Бързай, няма време!

Тома БИКОВ

Покрай ужасната верижна катастрофа на магистрала „Тракия“ отново заваляха обвинения, мнения на „експерти по пътна безопасност“, политици и общественици. Този публичен ритуал, който се повтаря след всяка българска трагедия, няма нужда от коментар. Тази катастрофа, макар и най-мащабната, не е нито единствената, нито ще бъде последната. България е в челото на класацията по смъртност по пътищата, като „експертите по пътна безопасност“ посочват най-различни причини за това, с изключение на основната – българското бързане.

Това бързане не само по отношение на несъобразената скорост, но и по отношение на строителството, на работенето, на чистенето и изобщо на живота, е най-големият бич за българското съществуване. То е несъзнавано, ирационално и има формата на съдба. Колко време ще спестиш, ако караш с превишена скорост от София до Бургас, като се залепяш за всяка кола, която е пред теб? Половин час? Един? И какво ще правиш с този половин или един час? Най-вероятно ще го губиш в пиене на кафе или в общи приказки. Може ли да бързаш, за да отидеш на почивка? Та нали почивката е предназначена, за да не бързаш. За да усетиш действителния ход на времето, докато не правиш нещо. Само че българската почивка е уморителна и често в нейния край почиващите бързат да се върнат на работа, за да си починат. Това е така, защото почивката е нервна – сервитьорите се бавят. Те не са по-бавни от италианските или гръцките си колеги, но ние бързаме да ядем и да пием. И въпреки че сервитьорите бързат, поради което не могат да ни обърнат достатъчно внимание, те се бавят.

Хотелът е построен набързо и следователно заради това е пълен с дефекти. Магистралата също е построена набързо, а цената й е най-ниската в Европа. Ние обаче очакваме тя да е най-добрата в Европа. И въпреки че знаем, че не е най-добрата, бързаме да стигнем, закъдето сме тръгнали.

Може би това българско бързане идва от усещането за изоставане. То не е от последните 35 години, както е общо прието. То е придобило форма на идентичностен пласт и ако беше заредено с ефективност, вероятно щяхме да сме сред най-развитите държави в Европа. Защото това, че бързаме и се уморяваме, в никакъв случай не означава, че сме свършили нещо съществено. Например много от българските ресторанти отварят в 9.00 или в 10.00 часа и работят до полунощ без прекъсване. Нищо, че преди обед и следобед са празни, а през това време сервитьорите пушат цигари и пият кафе, докато изчакват нормалния час за работа. Накрая сервитьорите са уморени, клиентите нервни, а оборотът винаги недостатъчен. Това е резултат от дефицита на мислене. Мисленето винаги остава в сянката на бързането.
Усещането за изоставане вероятно е вкоренено още в периода на Възраждането, когато малка част от българите открила западната цивилизационна форма с нейните резултати и започнала да се стреми да я наподоби. Сякаш оттогава бързаме към резултата, без да се опитваме да вникнем и да преживеем процеса. Първата работа на нашите следосвобожденски политици била да изтеглят почти непосилен заем, за да построят железопътна линия и да я свържат с Европа. Заемът бил неизгоден, българите дълго време не ползвали линията и пренасяли стоките си с каруци около нея, а през това време занаятчийството, вместо да се развие в индустрия, фалирало. Една от основните причини за последното била железопътната линия, която служела за пренасяне на западни промишлени стоки. С тях българската протоиндустрия не била в състояние да се конкурира, още повече след като загубила османския пазар. В Англия, откъдето тръгнала индустриализацията, първо били създадени фабрики. Те имали необходимост от железопътни линии, за да търгуват стоките си първо в самата Англия, а след това по света. При нас първо били построени линиите, които би трябвало да бъдат последната фаза на модернизацията, и чак след това започнало да се мисли за насърчаването на индустрията.

Един поглед от дистанцията на времето показва, че на фона на това следосвобожденско бързане българската икономика се доближила до нивата си от края на османския период чак през 1912 година. А иначе индустрия така или иначе била набързо създадена през 50-те и 60-те години на миналия век с всички ефекти и дефекти от това поредно бързане, което също целяло да преодолее изоставането

И ето ни днес модернизирани, но с неизменното усещане, че имаме да наваксваме още много, търсим поредните виновници за собственото си бързане. Българското общество е наполовина езическо и наполовина християнско – това е непосилна действителност за всеки, който търси стройна логика в българското движение. Френският философ Рене Жирар казва, че една от основните разлики между езичеството и християнството е, че при първото жертвите са винаги виновни, докато при второто те винаги са невинни. И в двата случая жертвоприношението служи за обединяване на общността и избягване на вътрешен конфликт. Християнството отменя езическото жертвоприношение с невинната жертва на Христос, но най-вече с прошката, която се превръща в негово най-силно оръжие.

Езическата линия в българското светоусещане се проявява винаги под формата на нагон за жертвоприношение и търсене на „виновници“. Затова въпросът „Кой е виновен?“ не е вопъл за справедливост, а готовност за жертвоприношение, което да предотврати вътрешния конфликт. Непрестанното трескаво търсене на „виновник“ и публичното му пренасяне в жертва е отново резултат от бързане – прошката не може да бъде дадена бързо, защото изисква определено време и задълбочен процес на осмисляне. Макар и бързо за осъществяване, жертвоприношението на „виновния“ не може да доведе нито до справедливост, нито до удовлетворение, защото неговата цел е съвсем различна. Тя е единствено да предотврати вътрешния конфликт и да насочи гнева извън общността. Това е осъществяване на насилие, което предотвратява по-голямо насилие.

В този контекст малцина политици осъзнават, че на избори се гласува не за това кой да управлява, а кой в крайна сметка да бъде избран за жертване при поредното жертвоприношение. Ние не избираме министър-председатели, а виновни. Затова и очакването на почти всеки новоизбран български премиер да бъде аплодиран от публиката, е израз на дълбоко неразбиране на ситуацията, в която е попаднал. Веднага след всяка новоизбрана „виновна жертва“ ние вече търсим следващата, защото дори и при жертвоприношението не търпим никакво забавяне.