35.8 C
София
четвъртък, 18 юли 2024 г.

А кога ще върнем тленните останки на Самуил в България – от Тома Биков


Тома БИКОВ

Новината за рухването на родната къща на писателя Димитър Талев в македонския град Прилеп разбуни духовете, особено след като телевизиите излъчиха кадри от порутената сграда. Министерството на културата отново обеща да купи имота и да го превърне в български културен център, а издателят и депутат Манол Пейков, който събираше пари за закупуването на сградата обяви, че е придобил част от нея. Стана ясно, че Министерството на културата е поело ангажимент да реши въпроса с къщата на Талев още преди година, но не е направило нищо. Причината – честата смяна на министрите.
Скандалът е поредното доказателство, че процесите в българските институции се движат на ръчно управление, а институционалната памет е слаба дори когато става въпрос за българите и тяхното наследство в Република Северна Македония. Казус, който не би трябвало да зависи от конкретния министър, а да е функция на последователна държавна политика отвъд политическата конюнктура. За съжаление, явно не е така. Добре е да припомним, че в подобно трагично състояние се намира и къщата в Букурещ, в която са се събирали българските хъшове. В нея се е намирала и мелницата, която през студената зима на 1871 година е приютила Васил Левски и Христо Ботев. От години тя чака българската държава да я откупи и ремонтира, като румънските власти са готови да съдействат за това. Българските власти обаче не са готови.
Съдбата на къщата на Талев е един от ярките образи на българското отношение към нещата, които сами сме обявили за важни. Съхраняването на идентичността сякаш се случва много повече на думи, отколкото на дела. Например от години тленните останки на цар Самуил стоят в Гърция и въпреки че гръцката държава е готова да съдейства за връщането им у нас, българската държава непрестанно се колебае в позицията си по този въпрос. Така, докато яростно обвиняваме северномакедонските историци и политици, че искат да ни откраднат историята, свързана с цар Самуил, не произвеждаме никакво действие, което да върне този знаков български монарх в родната му София.

И ако немарливото отношение към опазването на историческата памет извън границите на страната може да бъде оправдано със сложността на международните отношения, то няма извинение за погубването на исторически ценности в пределите на България. В Силистра например археолозите са открили множество археологически ценности, които показват значимостта на този български град както за Римската империя, така и за българската държавност. В центъра на града се намира крепостната стена, през която е минал хан Аспарух малко преди да основе българската държава. Тази крепостна стена, която би могла да бъде интересна не само за българите, но и за чужденците, обаче не е консервирана и се руши пред очите ни. Разкопаването и откриването на определен артефакт е по-трудната работа, а консервацията е по-лесната, но и до голяма степен по-важната, защото го предпазва от унищожаване. Заедно с крепостната стена заплашени от унищожение са уникална римска гробница и още дузина значими артефакти. Те биха могли да бъдат социализирани и да се превърнат в истинска забележителност, която да предизвиква интерес както в България, така и в чужбина. Това обаче не се случва.

Могат да се дадат още десетки, дори стотици подобни примери. От десетилетия насам обаче структурата на бюджета на Министерството на културата неглижира археологията и консервацията на артефакти, които би трябвало да са приоритетни. Естествено, съхраняването и експонирането на историята струва пари, но не само. То изисква внимание и разбиране, както и административна компетентност. Често парите са налични, но няма кой да придвижи документацията и да доведе докрай определен проект. Нерядко чиновническото бездушие и некомпетентност нанасят непоправими щети върху паметта и идентичността. И вместо да съхраняваме реалната историческа памет, започваме да се лутаме в лабиринтите на паметта и да си измисляме истории, които никога не са съществували. „Българите са най-древният народ на света“, „най-великата цивилизация е тракийската“, в „Троянската война са участвали и българи, а най-значимият от тях е Ахил“… Всички тези фантазии идват, за да заместят с думи онова, което унищожаваме с бездействие. Интуитивно проявяваме желание за историчност и древност, но често не сме в състояние да положим необходимите усилия и разсъдък, за да съхраним това, което се руши пред очите ни.

Ремонтирането и поддържането на къщата на Димитър Талев в Прилеп няма да възстанови щетите, нанесени върху българския дух в Македония, но ще ни даде самочувствие като нация. Ще ни покаже, че сме способни да уважаваме и защитаваме не само на думи, но и на дело своята памет. Именно това отличава цивилизованите от нецивилизованите народи. Затова си струва да се инвестира в паметта – не за да се градят идоли, пред които да се прекланяме непрестанно, а за да се гради смислено бъдеще и национално самочувствие в настоящето.

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини