Той е летял над 50 пъти до Либия, за да защитава нашите медици в процеса срещу тях. През 1999 г. 5 български медицински сестри и палестинско-български лекар са обвинени в редица закононарушения, включително в заразяването на няколкостотин деца в детската болница „Ал Фатих“ в Бенгази с вируса ХИВ. През 2007 г. благодарение на намесата и на западни държави, те са екстрадирани в България. Делото е драматично и се следи не само у нас, но и по цял свят.
Човекът, който се изправя в тяхна защита, живее в XXI век без мобилен телефон, компютър и часовник. Обожава изкуството, изкушен е от писането, има огромна библиотека и колекционира картини. Този аристократ по душа и уникален кавалер дойде специално от Пазарджик, за да се срещнем. Така имах късмета да се запозная с известния адвокат Хари Харалампиев. Преди това обаче ми отне известно време да се свържа с него, тъй като ползва само стационарен телефон. „Предлагам да се видим на обяд в „Дивака“. Предпочитам това заведение, защото е близо до Съдебната палата, където ми е удобно да паркирам колата“, обяснява 85-годишният адвокат.
Веднага забелязвам слабата му фигура, снежнобялата му риза и добре поддържаната му брада. Хари Харалампиев се откроява на фона на разголените от кошмарната августовска жега хора.
„Навремето обичах да ходя в ресторант „Стадиона“, който се намираше на „Патриарх Евтимий“. Сега вече не съществува, обяснява още в началото на срещата ни Хари Харалампиев. Оставя на мен да избера какво ще хапваме, а той вади от куфарчето си папка със снимки. Преди да покаже какво има в нея, ми подава елегантна кутийка с изящен химикал „Паркер“. Подарява ми го и обещава с него да разпише двете негови книги, които слага на масата.
„Аз съм човек на фактите и затова нося снимки. Това ми е скъп спомен от Борис Димовски, ето, долу пише: „На Хари“, казва Харалампиев и показва снимка с карикатура на Димовски. Следващата фотография е запечатала адвоката и близкия до сърцето му художник Никола Манев.
„С ходатайството на писателя Георги Данаилов станах член на журито на наградите „Паница“. Ето, на снимката се виждат Димитър Паница и съпругата му Ивон – обяснява той. – А на тази снимка ще видиш човека, който ми разкри хоризонтите на живописта – галериста Веселин Досев, брат на актьора Досьо Досев. А ето тук сме с Ивайло Знеполски.“
Сервитьорката за кратко прекъсва разглеждането на снимките. Поръчваме си по една салата с тарама, спираме се и на нещо леко за хапване. Оказва се, че Хари Харалампиев от години не близва алкохол. Дължи го на тъща си, която нарича свята жена. Адвокатът споделя, че по нейна молба отказал пиенето, което му се удавало твърде добре.
Поръчката ни е направена, а Хари Харалампиев не пропуска да ме разпита коя съм. Разказвам му набързо къде и какво съм работила, а той споделя, че чете по 6–7 вестника всеки ден, изключителна рядкост в днешните интернет времена.
„Горе-долу покривам казаното от Гогол в „Дневникът на един луд“: „Вчера цял ден четох вестници“, отбелязва той.
След това цитира Ремарк: „Трудно се намират думи, когато човек иска да каже нещо“.
Така започва разговорът ни с Хари Харалампиев. За близо два часа той успява да ми покаже своя свят, изпълнен с впечатляващи истории, колоритни личности и изкуство.
„Често си задавам въпроси, на които трудно си отговарям – кой съм, откъде съм тръгнал, закъде съм се запътил. Във всеки случай не към безсмъртието“, признава адвокатът писател. Две са нещата, с които Хари Харалампиев се гордее – че е роден в Перник и че е син на миньор. Повече от 30 десетилетия баща му работи в мините.
„Три неща не бяха познати на моя баща – псувните, алкохолът и хленченето. Никога не го чух да се оплаква, макар животът му да беше изключително труден.“
Майка му е дълбоко религиозна, неграмотна, но излъчваща природна интелигентност жена.
Когато Хари е на 14–15 години, баща му съобщава, че ще му помогне и ще го насърчи, ако реши да следва. Преди това една сутрин в 4.30 часа завежда сина си в рудника.
Младежът е оборудван с лампа, ботуши, миньорско облекло. Влиза в мината и престоява там цели 8 часа. Налага се да пълзи през някои от галериите, спъва се в огромни плъхове. Идва краят на смяната и Хари и баща му излизат от забоя. Прибират се вкъщи безмълвно. „Мълчахме, а аз вътрешно си казвах, че това е по-ужасно от романа „Жерминал“ на Зола. Казах си, че никога повече не искам да стъпя там“, връща лентата Харалампиев.
По стечение на обстоятелствата в онези години той се сродява с Константин Павлов. Негов чичо се жени за вдовица, която се оказва майката на големия български поет. „За мен той беше бате Коце. Често се разхождахме заедно из пернишките улици и веднъж ми каза: „Ако някога искаш да следваш, учи право. То ще те направи борбен и ще изостри сетивата ти за справедливост“.
Константин Павлов е човекът, който разкрива хоризонтите на литературата и поезията за Хари Харалампиев. Животът обаче поднася непредвидими обстоятелства и двамата не се виждат цели 40 години. Един ден приятели го водят в дома на поета. „Изпитвах съмнения дали ще ме познае. Когато отвори вратата, до него беше застанала съпругата му Мария. Той вече не можеше да говори, беше получил трети инсулт. Гледах очите му и в тях прочетох, че не ме е забравил“, вълнува се и днес Харалампиев. И това е напълно нормално, защото Константин Павлов е човекът, насочил го към правото.
Точно две седмици преди държавния изпит бъдещият адвокат е изключен от Софийския университет. Случва се през ноември 1964 г. със заповед на декана на Юридическия факултет Борис Спасов. Професорът казва на студента си: „Стоенето ти във факултета е не само нежелателно, но и опасно.
Изключваме те, защото си злословил по адрес на родината, юридическия факултет и неговия декан“.
Хари е втрещен, сълзи се стичат по лицето му. Притеснява се как ще реагират родителите си. Пише молба до деканата и министъра на просветата. Отговарят му, че не намират основание да уважат молбата му, тъй като с нищо не е показал, че осъзнава своите грешки. Хари работи година като сервитьор, печели добре. Една вечер в „Паризиана“ идва професор Костадин Кочев, който му преподава Наказателен процес. Съобщава му, че е имало Декански съвет и той е предложил да възстановят студентските му права. „Стигнахме до извода, че са постъпили много недостойно и незаслужено са те изключили. Така че от днес ти вече си студент“, казва професорът. Хари заляга здраво над учебниците и взима висока диплома. След завършването си е назначен за следовател в прокуратурата в Дупница. После се мести в Пазарджик и става адвокат.
Животът предоставя уникални възможности на Хари Харалампиев и го доближава до знакови фигури, от които се е учи. Един от тях е проф. Цеко Торбов – правист, философ и университетски преподавател.
Това е човекът, превел на български „Критика на чистия разум“ на Кант,
за което получава Хердерова награда. Един ден професорът и Хари се виждат. Разхождат се по „Царя“, говорят си и младият юрист започва да недоволства от живота. Проф. Торбов спира рязко, гневно го поглежда и казва: „Кой си ти, за да недоволстваш? Какво си направил, какво си дал?“. Няколко секунди по-късно той се усмихва, прегръща младия си колега и продължават разходката. „Знаеш ли как изтълкувах неговите думи? – пита риторично Харалампиев. – Изтълкувах ги, че не мога да имам претенции, докато не съм допринесъл с нещо за този живот. Това беше голям урок.“
Познанството с философа проф. Ивайло Знеполски, социолога проф. Георги Фотев, поетите Иван Динкови и Иван Цанев, с писателя Георги Данаилов оставя дълбока следа в ума и сърцето на адвокат Харалампиев. Той споделя, че си говори индиректно с поета Борис Христов. Двамата никога не са се виждали, чували се само по телефона. Никога няма да забрави думите на Дими Паница, които той му казва, докато двамата се разхождат: „Хари, момчето ми, никога не се вземай на сериозно и не завиждай. Пагубно е! И никога недей да живееш с мисълта, че си жител на вечността и че от теб започва новото летоброене“. Хари Харалампиев спазва тези постулати и най-важното, никога на губи чувството си за произход. Знае откъде е тръгнал – от една безименна пернишка уличка и от един квартал, носещ име „Твърди ливади“.
Хари Харалампиев може да не се взима на сериозно, но той е един от адвокатите, защитавали българските медицински сестри и палестинския лекар Ашраф по Либийското дело. След този процес юристът написва само за 7 дни книгата „Марианската падина“. Интересно е, че не си е водил записки, всичко остава съхранено в паметта му. „Нищо не съм измислил, защото тези, за които съм писал, са живи и могат да ме опровергаят.“
Питам Хари Харалампиев как точно става адвокат на българските и сириеца по това дело. Един ден, както слуша новините по „Хоризонт“, той чува, че се е сформирал нов адвокатски екип по Либийския процес и в него са включени софийският адвокат Георги Гатев и пазарджишкия Хари Харалампиев. „Останах като втрещен. Никой не ме беше питал, но ако бяха го направили, нямаше да откажа“, признава той.
Харалампиев не знае кой го е предложил за Либийското дело, но споделя, че Георги Гатев му е скъп приятел. Тогавашният правосъден министър Антон Станков ги вика в кабинета си. Почти в един глас двамата му казват, че приемат да са защитници по Либийското дело, но при едно условие – без хонорари. „И да искате, няма кой да ви даде – отговаря им Антон Станков. – Но ние ще направим нещо повече от един хонорар – ще ви направим известни.“ Така и става.
Делото осъществява големия копнеж на Хари Харалампиев – да пледира пред Върховен съд на чужда държава. „За нас, българските адвокати, беше ясно, че този процес няма да се реши в съдебната зала, а на дипломатическата маса“, казва известният адвокат. В този момент към масата ни се насочва млад мъж, който сърдечно поздравява Харалампиев и го пита как е. Отговорът на 85-годишния правист е: „Непоносимо добре“. „Кое е това момче, не знам. Приятно момче“, отбелязва той и без да губи мисълта си, продължава за делото в Либия. Казва, че тримата с адвокатите Гатев и Ялнъзов се държат много достойно през целия процес. Важно място в разказа си отделя на адвоката на медиците ни от либийска страна Осман Бизанти. Първоначално той приема резервирано българските си колеги. „Георги се ядоса, но му казах, че трябва да подходим дипломатично, защото Бизанти е основната фигура – спомня си Хари. – Казах на Бизанти, че идваме с добри помисли и че без него не можем да направим и крачка напред по процеса. Това го успокои и станахме големи приятел.“ Дотолкова се сближават, че либиецът ги кани на гости в дома си. „Интересното беше, че жена му ни поднесе чай, но ние видяхме само ръцете й, лицето не.“ След смъртта на Бизанти Хари Харалампиев предлага една от съдебните ни зали да носи неговото име. „Да си адвокат в Либия, в тази изключително мюсюлманска държава, се изисква невероятна храброст“, отбелязва той. Веднъж на излизане от съдебната зала, тълпата крещи: „Бизанти, ти си куче, ти си жалък предател“. Тогава той промълвява на българския си колега: „Разбирам ги“. Либийското дело ще остане в душата на Харалампиев до края на дните му, както и споменът за скъпите приятели, които е оставил там.
Може да звучи странно, но Харалампиев е категоричен, че не са имали никакви проблеми с либийските власти. Още по-категорично казва, че процесът е бил гениално режисиран, а фондацията на сина на Кадафи е трябвало да създаде усещането, че работи за каузата на българските медицински сестри. „Който подцени арабите, е на светлинни години от тях“, казва адвокатът и допълва, че българската държава няма никаква вина, че не успява да изведе българките от Либия, както става с медици от други страни при избухването на СПИН скандала. Много късно страната ни е уведомена за случващото се в Бенгази. „През тези осем години и половина, през които вървеше делото, сестрите не бяха изоставени нито за миг. Затова и те не казаха една хулна дума срещу държавата. Поведението им беше впечатляващо. Сигурен съм, че ако бяха мъже, нямаше да се справят така.“
Още преди да го попитам дали се вижда с тях след делото, адвокатът ми отговаря, че е срещал, и то случайно, само Кристияна Вълчева. „Веднъж бях във Военна болница с моята съпруга и срещу мен върви Кристияна. Спряхме се, прегърнахме се. Не се виждам с тях, защото така ще се върнат онези кошмарни за тях осем години и половина.“
Изкуството и литературата са нещата, които днес вълнуват изключително Хари Харалампиев. По този повод той разказва за първата си среща с карикатуриста Борис Димовски.
Един ден адвокатът си върви по „Графа“ и срещу себе си вижда Димовски.
Двамата не се познават, но Хари го спира и му се представя. Още с размяната на първите думи между тях се заражда приятелство. Не след дълго Харалампиев предлага да организира изложба с негови карикатури в Пазарджик. Откриването минава блестящо, а адвокатът кани карикатуриста на гости вкъщи. Разговорът им стига до децата и Димовски казва: „Не се месете в кармата на децата си“. Хари запомня тези думи и когато неговият син завършва езикова гимназия, задава резонния въпрос дали ще следва право. Младежът е категорично против, защото не иска да говорят за него като за сина на адвокат Харалампиев. В избора му надделява неговата майка. Съпругата на адвокат Харалампиев, която е инженер, насочва сина им към медицината. Сега д-р Николай Харалампиев е един от водещите специалисти по смяна на стави. Работи в Университетската болница в Пловдив.
Освен признат адвокат Хари Харалампиев е бил и председател на общинския съвет в Пазарджик, и то цели три мандата. А хоризонтите на живописта пред него открива галеристът Веселин Досев. „Той ми внуши, че да купуваш картини, е прекрасно изживяване. Така неусетно, под негово влияние, започнах не само да купувам картини, а се сближих със знакови български художници“, разказва адвокатът. Веднъж предлага на покойния Никола Манев да го интервюира. Така Хари Харалампиев започва цикъл от разговори с именити художници, които след това издава в книгата „Мълчалива поезия“.
Почти не сме докоснали храната си. Историите на Харалампиев преливат една в друга и разкриват един изключително ерудиран, начетен и модерен човек. Последното някак си не кореспондира с факта, че адвокатът няма мобилен телефон. „Приеми го като част от моята суета, а и никога техниката не ме е привличала. Привличат ме книгите, картините. Мобилният телефон е гениално откритие, но в значителна степен отчужди хората. Сега те нямат време да погледнат встрани, а довчера са се срещали и познавали. Аз спазвам повелята на Сент Екзюпери, който казва: Смисълът на живота е в човешките контакти“.
Истински смислени бяха тези два часа, в които обядвахме с адвокат Хари Харалампиев. Разделяйки се, се разбрахме следващата среща да е в Пазарджик, където е действащ адвокат. „Влизам в съдебната зала с бяла риза и чисти помисли“, казва накрая той и става кавалерски от масата, за да ме изпрати.
МЕНЮ
Ресторант „Дивака“, ул. „Христо Белчев“ 16, София
Салата с тарама – 14,99 лв.
Тиквички по гръцки – 11,99 лв.
Хрупкава бяла риба – 13,99 лв.
Домашна бисквитена торта – 7,99 лв.
Минерална вода – 6 лв.
ОБЩО – 54,96 лв.
