Днес, когато честваме националните си празници и веем българския трибагреник, едва ли си задаваме въпроса как е създаден той, откъде идва идеята за трите му цвята, въпреки че от узаконяването му от Учредителното събрание във Велико Търново на 26 март 1879 г. се навършиха 140 години. Тогава видът му е определен в чл. 23 от Търновската конституция, като за прототип е използван Браилския трибагреник, предназначен за Българското опълчение в Освободителната война. Идеята за създаването на Браилското знаме е на българския патриот Иван Параскевов, а с изработката и везането му се заема 14-годишната му дъщеря Стиляна.
„Историята на българския флаг води началото си от 1862 г. с появата на трицвета в униформата на Първата българска легия, формирана от Раковски. За първи път трите цвята са подредени в днешния си вид върху знамето, проектирано в румънския град Браила от търговеца и радетел за националната кауза Иван Параскевов“, разказва Лилия Криворова от Националния военноисторически музей.
Роден в Ямбол през 1817 г., Иван Параскевов е преследван на младини от турските власти за систематично неподчинение и най-вече заради участието си в „Бунтовно братство“. След опит за покушение срещу местен управител той и брат му Панайот емигрират в Румъния и се установяват в Браила. Там Иван постепенно се замогва,
като от носач на пристанището става предприемач и търговец. Създава семейство с Недялка Димитрова и им се раждат три деца – Стиляна, Стефан и Мария. През цялото време той не престава да се вълнува за съдбата на родината си и активно подпомага българската емиграция в Браила, щедър дарител е и на българското училище. В дома му често нощуват български революционни дейци, сред които са Раковски, Иван Драсов, Светослав Миларов.
Параскевов е сред акционерите на вестник „Българска пчела“ и е един от най-активните участници в „Добродетелна дружина“. Освен това през 1869 г. е сред основателите на Българското книжовно дружество – бъдещата Българска академия на науките.
Когато сред българската емиграция през 1876 г. става ясно, че скоро ще започне нова руско-турска война, в БРЦК в Букурещ се обсъжда ушиването на знаме за българските доброволци в нея. Иван се ангажира да финансира направата му и да го дари на опълченците. Доставя от Виена плътен копринен плат – атлаз, естествени бисери и сърмени конци, специално изработена дръжка и метален връх. Изработката и извезването възлага на по-голямата си дъщеря Стиляна, родена на 6 март 1863 г. За да не бъде осуетена работата й от турски шпиони, тя работи скришом, като за везания коронован лъв използва металното лъвче-значка от четнически калпак. „Стилияна била предупредена да не разказва никъде за знамето, което шие. Имала е определена стая, в която го бродирала шест месеца и то било готово през април 1877 г.“, разказва Криворова.
По това време българските знамена са най-често зелени, а ако има бяло – то е в средата. Иван обаче обяснява на дъщеря си, че бялото трябва да е най-отгоре, защото започва с буквата „Б“, както България.
Според някои историци обаче това са думи на Илия Вълчев, любимия на Стиляна, който по това време пристига в Браила. Добре образован и от заможно семейство, той е сподвижник на Левски и е сред основателите на Етрополския революционен комитет. Преследван у нас заради известния обир на турската поща от Димитър Общи, Илия е заплашен от турски затвор или смърт. Заради всичко това той е приет добре от родителите на Стиляна, в чиито дом България е свято име и освобождението й е най-светлата цел за всеки българин. Те дават съгласие за годежа им въпреки младостта на годеницата.
„На 8 май 1877 година Иван Парскевов и Стиляна са приети от великия княз Николай Николаевич, главнокомандващ на действащата на Балканския полуостров руска армия, за да предадат ушитото знаме. Великият княз обещава при тази аудиенция, че то ще бъде осветено и връчено на ІV опълченска дружина“, казва Криворова.
В знак на уважение към тях князът предлага на Стиляна да продължи образованието си в руски девически пансион, но Иван отказва с мотива, че иска дъщеря му да учи в свободна България. Това събитие е отразено в тогавашния вестник „Стара планина“, като в публикацията трибагреникът е наречен „българското национално знаме“. Това говори, че то е възприето така от българската емиграция в Румъния, тъй като вестникът е орган на Добродетелната дружина. Въпреки че от Букурещ пристига българска църковна делегация за освещаването на знамето, то така и не е осветено и не участва в сраженията.
Подобна е съдбата и на още две знамена, изработени малко по-късно за другите опълченски дружини. Не е ясно защо руските власти не пожелават нашите опълченци да се бият под български флаг. Според някои причините се крият в това, че все още няма българска армия и българска държава. „Затова не е известно къде точно се е намирало знамето по времето на Руско-турската освободителна война“, пояснява Криворова. През 1881 година Браилското знаме е предадено в княжеския дворец, където се съхранява заедно с други знамена. Днес е гордост на Националния военноисторически музей и се изнася само при много тържествени случаи.
След Освобождението Иван Параскевов се преселва със семейството си в София, където живее до смъртта си на 16 ноември 1895 г. До края на живота си той продължава дарителската си дейност, поддържа читалища и училища.
Годеникът на Стиляна Илия Вълчев, който участва активно в Освободителната война, започва работа като адвокат. Продължава да са се занимава с политическа дейност като член на Либералната партия и е народен представител от 1881 до 1918 г. Двамата със Стиляна се омъжват през 1881 г., когато тя е вече 18-годишна, и стават родители на 4 деца – Мария (Мица), Олга, Недялка и Димитър-Асен. Активното участие на Илия в политическия живот обаче му коства политическо преследване, арест, съд, интерниране. Най-голямата трагедия за семейството обаче е загубата на дъщеря им Олга, която умира едва на 15 години през 1904 г.
Стиляна активно работи в благотворителното дружество „Майка“ на Йорданка Филаретова и получава медал за дейността си. Едва през 1930 г., 2 години преди смъртта си на 7 май 1932 г., Параскевова научава, че ушитото от нея знаме се намира в царския дворец, и издейства разрешение да го види. Разделя се с него, като го прегръща, целува и мокри със сълзите си по спомени на сина й Димитър Вълчев.
