Иво ДИМИТРОВ
Сцените на безредици, горящи предградия и институционална безпомощност във Франция и други части на Западна Европа вече не могат да бъдат маскирани като временни икономически вълнения. Те бележат края на една дълго поддържана либерална илюзия. Очевидно е, че идва краят на модела на неограничен мултикултурализъм и идеологически експерименти. Той се оказа не само неспособен да замени реалната спойка на нацията, правовия ред и общата културна идентичност, но корозира добре отлежалите и отглеждани през вековете разбирания за житейски порядки. Днес континентът е изправен пред директен сблъсък между остатъчните структури на класическата европейска държава и реалностите на паралелните общества, формирани след десетилетия на неконтролирана и даже на моменти насърчавана миграция от Близкия изток и Северна Африка към Европа.
Покрай страховете на европейците от вълната на насилие и всеобщ хаос все по-открито се чуват гласове, че днешните остри сътресения могат да изиграят и очистителна роля и да са своеобразен катарзис, който да извади западното общество от дълбоката летаргия. Много рано и същевременно трудно е да прогнозираме каква цена ще платим заради наслояваната, пропагандирана и превърнала се в досадно клише либерална идеологическа инерция.
Десетилетия наред западното политическо статукво пренебрегваше базови принципи на сигурността и културната кохезия. Нещо повече – отстъпи пред агресивно налагания нов начин на общуване на огромните мигрантски общности, които бяха приемани безрезервно, а понякога и като спасителна работна ръка. Същевременно либералната секта, която е особено агресивна, подмолно разрушаваше традиционните институции, семейството и нормалността под предлог, че не трябвало носителите на различията да се чувстват дискриминирани. Класическите норми бяха захвърлени в контейнерите за боклук. Всичко в името на прогресисткия конформизъм. Държавата абдикира от основното си задължение да налага закона върху цялата си територия. Днес резултатът е отчайващ – териториална и културна сегрегация, ерозия на гражданския мир и парализирана полиция, която често виждаме да отстъпва пред натиска на цели арабски и африкански квартали. Втръсналото ни до болка клише, че универсалните европейски правила са достатъчни, за да бъдат приобщени новите общности, увисна във въздуха. Новите европейски граждани се окопаха в гетата, размножаваха се там, затвориха се от цивилизацията и отказаха да я приемат под каквато и да било форма. За капак започнаха да се отнасят към цивилизационното наследство на континента не с уважение, а с открита враждебност.
Колкото и да им изглежда парадоксално на някои, ескалацията на конфликтите в западните метрополии може да се окаже онова нещо, което ще разруши политическото табу. Погледнато исторически, Европа няма навика да се реформира чрез плавни компромиси. Обикновено пренареждането на пластовете е в резултат на дълбоки кризи. Ако сблъсъците успеят да събудят и отрезвят Стария континент, това би било нова страница за него. Последното означава, че се слага край на политиката на отворени врати и се възстановява държавният суверенитет. Време е да помечтаем за Европа с безкомпромисен контрол на външните й граници. Защо не и за разположение на сериозни войскови единици по тези граници, че дори и на цели армии. Лоясалата брюкселска администрация ще трябва да преосмисли и интеграционните си доктрини и да се премине от мултикултурализъм към стриктна асимилация или силово репатриране на онези, които отказват да спазват светския правов ред. Либералните шамани трябва да се скрият в миши дупки и да отстъпят място да се завърне класическата идентичност на Европа. Защото европейският проект е напът да се обезсмисли. Особено без защита на историческото, философското и християнското наследство.
За нас, както и за останалите държави от Централна и Източна Европа, случващото се на Запад е предупреждение без аналог. Засега източният фланг на континента съхранява далеч по-устойчиво консерватизма и има силен усет за национална държавност. Именно страните от бившия соцлагер, заедно с Гърция, обособяват една своеобразна зона на нормалност. Заради това жълтопаветна София трябва да спре да предъвква до болка втръсналите европейски директиви, част от които вече са абсолютно неприложими. Докато Западът в момента преживява болезнен тест за оцеляване, ние трябва да изчегъртаме пропагандаторите на унищожителната либерална идеология, довела Европа до цивилизационно отстъпление. Бъдещето принадлежи на онези общества, които си дадат сметка, че стабилността не се гради върху утопии, придружени с грантове, а върху силата на закона, реда и съхранената памет.