Според летописите цар Самуил и съпругата му Агата, която е дъщеря на управителя на драчкия протевон Йоан Хрисилий, се женят през 90-те години на X век. Двамата имат един син – Гавраил Радомир, и няколко, вероятно четири дъщери, но само имената на две от тях са известни. Едната е Теодора Косара, която става съпруга на Иван Владимир, княз на сръбското княжество Дукля. Историята на другата – Мирослава, е особено интересна и сякаш е излязла от роман. Тя се влюбва в човек, който би трябвало да бъде един от най-нежеланите гости в българския двор – пленен византийски аристократ. Мирослава живее във време, в което дъщерите на владетелите рядко избират сами за кого да се омъжат, бракът е част от политиката, сключва се като съюз в името на мирен договор, територия, начин да се укрепи властта. Любовта на дъщерята на Самуил обаче е толкова силна, че младата жена заплашва да се самоубие, ако баща й не разреши да се омъжи за пленника.
Около 995–996 г. войната между България и Византия продължава с пълна сила. При сражение край Солун в български плен попадна Ашот Таронит – син на византийския военачалник и управител на Солун Григорий Таронит. Ашот не е обикновен войник, той произхожда от знатен арменски род, свързан с византийската аристокрация. Баща му загива, когато се опитва да спаси сина си, попаднал в българската засада. Ашот е отведен в българските земи и пратен в затвор. И тогава го вижда Мирослава, влюбва се от пръв поглед в младия мъж, който отговаря на чувствата й. Но как е възможно да получи благословията на царя? Тогава му заявява, че ще сложи край на живота си, ако не й позволи да се омъжи за Ашот. За средновековен владетел подобен избор е изключително труден. Бракът на царска дъщеря обикновено е част от държавната политиката, а не въпрос на лични чувства. Самуил обаче се съгласява и пленникът става негов зет. Тогава царят взема още по-необичайно решение и го назначава за управител на Драч, един от най-важните български центрове на Адриатическото крайбрежие. Днес това е албанският град Дуръс. През Средновековието неговото значение е огромно, защото крепостта контролирала важни пътища между Балканите и Адриатическо море, а притежанието й е от стратегическо значение както за България, така и за Византия. Получавайки управлението на Драч, Ашот от пленник се превръща в човек с реална власт.
Мирослава се оказва съпруга на византийски аристократ, управляващ от името на баща й една от ключовите крепости на царството. На пръв поглед Самуил е спечелил още един верен човек, но историята се развива по съвсем друг начин. Ашот не забравя откъде идва и започва тайни контакти с византийците. В съюз с местния влиятелен човек Йоан Хрисилий, който е свързан със Самуиловото семейство, подготвя план за предаването на града. И тогава Мирослава избира да последва съпруга си. Двамата се качват на византийски кораб и се отправят към Константинопол. Драч преминава в ръцете на Византия. Точната хронология на събитията се обсъжда в историографията, но самото бягство на Мирослава и Ашот и предаването на града са свързани с византийския контраудар срещу Самуиловата държава. Така една любовна история се превръща в политическа катастрофа.
За Самуил ударът е особено болезнен. Човекът, когото взема за пленник, превръща в свой зет и поставя начело на стратегически град, накрая помага на неговия най-голям враг. А дъщеря му е с него. Вместо да бъдат наказани, бегълците са приети с почести от император Василий II. Ашот получава висока византийска титла, а Мирослава също е удостоена с престижното звание „зосте патрикия“, което я нарежда сред най-високопоставените жени в императорския двор.
Тя е дъщеря на човека, който десетилетия наред воюва срещу империята. След бягството си се озовава в двора именно на императора, който ще се превърне в най-големия враг на нейния баща – българския цар Самуил.
След това съдбата на Мирослава тъне в мистерия. Не я ясно колко деца е имала, не се знае точната дата на смъртта й, нито какви са били отношенията й с баща й след бягството.
Една от най-ценните визуални следи за нейната съдба е миниатюрата, изобразяваща сватбата й с византийския аристократ Ашот Таронит. Тя се намира в прочутия Мадридски препис на хрониката на Йоан Скилица, на лист 185 r. Самият ръкопис е създаден векове след описваните събития, но миниатюрата е сред най-известните изображения, свързвани със семейството на цар Самуил. Това е единствената оцеляла илюстрована хроника на гръцки език от византийския период, съдържаща 574 миниатюри, които дават ясна визуална представа за облеклото, битките и бита през Средновековието.
Йоан Скилица е византийски историк и висш държавен чиновник от края на XI век. Той заема изключително престижни юридически и административни длъжности в империята. Неговото дело има огромно значение за българската история заради Хрониката „Исторически обзор“, която обхваща периода от 811 г. до 1057 г. и описва управлението на редица византийски императори. Скилица описва подробно българо-византийските отношения, войните на византийците с хановете Крум и Омуртаг, цар Симеон Велики (включително битката при Ахелой) и епохата на царете Петър, Борис II, Роман и Самуил.