„Око“, новият роман на Мария Касимова-Моасе, за пореден път разкрива дарбата на авторката да разказва за хора и съдби, прекатурени и прекроени от исторически събития в България и на Балканите. Най-силните характери в сагата, която излезе наскоро със знака на „Сиела“, са три жени – Мириам, Сева и Миха. Овдовялата Мириам се прибира в родината с двете си деца от Истанбул и преживява Втората световна война, социализма и Възродителния процес. Сева преодолява своите предизвикателства в годините на комунистическия режим. Миха е дете на тоталитаризма, а младостта ѝ преминава през прехода. Три различни образа в три различни епохи, в които движещата сила е постоянната вина. Обединени са от един мъж – Хаалим. Плътните персонажи са запазена марка на Мария Касимова-Моасе в прозата и драматургията – в сборниците с разкази „Близки срещи със смесени чувства“ и „Монолози“, в романите й „Балканска рапсодия“ и „Записки от Шато Лакрот“, в моноспектаклите й „Свободно падащи истории“ и „Червена звезда, бл. 28“, които са в афиша на Театро отсам канала. От сюжетите й дискретно надничат духовете на родителите й – незабравимият Хиндо Касимов от Сатиричния театър и известната режисьорка в БНТ Сета Илиева.
– От къде тръгна новият ви роман, госпожо Касимова-Моасе?
– Мисля го от поне 6-7 години. След като написах “Балканска рапсодия”, фокусът ми остана върху темата за скритите неща в семейството. За паметта и за съдбата, която променя грешките ни, но няма как да измие вините, които сме поели заедно с направените избори. Исках да сложа всичко това в разказ за един мъж, разказан от три жени, трите му най-близки същества – майка, любима и дъщеря. Идеята ме преследваше, мислех за нея подсъзнателно. Понякога сядах да си рисувам и да си описвам идеи, друг път те неочаквано се появяваха, провокирани от нещо на вид незначително. Нямах обаче ключ, който да “отвори” разказа, да обясни защо изобщо искам да го споделя. Разбира се, имах варианти за подобен ключ, но те все не ми се струваха достатъчно добре аргументирани, за да обединят много силните присъствия. Бях си отделила около шест месеца. В три от тях нямаше да правя нищо друго, освен да пиша. С моя график това е възможно първо през януари, когато всичко е леко затихнало след буйния и пълен с очаквания декември. Само че януари 2024 година ми беше замислил друго. Писането се отложи за неизвестно време, защото се наложи да преминем през изключително тежки и ужасни преживявания – Рада, по-малката ми дъщеря, за малко не изгуби окото си заради грешка на софийски лекар. Трябваше да пътуваме за няколко операции в Истанбул, където в „Коч клиник“ спасиха зрението й. В крайна сметка всичко това ме отведе до верния ключ, който търсех за романа. Неслучайно на последните му страници пиша: „Вече знам, че големите битки никога не са само лични. Победите са в малките неща. Например в дъното на око, което трябва да бъде спасено.“
– Кои от родовите истории на баща ви и майка ви са залегнали в канавата на „Око“?
– Има доста от истинските им лични истории, но и немалко, които са “привнесени” от мен – плод на въображението ми или преработени, случили се на други хора. Но изоставянето на дете и драматичните събития по връщането му са истински. Унизителното отстраняване на младо момиче от училищния хор, нещастното й голямо влюбване и мъчителната изневяра са художествено интерпретирани епизоди от истинската биография на майка ми. Важно е да се каже, че това не е документален роман и в този смисъл всичко, което е разказано в него, макар и в голяма степен базирано на реално случили се събития, е художествена тъкан. За всички събития знам от няколко изпуснати изречения у дома, от прибързани разкази на роднина, от нечие смотолевено признание, от намерени бележки в тефтерчета, от недомлъвки.
– При толкова изявени женски характери някой твърди ли, че романът звучи най-вече феминистки?
– Не, слава Богу! Не съм писала нищо с идеята то да звучи по определен начин. Просто разказах истории, в които има както жени, така и мъже. Жените са силни, така е. Преодоляват, преборват се най-вече с житейските си проблеми, не толкова със социалните несгоди. Жените около мен бяха и продължават да са такива. Не съм се замисляла дали майка ми или баба ми са феминистки, защото просто съм приемала самостоятелното им поведение и сила за същност на жените. По-късно в живота си установих, че някой може да има проблем с това. Ако да си силна жена, да преодоляваш, да решаваш сама за себе си, да си носиш кръста, да взимаш решения заедно с последствията, значи да си феминистка, тогава да, тези жени са феминистки. Съпругът ми, например, гордо заявява, че е феминист.
– Вие също.
– Да. И не разбирам защо това някак смущава хората у нас, след като да си феминистка означава да се застъпваш едни човешки същества да имат същите права като други човешки същества. Защо е толкова важно за някои едните да ги нямат тези права? Другите не искат ли? Лошо ли е? Феминизмът не е, за да отнеме права на мъжете, а да осигури същите човешки права на жените. Това е всичко. Ако романът звучи феминистки в смисъл на “говорещ за равноправни същества”, нека е феминистки. Но той всъщност просто е разказ за едни хора. Хора, сред които има родени с женски пол. Нали никой не се занимава с пола на Хамлет, на Дон Кихот, на Разколников? Техните въжделения и проблеми са “общочовешки”! Защо на публиката й е важно героите жени да си останат жени, да са “женски персонажи”, а не просто герои, чиито съдби и мисли да водят също до общочовешки проблеми? Това, което изпитват, преживяват и мислят жените, извънчовешко ли е? В романа голямо място има и за чувствата на Хаалим. Той претърпява раздяла, разочарование, самота… Те не са по-различни от тези на жените. Покрай този герой получих едно от най-ценните признания за „Око“ – мъж сподели в съобщение, че в романа е прочел най-хубавото описание на “мъжка самота”. Само бих казала, че тя си е просто самота, не знам защо на него му беше важно да е мъжка. Самотата си е самота. Преживява се различно от всеки, независимо от неговия пол.
– Чудите ли се какво би казал Хиндо Касимов за моноспектаклите ви, в които комично-драматично разнищвате битието и абсурдите през соца и след него?
– Да, често се питам дали би се смял, дали би му харесало, какви забележки би ми направил. Малко ме е страх от оценката му, но повече ме е страх от тази на майка ми.
– Какво беше усещането, когато за първи път изиграхте „Свободно падащи истории“ в Сатирата?
– Беше неописуемо. Завърнах се у дома, в детството си, на мястото, където израснах, където тичах по коридорите, докато татко репетираше и играеше. Разказвах в пространството, където едно време се помещаваше ведомственият ресторант на Сатирата и където татко и колегите му постоянно разказваха. Колко вечери съм отглеждана там, колко истории съм чула! Жалко, че без никаква причина директорът на театъра просто се скри от мен в началото на един от сезоните и така ме остави шест месеца без сцена. Беше болезнено – все едно да си дете, да те примамят да излезеш от дома си и после да заключат след теб без никакво обяснение. Беше от най-грозните постъпки, с които съм се сблъсквала в живота си. Но пък в Театро отсам канала бях приета с отворени обятия и до ден днешен съм пред неговата публика.
– Всъщност защо загърбихте ВИТИЗ?
– Защото не се доверих на преподавателя, при който попаднах. Не харесвах стила му – да мачка и потиска студентите. Имах чудесни колеги. Истинска кариера постигнаха тези от тях, които или напуснаха неговия клас и се преместиха при други преподаватели, или някак устояха на деспотичния му метод. Не са много, за съжаление. После бях пленена от Университета, където завърших „Българска филология“ – от нивото на академичната наука, от професорите, от книгите и… Реших, че един ден мога да се кача на сцена и без театрална академия, но университетско образование няма как да си набавя сама. Никога не съм съжалявала за този избор. А и сцената ми се случи.
– Вие сте автор и артист на така наречената свободна практика – каква е цената на тази освободеност?
– Вече шестнайсет години работя така. Когато за първи път останах без постоянна работа и трудов договор, много се уплаших. Не знаех какво ще правя, как ще издържам децата си, как ще ме бъде… Оказа се, че докато съм се чудила как ще се справя, съм се справила. Предимствата са много – разполагаш с времето си, само организираш се, нямаш пряк началник, работиш за себе си, постоянно учиш, много си активен. Но и цената е висока – когато има работа, взимаш всичко, защото не знаеш кога ще е следващата възможност. Има периоди, в които направо не знам на кой свят съм, защото имам по четири-пет проекта едновременно. Точно сега е такъв период – представям „Око“ из цялата страна, току-що завърших аудио сериал за Строител, водя обучения по бизнес етикет, подготвям се за студенти, които също вече от няколко години водя в магистърска програма по публична реч в НАТФИЗ, редактирам луксозно списание за имоти, на което съм главен редактор, преподавам български език и литература на ученици от девети и десети клас в едно училище, опитвам да се събера, за да започна да пиша теза за докторантура… Трудно е, често се събуждам и в първия миг не знам в кое легло съм – в София ли, в Бургас ли, във Франция ли, в хотел ли или у приятелка. Но “Свободата, Санчо…!”. За човек с моя ритъм и характер това е най-добрият възможен начин.
– Отървахте ли се от неприятния вкус, който вероятно е оставил у вас челният сблъсък с тъмната страна на българския модел – и когато се опитаха да оспорят кандидатурата ви за вицепрезидент, и в конкурса за директорския пост на Дом Витгенщайн?
– О, да. Не оставям подобни неща дълго да ме водят и да определят живота и настроението ми. Направих си изводите. Отнасят се изцяло за мен и моето поведение и бъдеще. Научих много и от двата си опита да спечеля държавна позиция и работа. Зловредителството не ме притеснява – голяма съм пораснала и съм наясно с него. Това, от което ме е боляло повече в тези ситуации, са били реакциите на приятели или хора, които съм смятала за доверени. Обаче после, когато съм връщала назад историята на приятелството ни, съм виждала, че отдавна е имало знаци за техните предателства. Но те не са виновни – аз съм си виновна. Защо тогава не съм се доверила на знаците? Защо съм си измислила някого, вместо да го преценя и да стоя на полезна дистанция от него? И аз не знам… Важно е да кажа, че Павел Найденов, настоящият директор на Дом Витгенщайн е най-добрият избор – човекът си спечели достойно и честно мястото.
– Като експерт в етикета и протокола как оценявате визията, говоренето и поведението на наскоро появилите се в политиката? Ако ги сравним с предшествениците им, примерно, по времето на царя и на ГЕРБ, кой ще спечели?
– Заниманията по етикет ми дадоха различно око към публичната сфера. Знам какво е значението на този вид комуникация и истински ме е яд, когато виждам, че новопоявилите се управляващи не го разбират. Иначе по министерствата има експерти – просто не ги слушат. С получаването на властта решават, че етикетът им влиза по въздушно-капков път. За вече 17 години занимания с етикет и публично поведение никога не съм имала клиент депутат или министър. Хора от държавната администрация – да, но не и човек с някакъв вид власт. Най-добре изглеждащи бяха политиците от служебните правителства на Марин Райков и Андрей Гюров. Това, което гледаме сега, е толкова унизително, че ми се иска да си затворя очите, да си запуша ушите и нищо да не достига до мен. Мъчно ми е, че през тези хора България изглежда нелепо.
– Каква ще бъде следващата ви арт авантюра?
– Много ми се иска да подготвя сторителинг шоу върху българския език, върху неговата граматика, неговата трудност и свързаност с манталитета ни. Работя върху това и работата с учениците в училище много ми помага. Покрай нея установявам, че както във всичко останало, така и в езика ни има много неща, в които всеки учен сякаш започва наново. Затова са и споровете, и нелепиците, и многото грешки. Точно преди няколко дни изследвах защо по системата на академик Благовест Сендов на нас – вече бях голямо дете в онова време, ни се казваше, че е правилно да се пише “възстава” вместо “въстава”. И се изненадах колко и какви обяснения са дадени в едната и в другата посока – кое откъде идва и до каква степен е правилно или неправилно. Колкото ни е трудно да въставаме, също толкова трудно ни е да се разберем и да научим как да изписваме правилно тази дума. Или може би всичко това е точно огледало на манталитета ни – занимаваме се как да изписва „въстава“, вместо да се захване със самото действие. Иначе в този момент от живота си имам нужда да се захраня – да чета, да уча, да ходя на театър, кино и концерти, да гледам изложби, да се срещам с хора, да пътувам. Чувствам се доста опърпана и празна след “Око”. В момента нищо голямо не мога да напиша. Нищо и не мога да мисля. Мозъкът ми трябва да си прочисти гънките (доколкото ги има) и душата ми да се наспи, нахрани и успокои. Но в тефтерчето имам сума идеи, които чакат да се върна при тях. Малко ще почакат.
Осмива соца в нов сторител сериал
Перипетиите на героите са между абсурда и комедията
Мария Касимова-Моасе не крие, че покрай страшните случки, свързани със зрението на Рада и спасяването на окото й, а после и покрай писането на романа, е достатъчно изтощена психически и физически. Въпреки това се впуска в майсторенето на сторител сериала “Ж.к. „Народна власт“, блок „Победа” – също изтощително, макар и забавно творение. Неговите герои попадат в безумни ситуации между абсурда и комедията, съвършено типични за края на соца. Те сякаш продължават „приключенията“ от разказваческото шоу “Червена звезда, блок 28”, в което Мария Касимова-Моасе се връща към “развития” социализъм без носталгия по миналото с неговите пионерски лагери, съседи партийци, китайските презервативи, военното и казармата, бригадирските песни, лексиконите, “половите сношения” и “другарската обич”, Нощния хоризонт и “Музикална стълбица”, опашките за банани през декември, идеологическата диверсия на буржоазния “гнил капитализъм”…
А дали съпругът на Мария Касимова – французинът Стефан Моасе, артист и космополит, не се учудва на страстите и конфликтите по балканските ни географски ширини. „Понякога е трудно да му обясня нашата емоционалност. Демонстрирането на чувства, на което сме свикнали, е недопустимо за французите, които са по-сдържани, особено в скръбта. Ние показваме и споделяме, за да го преживеем. Обичаме обществената съпричастност за добро и за лошо. Това ни прави по-уязвими, неслучайно сме и по-суеверни, по-магични, по-магийни. Още от началото Стефан гледа на всичко това като на нов опит, но нов език, за да говори с нас“, коментира тя.
Албена Атанасова
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg