Има хора, чийто живот не се измерва с години, а в разстоянието между Земята и звездите, към които не престават да се стремят. На 26 май Нешка Робева навърши 80 години, но в сините й, режещи като скалпел очи, се вижда, че времето няма власт. 80 години не стигат за жена като Нешка Робева. Достатъчно е да произнесеш името й и чуваш музика, усещаш напрежението в залата, виждаш момичета със сълзи в очите и медали на гърдите. През годините тя създаде шампионки, но не по-малко важно е, че моделира характери и го направи така, както тя самата живее – яростно, красиво и без компромиси.
Легендарната треньорка остава железният архитект на българската слава в художествената гимнастика и самотният воин на собствената си истина.
Наричат я желязна, страховита, гениална, непоносима, вдъхновяваща и всичко това е вярно. Защото големите личности рядко са удобни. Те не минават кротко през времето си, а го разтърсват.
Десетки поздравителни адреси от политици, спортисти и почитатели заляха Нешка Робева за празника й. Когато се чух с нея по телефона, тя не скри вълнението си не толкова от височайшите поздравителни адреси, колкото от тържеството, което й бяха устроили златните й момичета на „Герена“. Годишнината на една от най-изтъкнатите фигури в историята на българския спорт беше отбелязана по време на 31-вото издание на Международния турнир „Левски Къп“. На „Герена“ се събраха състезателки по художествена гимнастика и една жива легенда, която десетилетия наред караше света да аплодира България.
Животът на Нешка е
низ от контрасти, свят на безмилостна дисциплина и на пълна свобода.
Всичко започва от родния й град Русе. Майка й е от род на македонски бежанци, участвали в организацията на Септемврийското въстание, а баща й е от заможно габровско семейство. Родителите й възпитават у нея ината да оцелява и достойнството да не се пречупва.
Когато постъпва в Държавното хореографско училище със специалност „Български фолклор“, тя вярва, че животът й е свързан с народния танц. Съдбата обаче има друг план. Преходът към художествената гимнастика във ВИФ не е просто смяна на залата. Под ръководството на легендарната Жулиета Шишманова Нешка се превръща в стихия. На Световното първенство във Варна през 1969 г. след нейното съвършено изпълнение залата избухва в скандирания, които се повтарят и до днес: „При Нешка няма грешка!“.
Тя става световен вицешампион, взима общо осем медала от световни форуми, но голямата й битка през целия й живот не е с конкурентките й и голямата й съперничка на килима Мария Гигова, а със самата нея.
През 1974 г. Нешка Робева поема националния отбор по художествена гимнастика. Започва ерата, която ще промени историята на гимнастиката не само у нас.
Името й става синоним на абсолютния триумф, но и винаги се свързва с драконовския режим, на който подлага състезателките. Илиана Раева, Анелия Раленкова, Лили Игнатова, Диляна Георгиева, Бианка Панова, Мария Петрова и още много други са не просто гимнастички, а нейните скулптури, изваяни от болка и амбиция.
„Не си спомням много състезания.
За мен състезанието винаги е било нещо ужасно – пълна мобилизация.
Зад всяко злато стоеше не блясък, а безсънна нощ, не аплодисменти, а сълзи, не компромис, а предел“, казва Нешка Робева.
През периода 1974–1999 година тя е старши треньор на българския национален отбор по художествена гимнастика. Тогава на световни и европейски първенства, олимпийски игри и световни купи състезателките й печелят 294 медала, сред които 7 световни, 10 европейски и 1 вицеолимпийска титла. Въпреки категоричните успехи през годините не спират да я обвиняват в деспотизъм. Наричат я диктатор в трико, но под повърхността на желязната лейди се крие артист, който ненавижда посредствеността повече от провала.
„В спорта, както и в живота, няма нищо по-страшно от посредствеността. По-страшно от това да си глупав и работлив няма. Спортът се прави за хората. Големият спортист трябва да бъде герой не защото печели, а защото показва път. Защото доказва, че дисциплината и трудът имат смисъл. Че можеш да надскочиш себе си“, категорична е легендарната треньорка.
През дългата си треньорска кариера тя така и не научава езика на компромиса. Неудобна е преди 1989 г., когато като депутат има дързостта да гласува против партийната линия на БКП. Остава неудобна и след това, във Великото народно събрание, както и през целия преход.
Все пак не могат да отрекат, че е изключително успешна треньорка, удостояват я със званието „Герой на социалистическия труд“, избрана е за народен представител в последното Народно събрание преди 10 ноември. По това време решенията в парламента се приемат със 100% мнозинство. През 1987 г. обаче се предлага нов Закон за административното деление, който цели окрупняване на общините и свиване на окръзите до 9 области. Административното недомислие е огромно, като за областен център се избира Разград вместо родния й Русе.
В залата настава мъртва тишина, когато при гласуването се вдигат само две ръце „против“ –
на Нешка Робева и на нейния близък приятел художника Светлин Русев. Това е безпрецедентен акт на неподчинение в тоталитарната система.
Когато родният й град Русе се задушава от хлорните облаци от Гюргево, Нешка пак не намира покой. Влиза в първия дисидентски Комитет за защита на Русе. Политбюро часове наред обсъжда как да укроти именитата треньорка, но никога не успява да я подчини. „Искам да имам правото да изкажа това, което мисля, да не ме карат да лъжа и да казвам истината, каквото и да ми донесе тя. Имам чувството, че ни облъчват от сутрин до вечер с глупост“, казва и до днес именитата треньорка.
След 1989 година Нешка Робева се включва в първите многопартийни избори през лятото на 1990 г. и е избрана за депутат в 7-ото велико народно събрание от листата на БСП. В онзи период на тежко политическо противопоставяне се превръща в една от ярките фигури в лявото пространство. Не след дълго обаче се разочарова от новата партийна номенклатура и от начина, по който се променя политическият живот. Взема поредното категорично решение, оттегля се от парламента и се посвещава на клуба си „Левски“. А когато след време затваря вратата на спортната зала след 25 години начело на националния отбор, изненадващо се завръща при фолклора. Създава трупата National Art и скоро авторските й спектакли „Два свята“, „Орисия“, „Бежанци“ разтърсват сцените. Нешка сякаш е различна, но почеркът й е същият.
Тя съблича триката с пайети и облича момичетата и момчетата в носии,
кара ги да скачат над земята така, сякаш няма гравитация.
Връзката между Нешка Робева и Ванга е една от най-интригуващите страници в биографията на треньорката. Двете споделят дълбоко десетилетно приятелство. За Нешка Ванга никога не е била просто феномен или ясновидка за битови въпроси, а духовна майка, мащабна фигура и учител от вселенски мащаб.
Срещите им в Рупите и Петрич започват през 70-те години на миналия век и продължават до смъртта на пророчицата през 1996 г. Робева често споделя спомени и цитира заръките на Ванга в интервютата си, където описва пророчицата с думите: „Ванга беше Майка България“.
За първи път отива при Ванга, водена от лични и професионални въпроси. Пророчицата я посреща като специален човек, а скоро треньорката се превръща в жената, с която Ванга споделя вълнения и тревоги, за които не говори пред никой друг. Срещите им често продължават с часове, а Нешка споделя, че е имала усещането, че пророчицата вижда всяка скрита мисъл и мотив. Преди големи състезания тя често дава съвети на Робева коя състезателка как да бъде подготвена психически, усещайки енергията на момичетата от разстояние.
Днес, на 80 години, нейният пристан е село Трудовец. Далеч от суетата, тя продължава да буни духовете. Като двигател на местното читалище и жури на фолклорния фестивал „Златни нишки“, прави това, за което е призвана – спасява красотата. В момента преустройва читалището в музей, където ще дари своята лична колекция от картини и скулптури, събирана през годините, много от които са подаръци от Светлин Русев.
Нешка Робева остави след себе си не само медали и титли, а школа, митология и страхопочитание. Както и доказателството, че талантът без характер не струва нищо. Някъде между музиката, болката, дисциплината и красотата Нешка Робева превръща спорта в съдба. А съдбите като нейната не остаряват.
Гладувах преди всяко голямо състезание
За Олимпиадата в Сеул през 1988 година не се храних 23 дни, чувствах се по-силна
-Госпожо Робева, говорим с вас ден след 80-ия ви рожден ден, как мина празникът?
-Мисля, че за първи път празнувах истински. И преди са ми устройвали тържества, пращали са ми поздравления, но сега беше прекрасно. Моите момичета, които сега са мои колежки, бяха направили програма. Вървеше състезание на децата, които безкрайно обичам. Бяха дошли много от моите възпитаници, други се обадиха от чужбина. Създаде се наистина празнична атмосфера в залата на „Герена“.
-Годишнина като вашата дава повод за равносметка и размисъл, връщане назад във времето. Ако теглите чертата на пътя си досега, какво остава под нея?
-Не съм човек, който си прави самооценка освен тогава, когато съм сгрешила. Така съм възпитана. Винаги ме учеха да погледна гредата в моето око, а след това сламката в окото на другия. Фактът, че ми се обадиха толкова от моите момичета и толкова много дойдоха на празника ми, ми дава основание да кажа, че съм си свършила работа. Животът минава като един миг. Сега повече мисля за това, което имам още да свърша, и дали ще успея.
-Кое е това, което трябва да свършите?
-Галерията и етнографският музей, които искам да направя в село Трудовец, където живея. Вече има открита банкова сметка, има проект, кръстили са го Музея на Нешка. Той не е мой музей, моя е идеята да се направи нещо за нашите златни деца изобщо, не само за златните момичета.
–Какво ще има в музея, ваши трофеи, купи или други неща?
-Честно да ви кажа, аз толкова трофеи не пазя. Някои бяха откраднати, други се загубиха. По-скоро ще дам по-голямата част от моята колекция от картини. Освен това имаме изключително хубави и автентични костюми. Най-много обаче ми се иска този музей да бъде средище на младите хора, които да се виждат, да разговарят, да имат като база за сравнение успехите на тези преди тях. Да си кажат, че щом тези са могли, значи и ние можем.
-Гледах ви в предаване, където говорехте за железния режим, на който сте подлагали гимнастичките. Там разказахте, че по време на големи състезания самата вие не сте се докосвали до храна, пиели сте само вода. Защо го правехте?
-През 1981–1982 година преди всяко едно голямо състезание започнах да гладувам. Стана съвсем естествено, така се усещах по-силна. Минимум две седмици изкарвах само на вода, което никак не ми пречеше да работя.
За Олимпиадата в Сеул през 1988 година не се храних 23 дни. Като ми кажат, че някой ще умре от глад, ако не яде три дни, ми става смешно. Нищо няма да му стане. Моите гимнастички не са гладували, имаха режим на хранене, който да им дава сили да издържат на натоварванията.
-С кои от вашите възпитанички работехте най-трудно и кои са ви донесли най-голяма радост?
-Тези, които са били най-трудни и с които не съм се справила, просто не достигнаха до върховете. Смятам, че това е и моя загуба, защото би трябвало да мога да ги убедя да продължат. Когато се върви към високи цели и върхове, винаги е трудно.
-Кога усещахте повече подкрепа като треньор – преди 10 ноември или след това?
-Преди 10 ноември държавата подкрепяше изключително спорта и не само високото спортно майсторство. Тогава всичко беше много по-организирано. Народът ни сега подкрепя големите успехи.
-Занимавали сте се с политика и преди 10 ноември, и след това. Кое ви кара да бъдете така обществено ангажирана и до днес?
-Бях в Народното събрание по време на социализма и много сериозно приех отговорностите си, пък то се оказа, че трябвало да бъда там само за да гласувам с „да“. Да сте чули преди 10 ноември някой в парламента да е гласувал с „не“ освен мен и Светлин Русев?
В младите си години бях абсолютно аполитична. Човек трябва да узрее, за да навлезе в политиката, да знае какво иска да направи, към какво се стреми.
Казват, че днес много хора изпитват носталгия по онова време. Мисля обаче, че болката е от това, че всичко беше разрушено. Аз помня времето и след Втората световна война, защото съм родена през 1946 година. Познавам мизерията на онези години. С цената на невероятен труд, с лишения, с устрем, но и с грешки все пак държавата беше стабилизирана.
Когато дойде 10 ноември, беше задължително да има промени. Но те бяха извършени и ръководени така, че държавата и народът да бъдат ограбени. Затова голяма част от хората, които са строили и истински са работили, се чувстват засегнати от това, че трудът им беше хвърлен на боклука.
-Какво бихте казали на младите спортисти, на младите хора сега?
-Да съветвам млади хора е като да наливам вода в бездънна каца. Те имат сила, енергия, свеж ум и ако искат да учат и работят, винаги ще успеят. Но ако само си зяпат в телефоните, нищо няма да стане. Който иска да постигне нещо, той ще си намери примера за подражание.
-А какво мислите за новите поколения в художествената гимнастика?
-Поколението е прекрасно като физически данни. Като морална устойчивост са по-слаби, но сигурно им трябва време, за да разберат цената на успеха и живота.
Петя Бахарова