Тази седмица се навършват десет години от протестите на „умните и красивите“ срещу кабинета на Пламен Орешарски. Около тях т.нар. градска десница създаде своя митология, а по-късно и свой политически проект, който днес се подвизава под името „Демократична България”. Протестите тогава помогнаха на Бойко Борисов да се върне във властта и да създаде негласната си коалиция с ДПС, която управляваше България седем години. Преди три години „умните и красивите“ излязоха отново на площада, за да протестират срещу модела, който бе създаден с тяхна помощ. Днес „умните и красивите“ влязоха в открита коалиция с „мафията, задкулисието и мутрите“ и излъгаха най-безочливо собствените си избиратели. Нещо повече. Канят се да правят с „мафията“ конституционно мнозинство за реформи в съдебната власт и водят интензивни преговори със „задкулисието“, за да приемат неговите идеи за тази реформа. Това е политически, граждански и морален банкрут. Зрелищен фалит.
Следя политическия живот в България от тридесет години и не се сещам за по-голямо падение. А то е такова, защото моралната претенция бе водещата линия на „умните и красивите“ през всичките тези години. То не бяха плакати с непримирими лозунги за морал, то не бяха живи включвания от площадите в най-гледаното телевизионно време, режисирани снимки на красиви момичета, които дават цветя на полицаи и прочее либерален кич, далеч от добрия вкус и градската култура. След всичките тези циркове, които на моменти придобиваха нотки на истерия „умните и красивите“ акостираха на Росенец и намериха там своето времеубежище в конституционен унес и сладките приказки на Доган от розовия храст (спомняте ли си тази негова снимка, която пускаха с особено настървение две лета подред).
Истината е, че тези хора никога не са се интересували нито от морала, нито от общото благо, а само и единствено от властта и бяха готови да я получат на всяка цена. Безсрамието, с което те обърнаха палачинката за една нощ, показва, че са готови на всичко, за да я задържат. И тъй като техният електорат също е скаран с морала и е готов да приема всичките им лъжи, само и само, за да ги вижда във властта, в момента те са заети да му измислят различни поводи и извинения за взаимните им предателства и лъжи. Предателствата на електората са към принципите му, а на политиците – към избирателите.
Утешителното е, че все пак става дума за малка част от българските граждани – някъде около 7%, както беше изчислил Кирил Петков. Въпреки това тези 7% са шумни, както и преди, ползват се с подкрепата на Посолството и поради тази причина са отразявани от всички големи медии, каквато и глупост да направят.
Днес тази секта си измисля нови врагове – президента Радев и „Възраждане“. Първият е обявен за руски агент на Путин, а партията на Костадин Костадинов за фашистка, само защото си позволява да протестира срещу безумните перверзии на гей парада, който ще се проведе този месец. Смешното е, че един от „умните и красивите“ получи награда от нацисткия батальон „Азов“, но наричат „фашисти“ хората, които справедливо протестират срещу посегателството над собствените им деца. Всъщност последното за мен е най-ключово в сюжета с „умните и красивите“ и по тази точка ние никога няма да се разберем. Политическите им пируети даже не ме интересуват толкова. Почти всички политици ги правят, по-умните просто си мерят приказките. Но темата за гейовете и лесбийките, която се пробутва като ЛГБТ общност, и най-вече агресивната политика към децата за смяна на пола, която идва от Щатите и лека-полека си проправя път тук, е не просто „червена линия“, а пропаст, която никога не може да бъде преодоляна. Това е не просто идеологически разлом. Това е битка за човешката същност и тук компромис не може да има.
Тези дни „умните и красивите“ обявиха „Възраждане“ за „фашисти“, защото активисти от партията си позволиха да протестират срещу прожекцията на филм в рамките на „София прайд филм фест“. Не стига, че си имат парад, ами са се въоръжили с кинофестивал.
Много е важно да се каже какво е посланието на филма. То е за любовта между две 13-годишни момчета. Плакатът представлява лице на дете, момче, прегърнало любовно друго момче. А ето и описанието на филма, копирано едно към едно, от събитието: „Лео и Реми, двама тринайсетгодишни най-добри приятели, са прекарали всеки момент от лятото си заедно. В края на сезона новата учебна година носи със себе си нов набор от социални проблеми, които поставят на изпитание тяхната интимна, привидно неразрушима връзка. Завладяващият, задъхан визуален стил потапя зрителите във вълнуващия, емоционално несигурен свят на юношеството с покоряваща, опустошителна яснота. Вторият филм на Лукас Донт е преобразяващ и незабравим портрет на пресечната точка на приятелството и любовта, идентичността и независимостта, разбитото сърце и изцелението“.
Аз мисля, че който мисли, че това е нормално, няма глава на раменете си. Това представлява някакъв сатанински ужас на пленения човешки разум. Никакви извинения и обяснения тук не могат да бъдат приети. Посягането към децата е не просто човешко престъпление, а е метафизично престъпление.
Ето какво казва самият Христос в Евангелието от Матей 18:6:
„А който съблазни едно от тия малките, които вярват в Мене, за него би било по-добре да се окачеше на врата му един воденичен камък, и да потънеше в морските дълбочини“.
Сблъсъкът с тези хора не е политически и идеологически, а антропологически и богословски. Той се отнася до сърцевината на човешкото съществуване, а в перспектива и на оцеляването на човешкия род. Колкото и да се опитват да го омаловажат през лигавите си прайдове, закачливи филмчета и прочие, тук става дума за война срещу самия човек. Всеки може да реши сам за себе си от коя страна да застане.
