Наричат я Кралицата на мистерията и Първата дама на криминалния жанр. 135 години след рождението й, следата, която Агата Кристи оставя не само в английската, е все така дълбока и впечатляваща. Всепризната е за изключителен писател с въображение, която брилянтно облича загадката в думи, и с невероятен талант приковава вниманието на читателя от първата буква до финалната точка. Тя е ексцентрична, модерна за времето си жена, която преминава през различни житейски кризи, включително и през двете световни войни.
Агата Кристи е определяна за най-популярният автор в света. ЮНЕСКО я обявява и за най-превеждания писател – нейните произведения могат да бъдат прочетени на над сто езика и са продадени в повече от два милиарда екземпляра. За разлика от други свои колеги има късмета да бъде високо оценена приживе. През 1971 година е отличена с Ордена на британската империя от кралица Елизабет II.
Огромното й творчество включва 66 детективски романа, 14 сборника с разкази, 17 пиеси, една от които е най-дълго поставяната в света – „Капан за мишки“. Нейните книги заемат трето място по продажби след Библията и произведенията на Шекспир. Впрочем, Агата Кристи е автор и на шест романтични романа, написани под псевдонима Мери Уестмакот. Със сигурност обаче заплетените криминални сюжети са й допадали най-много.
След смъртта си оставя не само забележителни заглавия, превърнали се в класики, но и пълнокръвни герои, които стават любими на читателите и вдъхновяват създаването на безброй филми, сериали, видео игри. Със сигурност са малцина тези, които не са чували за Еркюл Поаро – онзи нисичък, закръглен белгийски детектив, който притежава остър като бръснач ум и се уповава безрезервно на своите „малки сиви клетки”. Или пък за Джейн Марпъл – слабичката симпатична стара мома, която често се занимава с благотворителност, интересува се от клюки и с желязна логика разплита всяко престъпление. Благодарение на госпожица Марпъл и Поаро, Агата Кристи си спечелва титлата „Първа дама на криминалния жанр”. Централно място в творчеството й заема и „Те бяха десет“ – нейното любимо произведение, чието оригинално заглавие е „Десет малки негърчета“. Той е най-продаваният криминален роман в света и е има най-много адаптации в сравнение с другите й творби. Съвсем наскоро, на 26 септември, Йосиф Сърчаджиев постави премиерно своята версия на „Те бяха десет“ в столичния театър „Възраждане“.
Агата Кристи си отива от този свят на 12 януари 1976-а на 85 години, но нейното творчество и герои са живи и до днес. Какво по-голямо признание за човек, който казва: „Аз обичам живота. И никакво отчаяние, адски мъки и нещастие никога няма да ме накара да забравя, че просто да живееш е велико благо.“
Шест издателства отказват да публикуват първия й роман
Като фармацевт научава всичко за отровите, а те се леят по-късно в романите й
„Сюжетите за моите детективски романи ми хрумват, докато мия съдове. Това е такова идиотско занимание, че неволно ти идва мисълта за убийство“, признава Агата Кристи. Да бъдем благодарни, че в онези времена не е имала миялни машини, защото иначе едва ли тя щеше да създаде ненадминатите си творби.
Стартът й като писател не е лесен. Дебютният си роман „Аферата в Стайлс“ завършва в разгара на Първата световна през 1916 г. Това е и първата среща на света с емблематичния детектив Еркюл Поаро. Историята е публикувана чак през 1920 г., защото шест издателства казват „не“ на младата писателка. В крайна сметка чува заветното „да“, с което се поставя началото на изключително продуктивната й творческа кариера.
Впрочем, както за „Аферата в Стайлс“, така и за много други от следващите си романи, Агата черпи опит от доброволческата си дейност по време на войните. През Първата световна тя за кратко е медицинска сестра, а след това се премества в аптеката към лечебното заведение. Като фармацевт придобива безценни знания за отровите – различните смеси и съотношенията на съставките, които от лекарство могат да се превърнат в оръжие. А по време на Втората световна война работи като асистент по фармация в Университетската болница в Лондон, където надгражда познанията си за отровите. Неслучайно, смъртта чрез отравяне присъства в много от нейните романи.
Агата Кристи е безкрайно любопитен човек, който иска да опита от всичко и да се отдаде на всяко ново предизвикателство. Тя, например, е сочена за първата англичанка, която се качва на сърф – в средата на 20-те години на миналия век в Хонолулу. Освен това, за разлика от много жени по онова време, има шофьорска книжка и си купува сама кола с парите, които печели от книгите си. Притежава свобода и авантюристичен дух, които повечето нейни съвременнички нямат. Интересува се от всичко, което се случва по света, а пътешествията, които предприема, се превръщат в основно нейно вдъхновение. Внукът й, Матю Причард, я описва като човек, който повече слуша, отколкото говори, и вижда повече, отколкото другите забелязват у нея.
В началото на 20-те години на миналия век предприема почти околосветско пътуване с първия си мъж Арчибалд Кристи. Той трябва да обиколи повечето английски колонии, за да рекламира британското изложение в Лондон, планирано за 1924 г. Кристи събира силни впечатления и през цялото време пише, а впоследствие публикациите й се радват на огромен успех. През 1926 г. излиза „Убийството на Роджър Акройд“, която постига забележителен успех. Неочакваният обрат в края на историята предизвиква искрено възхищение както у читателите, така и у критиците. Това е романът, с който Агата печели репутацията на изключителен писател. Две години по-късно излиза „Мистерията в „синия експрес“ – това е времето, в което писането за нея вече се превръща от удоволствие в професия.
В края на 20-те години, след редица трусове в личния си живот, решава да предприеме ново пътешествие. Разведена и сама, Агата стяга куфарите и се качва на „Ориент експрес“! Една от спирките по пътя е истанбулският хотел „Пера палас“, построен специално за пътниците на влака. Кристи отсяда в стая 411 и точно там създава емблематичния си роман „Убийство в Ориент експрес“. Пишещата машина е запазена в хотела и до днес. Изминава пътя от Багдад и Ур и се връща не само с безброй впечатления, но и с ценни познанства. 30-те години са изключително плодотворни за Агата. Някои ги определят за нейното златно време. Тогава излизат и „Азбучни убийства“, и „Смърт край Нил“, по-късно и „Десет малки негърчета“/ „Те бяха десет“.
„Смърт край Нил“ пише в Египет. По това време вече се е запалила по археологията, както и по фотографията. Впрочем, емблематичният й герой Еркюл Поаро се появява в 33 романа и над 50 кратки разказа. Незнайно защо обаче с времето Агата Кристи престава да го харесва и дори възнамерява да го „изостави“. Агентът й обаче я увещава да продължи с историите за Поаро – хората ги харесват, а това носи продажби и пари. Някак по-симпатична и близка до сърцето й е мис Марпъл – друга централна героиня в част от романите й. Тя се появява за пръв път през 1927 година в разказа „Клуб „Вторник вечер“, публикуван в списание Royal Magazine, а след това става герой в роман „Убийство в дома на свещеника“ през 1930 г. Твърди се, че името й е заимствано от жп гара Марпъл, през която писателката преминава по време на пътуванията си.
Критиците откриват интересна връзка между Поаро, мис Марпъл и Агата Кристи. Твърдят, че двата персонажа са отражение на писателката в цялата й противоположност. Докато детективът е авантюрист по природа, то Джейн Марпъл въплъщава традициите и английските нрави.
След Втората световна война Кристи посвещава повече от времето си в писане на пиеси. Най-известната, естествено, е „Капан за мишки“, която е поставена за пръв път през 1952 г. Първоначално е създадена като радиопиеса, но след това е преработена за театрална.
Дали е случайно или не, последният роман, който Агата Кристи приживе издава, е „Завесата: последният случай на Поаро“. Той излиза в края на 1975 г,. а Кристи си отива на 12 януари 1976-а, на 85 години, в дома си. Последната история с мис Марпъл „Стаена смърт“ е публикувана по-късно същата година.
Скандалът „Те бяха десет“
Още през 1940 г. романът излиза с променено заглавие в Америка
Едно от най-известните заглавия в творчеството на Агата Кристи е „Те бяха десет“. Това е най-продаваният криминален роман в света и според различни източници е нейната любима творба. Книгата излиза през 1939 г. със заглавие „Десет малки негърчета“, свързано с популярна песен от 1869 година. Тази песен играе ключова роля в книгата и се използва като зловещ символ, който подсказва как ще се развият събитията. Но още през 1940 г. в американското издание заглавието е променено на „And Then There Were None“ („И никой не остана“) – последният ред от стихчето. Причината е думата „nigger“, която по това време вече е смятана за силно обидна в САЩ.
Британските издания продължават да използват оригиналното заглавие до 1980 година. Алтернативното „And Then There Were None“ се появява за пръв път през 1985 година. В момента в англоезичните страни книгата се издава под това име. През 2020 г. Франция последва примера и също промени заглавието на книгата, а у нас тя вече се продава с корица, на която пише „Те бяха десет“.
Преди три години британските издатели „Harper Collins“ обявиха, че и други книги на Агата ще бъдат редактирани, за да не накърнят чувствата на някои съвременни читатели. От „Смърт край Нил“ е изчезнал фрагмент от изказването на госпожа Алертън по отношение на местни деца в Египет, а от „Аферата в Стайлс“ е премахната забележка на Поаро. От романа „Карибска мистерия“ е премахнат цял пасаж, в който героят през нощта не успява да види чернокожо момиче в храстите.
Наследниците на писателката са дали съгласие за промените, но много читатели по света ги намират за недопустими и крайни.
Писателката, която не е ходила на училище
Губи баща си на 11 години, смъртта му изправя семейството пред тежки финансови трудности
На 15 септември 1890 г. Клара Милър, дъщеря на британски офицер, и Фредерик Милър, състоятелен борсов посредник, посрещат най-малката си дъщеря Агата Мери Клариса Милър. Те вече имат две деца – 10-годишен син и 11-годишна дъщеря. Семейството се причислява към горната средна класа, води комфортен живот в Ашфийлд, фамилията обитава голяма къща в Торки, Англия, разположена недалеч от морето, с просторна градина.
Детството на Агата е донякъде самотно – с брат й и сестра й имат голяма разлика, а майка й предпочита момичето да не ходи на училище. В ранните си години е обучавана от баща си, впоследствие за кратко посещава девическо училище в родния си Торки. Самата Клара смята, че дъщеря й не бива да се учи да чете преди осмата си година. Но малката Агата е нетърпелива и само на пет вече разпознава думите, а скоро започва да „поглъща“ една след друга различни книги. Свиква да се забавлява сама – измисля си въображаеми приятели и истории, играе си с животните, пише стихове. Със сестра й заедно съчиняват страшни разкази с измислени герои. Всичко това развива въображението на Агата, а също и умението й да се вдъхновява от света. Темата за хората, които не са такива, за каквито се представят, по-късно ще се превърне в основен елемент в нейните истории.
Когато Агата е на пет години, семейството преживява труден финансов период и се мести за известно време във Франция. Там тя научава френски, а пътуването поставя началото на доживотната й страст към пътешествията.
Значима за бъдещата писателка е 1901 година, когато дебютира в литературата със стихотворение, което е публикувано в местен лондонски вестник. Но тогава преживява и първия жесток удар от съдбата – баща й внезапно умира, което преобръща живота на семейство Милър. Смъртта на Фредерик носи след себе си тежки финансови затруднения, но заедно с това и сплотява още повече Агата и майка й. Няколко години по-късно двете с Клара се местят в Париж. Там бъдещата писателка е изпратена в пансион, където се обучава на етикет, поведение, изкуства, музика, езикови умения, социални обноски – всичко, необходимо за една добре възпитана дама в онези времена. Свири почти виртуозно на пиано и не престава да пише за удоволствие.
За едно младо момиче, останало без баща и без особени финансови възможности, едно от най-важните неща в началото на ХХ век е да си намери подходящ съпруг. Майката на Агата има план – дъщеря й трябва да посещава баловете на дебютантките, за да си осигури място в обществото. Двете заминават за Кайро през 1910 г. за тримесечния дебютантски сезон в хотел Gezirah Palace. Агата посещава баловете, облечена в красиви вечерни рокли, и се наслаждава на светския живот. Завързва важни приятелства и получава няколко предложения за брак. Повечето отхвърля, но с удоволствие приема предложението на приятеля си Реджиналд Луси. Реджи, прагматичен по природа, настоява да изчакат две години – ако междувременно се появи някой по-богат, Агата има свободата да развали годежа.
И наистина Агата така и не взема фамилията Луси.
Изчезва мистериозно за 13 дена
Първият й съпруг Арчибалд Кристи й изневерява, вторият Макс Малоуън е с 14 години по-млад от нея
В родния си Торки 22-годишната Агата Милър се запознава с младши офицер Арчибалд Кристи. Влюбват се на мига и Агата разваля условния си годеж с Реджиналд Луси. С Арчи обаче нямат пари да се оженят веднага. Когато Първата световна война избухва, той е изпратен на фронта като пилот. С Агата успяват да се врекат във вярност на Бъдни вечер 1914 г. Първата брачна нощ прекарват в хотел „Гранд“ в Торки, а на 27 декември Арчи се връща на фронта. През военните години се виждат рядко и чак през 1918 г., когато той се връща, се местят в Лондон и семейният им живот най-сетне започва. На следващата година се ражда дъщеря им Розалинд – единственото дете на Агата Кристи.
Животът на семейството през следващите години е щастлив и спокоен. Войната е отминала, отглеждат дъщеря си, кариерата на Кристи като писател се развива повече от добре. Но това не продължава дълго. През пролетта на 1926 г. майка й умира и тя заминава за Ашфийлд, за да разчисти семейната къща. Разстоянието и тъгата, която я терзае, я отдалечават от Арчибалд. Междувременно, той посвещава все повече време на новата си страст – голфът. Запалена по този спорт се оказва и една семейна приятелка, с която господин Кристи не след дълго става опасно близък. Принципите на Агата, че жената винаги трябва да стои до мъжа си, независимо какво се случва, са разклатени. Семейното й щастие също. Той иска да продължи живота си с другата жена, а тя не може да приеме случващото се.
През нощта на 3 декември 1926 г. Агата излиза сама от дома си, качва се в колата и поема по неизвестна посока. Автомобилът й е открит празен в канавка край пътя. Агата Кристи изчезва и никой не знае къде е, а историята се превръща в медийна сензация. Хиляди хора я търсят, постоянно се разпространяват различни версии. 13 дена по-късно е разпозната случайно от хора в хотел Swan Hydropathic, който се намира твърде далеч от мястото, където е намерена колата й. Установява се, че по някакъв начин е стигнала до гара Кингс Крос, откъдето взела влак за Хародгейт и се настанила в хотела. Мистерията се заплита още повече от факта, че изобщо не помнела коя е. Настанила се под името Тереза Нийл – жена, пристигнала от Южна Африка. За да бъде разпозната, викат Арчибалд. Когато той влиза в хотела, тя не може да го разпознае. Така и не се разбира както точно се е случило, но се смята, че писателката е получила сътресение и временна амнезия. Самата тя никога и с никого не коментира този случай и не го описва и в биографията си.
Не й е лесно да се съвземе и не може да приеме края на брака си. С Арчибалд живеят разделени, но не се развеждат. Трудно й е да пише, а има нужда от пари – вече е сама жена и майка. В крайна сметка осъзнава, че със съпруга й няма как да се съберат и през 1928 г. се развеждат. С Розалинд веднага напускат Англия и заминават за Канарските острови, където Агата с мъка завършва романа с Еркюл Поаро „Мистерията в „Синия експрес“.
Но всяко зло за добро. Две години по-късно, по време на поредното си пътуване, се запознава с археолога Макс Малоуън. Двамата се разбират чудесно, забавляват се и естествено се влюбват. Да, но тя е с 14 години по-възрастна, което за известно време я спира да се омъжи за него. И все пак приема да му стане съпруга. Животът с Макс е доста по-спокоен и пълноценен. Тя неизменно го придружава по време на неговите експедиции и дори се увлича сериозно по археологията, като се включва и в разкопките. Заже започва да маже намерените предмети с крема си за лице, за да ги запази.
В средата на 30-те години на миналия век с Макс купуват къща близо до Оксфорд, където той преподава. Скоро се сдобиват и с лятна къща, в Девън. Последната е обзаведена с мебели и предмети, купувани от всичките им пътешествия. В лятната си къща Агата не пише. Там си почива и споделя време с най-близките си хора.
В разгара на Втората световна обичаната писателка става баба – дъщеря й Кристи ражда сина си Матю. Бащата на детето обаче загива във войната, а Агата се проявява като грижовна и отдадена баба. За щастие, следващите години от живота й са доста по-спокойни и тя се отдава на писането и на семейството си. Последната й публична поява е през ноември 1974 г. на премиерата на филма на Сидни Лъмет по нейния роман „Убийство в Ориент експрес“. На премиерата присъстват кралица Елизабет II и принцеса Ан.
Агата Кристи си отива от този свят на 12 януари 1976 г. в къщата си близо до Оксфорд. В нейна чест светлините в театрите на Уест Енд са приглушени. „Има поговорка, че за мъртвите трябва да се говори или добро, или нищо. Според мен, това е глупост. Истината винаги си остава истина. Щом подхванахме темата, трябва да се сдържаме, когато говорим за живите. Защото тях можем да ги обидим – за разлика от мъртвите“, казва приживе Агата. И в английския й хумор, както винаги, има много истина.
Ивет Савова