.
Няма как освен като чудо да си обясним тази хармония в иначе експресивните шедьоври на Генко, като имаме предвид характера на художника, буйния му темперамент, стигащ понякога до крайности. Отнякъде идва тази хармония и в това вероятно е тайната на неговата гениалност.
Спонтанността и яростта, докато рисува, никак не кореспондират с крайния резултат от творението. „Разгледайте по-внимателно завършената картина и ще видите с какво пластично умение съчетава бруталната сила на цветовете с богатия регистър на нюансите, с каква сложна багрена тъкан са постигнати тези на пръв поглед прости и лаконични живописни структури. Това не е примитивна спонтанност, то е по-скоро интуитивност, материализирана с една великолепна техническа находчивост“, пише Богомил Райнов, който дълги години е най-големият меценат на художника.
Според Богомил Генко трябва да бъде оценяван не по отделни случайни творби, а по своите шедьоври. „Случайни творби имат повечето художници. Шедьоврите са рядкост. Генко е създал цяла поредица произведения от висока класа, които му отреждат трайно и видно място в българското изкуство.“
Този творец е орисан да живее от скандал до скандал, от проблем до проблем, но в същото време има рядката дарба, докато всички го мислят за нещастник, да се изтръгва от мизерията на жалкото всекидневие, за да постига духовното избавление, чиято красота е отразена от картините му.
Дълги години Генко е неудобният художник, когото затварят или в лагера „Белене“, или го тикат в лудницата в Курило, за да не се провиква на всеослушание какви ги мисли. Но как можеш да залостиш свободата? Най-много да принудиш живописеца да прозре как да я нарисува. Точно да нарисуваш свободата без разголената гръд на Жана д’Арк със знамето в ръцe по Дьолакроа, а чрез собственото си усещане за красивото в природата, вече е самото чудо. С тази тежка задача се справя Генко Генков, тананикайки си джаз и спиричуъли.
Днес е модерно в богаташките домове и в домашните музеи на колекционерите на видно място да присъстват картини на Генко Генков. Творбите му, които са символ на модерност и свободолюбие в българското изкуство, са едни от най-високо ценените в арт средите. В същото време онези, които го гледаха с пренебрежение и му се надсмиваха, защото само така можеха да избият комплексите си от творческата му мощ и човешко превъзходство, отдавна са аутсайдери. На същите тези Генко никак не им мълчи. Напротив. В типично свой стил ги поставя на мястото им. Или като ги срещне на улицата, или като ги види на изложби, или по време на конгрес на Съюза на българските художници. Да не говорим, че преди 10 ноември 1989 година, щом наближи голям партиен форум на комунистическата партия или пристига братска делегация, властите бързат да приберат Генко, за да не скандира в центъра на София: „Долу БКП!“ и „Хайл Хитлер!“. Тъпчат го, мачкат го знайни и незнайни творчески шефове и придворни художници. Крият го, но той пак се показва на улицата. Иронизират го, а той им отговаря с гениални пейзажи. Наричат го луд, а той ги контрира в типично своя стил, че „не могат един гъз да нарисуват“. Чертаят програми за развитието на изкуството, а той прави изкуство, без да им чете програмите.
След промените зачестяват и публичните му изяви. Те обикновено не са по-различни от преди това, но впечатляващи са няколкото така наречени „мръсни интервюта“, които Генко Генков дава. Едното е пред Руен Руенов, а другите две са за вестник „Новинар“. Няма да забравя как, преди да говори за изданието, се срещнахме с тогавашния шеф на вестника колегата Иван Бакалов. „Генко толкова харесал една наша репортерка, че е готов да й даде интервю – каза превъзбудено Иван и се почеса в свой стил по брадата. – Ще трябва да й помогнем, защото тя въобще не е в час с изобразителното изкуство.“ Речено-сторено. Седнахме и за отрицателно време написахме стотина въпроса. „Абе, дано да може да ги зададе. Нали го знаеш какъв е“, с малко недоверие се отнесе Бакалов, но след няколко дена възторжено се обади: „Генко е дал уникално интервю, но говори големи мръсотии в него… Обмислям да го пусна с продължение в два броя“. Иван удържа на думата си, а аз след няколко дена си купих пет екземпляра от „Новинар“, за да има от ценното четиво и за приятели (вижте по-долу какви ги говори и какви персонални оценки дава за общественици и художници в това интервю. Използвани са още две медийни участия на Генко – б.р.).
Живописецът за другите известни
В персоналните си оценки за известни политици, общественици и художници Генко Генков понякога е безцеремонно циничен и краен, а понякога мек и добронамерен. Публикуваме без цензура неговите коментари за тях.
Тодор Живков: Другарят Тодор Живков е един немалък мошеник. Като хан Крум. Другарят Живков знае, че ще бъде е.ан, но преди това иска да ни е.е майката на всички.
Дечко Узунов: Той е кулак. Беше художник на царя, а от царя стана на Вълко Червенков приятел, после на Тодор Живков. Значи е к.рва, мъжка к.рва.
Владимир Димитров-Майстора: За мен той е най-добрият художник, защото е чист. Майстора е самият народ. Такъв, какъвто е нашият народ.
Иван Вукадинов: Познаваме се и се уважаваме взаимно. Велик живописец, много е модерен.
Светлин Русев: Той е една бозилка. Голямо пет кила говно с кора. Дебела кора и остро връхче. Имаше две дупки на бузите и една на брадата. Голямо, мазно и тлъсто говно.
Иван Костов: Знаете ли, аз действително му вярвах. Откакто се минаха три години от избирането му, разбрах какво чучело е. Много е долнопробен. Завинаги е компрометиран. Долнопробен калтак, паразит, безсрамник. Нищожество е той. За мен, който уважава Иван Костов, е клозетен плужек и има бацили.
Симеон Сакскобургготски: За мен е симпатичен, не е грозник като други.По-симпатичен ми е от Иван Костов. Син е на един добър човек, цар Борис Трети.
Стефан Софиянски: Той е един хаймана и хайлазин. По едно време влезе депутат и се отърва. Никога няма да го осъдят.
Живот в цифри
1 февруари 1923 година – в село, Чоба, Пловдивско в семейството на учителите Иван и Христина Генкови се ражда бъдещият художник Генко Генков. Родителите на бъдещия художник са от Карлово, а в Чоба са учители. Веднага след раждането му се преместват в Бургас, където баща му става известен адвокат, офицер и първи комендант на града след Втората световна война.
1935 година – подпомогнат от чичо си Витан, 12-годишният Генко прави изложба в Бургас от маслени и акварелни картини и успява да продаде няколко от тях. След няколко месеца пристига в София на гости при леля си Стоянка Генкова. Запознават го с големия скулптор проф. Иван Лазаров, който дава на момчето глина за моделиране. Генко прави фигура на рибар в цял ръст. Професорът показва творбата на студентите си като пример за прилежна работа.
1940 година – малко преди да завърши Полукласическата гимназия в Бургас, прави нова изложба в един от салоните на „Алианс Франсез“ в града. Публиката е впечатлена от портретите и етюдите му с молив и въглен, направени с изключителен за възрастта му професионализъм.
1943 година – напуска Бургас и е приет за студент в Художествената академия в София.
1948 година – завършва живопис при проф. Дечко Узунов
1949 година – работи като ретушор, а после в бакелитна фабрика, но я напуска.
1950 година – установява се окончателно в София и живее в столицата без необходимото в онези години жителство.
1956 година – изпратен е в лагера на остров Белене след събитията в Унгария.
1957 година – участва в изложба на български художници в Ню Йорк, а домакин на проявата е музеят „Гугенхайм“. Откупено е негово платно, което влиза в колекцията на престижния музей.
1964 година – вкаран е за лечение в психодиспансера на Четвърти километър в столицата. Там продължава да рисува и прави няколко пейзажа в двора на психиатрията.
12 януари 1966 година – първа самостоятелна изложба в София на бул. „Руски“ №6. Всички творби са акварелни, а плакатът е единствен екземпляр и е правен лично от художника. Почти всички творби са пейзажи от улиците на софийския квартал „Лозенец“, където вече живее на улица „Галичица“ №30, където са първата му квартира и първото ателие. Националната галерия прави първа откупка на негова картина.
1966 година – жени се за Гертруда, с която са двойка от дълго време. Гертруда е германка, която пристига в България с немските войски по време на Втората световна война.
1970 година – изпратен е да се лекува в психиатрията в Курило, откъдето пише няколко прочувствени писма до писателя и колекционер Богомил Райнов да му помогне да се махне оттам. „Драги Богомиле, пиша ти при много лоши условия. Питам те искаш ли тук да изгасне твоя приятел Генко. Изсушен съм изцяло духовно, обкръжен съм от много лоша среда. Не мога да рисувам“, пише Генко Генков. На 31 декември през нощта срещу 1 януари 1971 година Генко бяга от психиатрията и се озовава пред апартамента на Богомил Райнов. След това вече е освободен.
1972 година – награден е с орден „Кирил и Методий“.
1973 година – прави втора самостоятелна изложба в София в галерията на ул. „Раковски“ 125. Показва около 60 платна.
1978 година – трета самостоятелна изложба на 2л. „Раковски“ 125. Освен традиционните пейзажи се появяват и няколко женски портрета. Същата година получава голямата награда на СБХ на името на Владимир Димитров-Майстора.
1979 година – премества се да живее извън София, по пътя за Симеоново в малка вила от талашит. Казва, че иска да се усамотява по-често и да е далече от хората.
1980 година – получава Първа награда на Международното триенале по реалистична живопис в София. После пътува до ГДР. По-късно през годината навръх 12-ия конгрес на БКП е в заведението срещу парламента, където излиза и публично ругае комунистите. Отново е изпратен в психиатрията в Курило, откъдето е преместен в Морено. Бяга и оттам и се крие в Сливен във вилата на свой приятел. Продължава да рисува.
1982 година – получава званието „заслужил художник“ с указ, подписан от Тодор Живков. Същата година умира жена му Гертруда, която е точно 10 години по-възрастна от Генко.
4 февруари 1983 година – открива четвърта самостоятелна изложба на ул. „Раковска“ 125 послучай 60-годишния му юбилей. Освен пейзажите и няколкото портрета за първи път показва и едно голо тяло.
1985 година – посещава Париж и е впечатлен от никола Пусен. Разглежда изложба на кумира си от младежките години Пол Сезан. Продължава да рисува.
1993 година – юбилейна самостойтелна изложба в СБХ на ул. „Шипка“ 6, посветена на 70-ата му годишнина. Изложбата е открита от проф. Александър Поплилов, но голямо слово дърпа Светлин Русев – човек, който никак не е уважаван от Генко Генков.
1995 година – открадната е изложбата му от частна галерия, платната не са намерени и до днес.
1998 година – продължава да работи върху пейзажи предимно от софийския квартал „Красна поляна“, където живее и твори. Често пътува извън София, разхожда се из малките села, за да рисува от натура.
2006 година – подредена е последната му изложба, по време на която, на 3 март си отива от този свят. На следващия ден след смъртта му, докато върви изложбата, втората му жена Венета и доведената му дъщеря Евгения вдигат няколко пъти цените на картините на художника.
Бохем е по наследство
Художникът бохем, когото някои наричат Генко Лудия, не е първият ексцентрик във фамилията си. Семейството му е забележително, но така или иначе никой не стига до неговата слава. И като става дума за слава, не трябва да забравяме, че признанието е постигнато с много несгоди. Самият факт, че е въдворяван многократно в лудница, а преди това лежи и в лагер, е достатъчен маркер за тежкия живок, който води. При това често на ръба на оцеляването, в лишения и беднотия.
Непокорен и изключително експлозивен, той обаче никога не е виждан в депресивно състояние. Кумирите му са Луис Армстронг и гениалният танцьор на степ Фред Астър.
Генко е първороден син и най-голямо дете на Иван и Христина Генкови, които имат още две деца – Пена и Христо. Чичото на художника Христо Генков е трибун на левицата в Пловдив, но по деветоюнския преврат изчезва и след време е намерен разстрелян в руслото на река Марица. Бащата Иван, който е кумир на Генко, също е увлечен от левите идеи. Впрочем левите идеи са едно от малкото неща, които синът не наследява от родителите си. По време на Втората световна война Иван Генков е офицер на фронта, после е първият комендант на Бургас, където работи и като адвокат.
Майка му, която след 9 септември 1944 година е учителка, преди това е активна ремсистка и комунистка. Заради това попада в Сливенския затвор заедно с Цола Драгойчева. Както е известно бъдещият член на Политбюро на ЦК на БКП забременява зад решетките, за да не бъде разстреляна и ражда Чавдар Драгойчев. Христина пък ражда дъщеря си Пена и Чавдар Драгойчев става неин млечен брат. След години Пена завършва медицина, защитава научна степен, става дуцент и кеспериментира в областта на генетиката.
Още като ученик Генко бяга от училище и е много буен. Когато през 1954 година баща му Иван почива, художникът изживява изключително драматично загубата. За първи и единствен път в живота си изпада в депресия. Изчезва за три дена в Карловския Балкан. Намира едно голямо парче гранит и по памет извайва глава на баща си. После един човек с магаре му помага да я довлече.
Иван Генков наистина е бил силен мъж и голяма фигура. Бохем от класа, епикуреец, който ценял красивото в живота. Много е повлиял във всяко едно отношение на сина си. От баща си Генко наследява усета към красивото. Друг е въпроса, че въобще не прилича на него в битието си. Близки до семейството казват, че е невъзможно някой да предположи, как този раздърпан и мръсен човек Генко е син на винаги изтупания в модерен костюм адвокат Иван Генков.
Не по-различен е интимният живот на художника, който има извънредно кратък първи брак. За този период от живота му никой не говори, а и няма данни за името на жена му. Втората му съпруга Гертруда е германка, която пристига с немските войски у нас през Втората световна война. Генко я среща в Морското казино в Бургас. По това време тя е секретарка на австрийски търговец. Художникът нахално поръчва бутилка шампанско на масата на търговеца, а той като възпитан човек приема компанията му. Гертруда си губи акъла по красивия тогава българин. Положението става направо драматично, когато келнерът отказва да сервира повече алкохол на масата и Генко чупи бутилка в главата му. Тройката е прибрана в милицията. Австрийският бизнесмен успява бързо да се измъкне. След инцидента Генко води 10 години по-възрастната Гертруда вкъщи и заявява, че това е жената на живота му. Така германката остава завинаги в България. Нейното поведение също е, меко казано, странно. Столичани разказват често, че са я виждали по улиците да се разхожда в студа по комбинезон. Често я срещат подпийнала и неестествено подпухнала. Генко никога не е бил от верните съпрузи, но това не му пречело да е много ревнив. Правел й внезапни проверки под предлог, че й е купил храна. Винаги й носел по две бутилки червено вино. Най-много я съсипвало това, че водел моделите си в ателието и го заключвал, докато ги рисува.
Въпреки това дълги години Гертруда е жената до него и двама се мъкнат често по улиците заедно. За една такава случка през втората половина на 70-те години си спомня Боян Радев. Навън е люта зима, когато на вратата на големия ни шампион и колекционер се звъни продължително. Боян отваря и остава шокиран, когато вижда Генко бос и по сако. Гертруда е само по комбинезон, а отдолу гола. Кани ги да влязат, вика жена си Мария, дава им по едни чехли да стоплят премръзналите си крака и по един елек. Тогава Генко, който си носел шишето в ръцете казва: „Бояне, дай нещо да ядем. Ще умрем от глад!“. Шампионът се притеснил, защото точно в този момент нямало нищо сготвено и му отговаря: „Отвори хладилника и каквото намериш, слагай и яж!“. Вместо да вземе сирене или кашкавал, Генко хваща едно парче сурово месо и започва лакомо да го дъвче. Като вижда кръвта от месото да се стича по брадата му, синът на Боян Радев се разплаква от ужас. Тогава малкият Боянчо е 3–4-годишен. Така или иначе, двукратният ни олимпийски първенец Боян си остава един от най-големите колекционери на Генко след шокиращата случка. Другият е Богомил Райнов. През двамата минават едни от най-големите шедьоври на художника.
Далеч преди Гертруда да си отиде от този свят, Генко среща втората си жена Венета и хлътва по нея. Тя е сливенска хубавица, заради която живописецът тържествено заявява: „Тръгвам за Сливена – града голяма, където ме чака Венета – красавица млада!“. Когато Гертруда почива, Генко се жени за Венета и осиновява дъщеря й Евгения. „Свои собствени деца нямам, въпреки че никога не съм използвал презерватив“, откровен до себеразголване е художникът в края на живота си.
Междувременно живописецът има и други връзки. Една от тях е с радиожурналистка, която получава доста картини от него. Генко е щедър на подаръци. За него е достатъчна добрата дума, похвалата. По характер прилича повече на Ван Гог, отколкото на Гоген. По онова време подписва част от картините си Ген-Гоген и мнозина му казват Гогенко. Любимият му художник обаче си остава завинаги Сезан. То по повод щедростта му има още една твърде смешна случка. При него отива южнокорейският посланик и си купува три картини. Когато му казва: „В Южна Корея е прието, ако купиш три картини, да ти подарят четвърта!“, Генко е готов и веднага грабва четвъртата, но Венета го спира с думите: „Тук сме в България и е важно какви са нашите традиции“.
Художникът е широко скроен и дори е склонен да прости номерата на враговете си. До края на живота си обаче не успява да прикрие лошото си отношение към Светлин Русев, който командва процесите в българското изобразително изкуство. Веднъж пред Художествената академия минава Русев и се срещат с Генко, който бил заобиколен от студенти. Генко тръгва след него и го хваща под мишница:
- Какво бе, Генко? Пари ли искаш? – високомерно го поглежда Светлин.
- Не, Светлине. Чух, че си рисувал хубаво. Искаш ли ти да рисуваш, аз ще оцветявам картините. Пари ще спечелим, хей!
Другият голям критик на Светлин Русев, големият майстор на четката Димитър Казаков-Нерон, веднъж казва на Генко: „Генко, знаеш ли, че двамата с теб сме луди, а Светлин е народен художник!“.
Надгробното слово на Генко е прочетено от Светлин Русев. Каква ирония на съдбата…
Живописецът поискал ръката на Стоянка Мутафова
Покрай другите си увлечения Генко Генков бил влюбен във великата Стоянка Мутафова. Това разкри пред „Филтър“ дъщерята на голямата ни актриса Мария Грубешлиева-Муки и показа картини, които художникът е подарил на майка й в знак на дълбока и силна любов. Докато живеел на улица „Галичица“ в столичния квартал „Лозенец“, живописецът често минавал край актьорската кооперацията на улица „Люботрън“, в която освен Мутафова апартамент имаше и Георги Калоянчев.
Генко атакува Стоянка, след като тя губи голямата си любов Нейчо Попов. „Идваше пред блока и й правеше серенади. Пееше й джаз, танцуваше степ, беше готов на всичко – разказва Муки. – Много искаше да рисува майка. Беше странен, но забавен и приятен човек.“
Генко е бил единственият човек, който е поискал ръката на Стоянка Мутафова, след като умира Нейчо Попов. Очевидно чувствата му наистина са били силни, защото във времето й е подарил четири платна и множество рисунки.
