Стефан А. Щерев, който води сутрешното предаване на БНТ1 „100 % будни“ заедно с Надя Иванова, е сред най-търсещите и аналитични артисти в гилдията. Не само има академични дипломи от Пловдив, Амстердам, Нови сад и Виена, но няколко години е на свободна практика в Европа, където работи с международно признати творци. Инициатор и съосновател е на „Антистатик – Фестивал за съвременен танц и пърформанс“ и „Нощ на театрите“. Снима на четири езика в български филми и европейски копродукции. С германския колектив Лигна създават успешни интерактивни пърформанси, в които сливат изкуството с градската среда. Основните им досегашни представления са повече от впечатляващи. „Нонумент“: Проект за „непаметници“ използва звука и радио-хореографията, за да превърне в сцена изоставени монументи като паметника на Бузлуджа и чрез специални слушалки да пренесе зрителите в друго измерение. А „Площад на свободата“, с който в Грац откриват един от най-важните и влиятелни фестивали в Европа, „не е забавление за масите, а масова манифестация, навлизаща в дълбините на съвременните идеологии, телата на множествата и различните измерения на съпротивата.“ Първото и второто издание на „Нонумент“ са удостоени с Икари през 2020 и 2023 г. Преди броени дни БНТ излъчи документалния разказ на Стефан А. Щерев „Господинът и господа търговците на сирене“.
– В документалния ви филм „Господинът и господа търговците на сирене“ връщате зрителите към известния режисьор и педагог Николай Георгиев. Дали той беше разбран в творческите си експерименти, господин Щерев?
– Случайно прочетох във вестникарска обява за създаването на театрална паралелка 4хС след 8 клас в 22-ро училище. Вече бях във Втора английска гимназия, а имах и самочувствието на ветеран от сцената след годините, в които играех в Пионерския дворец. Но ако исках да вляза във въпросната паралелка, трябваше да повтарям девети клас. Родителите ми не бяха най-щастливите хора, когато разбраха какво ще направя, но мотивацията ми беше силна. Изненадах се, че на първата ни среща в училище господин Георгиев каза нещо, което Елена Петрова припомни, когато снимах филма: “Някои от вас ще станат професионални артисти, други ще станат професионални зрители. От всеки зависи как ще извърви този път.” Бяхме намерили своя учител и му вярвахме. Неговият авторитет ни беше важен и поне в началото не се интересувахме какво мислят другите за нас.
– А от къде дойде заглавието?
– От думите на Николай Георгиев: “Господа търговци на сирене, ако онова, на което ви уча, не ви мине през петите и гръбнака, просто няма да стане.”
– Как живеехте в класа 4хС, а после и в едноименното театрално студио – от там се пръквате все ярки и ръбати индивидуалности. Имаше ли ревност между вас?
– Всичко, свързано с 4ХС – Студио за синтетични сценични средства, е специален епизод от живота ми. През 90-те наоколо ходеха с бухалки или рекетираха. Бяхме свидетели на всичко – или преки участници в събитията, които се случваха в страната: стачки, избори, вълнения. В класовете от четирите випуска имаше много здравословна конкуренция. Изпитите често се задаваха по конкретен литературен материал – и това създаваше творческо състезание между нас. Ревността е човешка слабост, но тогава беше мощен катализатор, за да създаваме и да мислим извън рамките. И най-добрите ни сценични опити влизаха в представления и се играеха редовно. Много важен мотив.
– Какво научихте от Николай Георгиев за живота и професията, което ви е важно и до днес?
– 12 години с Николай Георгиев си беше дълъг път. И в средното, и после във висшето образование. За него ВИТИЗ се движеше в грешна посока и просто умножаваше броя на артистите, които служат на изградената по соца стара система. Ненавиждаше неработещите и наложени модели в театъра като естетика и мислене. Както и методите “трета ръка Станиславски”, чрез които преподаваха тогава. Погледът му до края остана в по-игривите и и по-близки до същността на човека форми. От него научих, че театърът е “тук, сега с тези хора, на това място”. Често повтаряше “На сцената знаем само това, което сме научили в момента. Биография не се играе” и “Не играем нещото. Играем си с нещото”. Обясняваше ни, че с Хамлет актьорът трябва да се срещне два пъти в кариерата си – първия, за да разбере, че все още няма как да го изиграе, а втория, за да осъзнае, че вече не може.
– Какво ви изненада в университетите в Амстердам и Нови Сад, където получавате поредни дипломи?
– Че след една отворена врата, се отварят още хиляда други. На младини човек е способен да се ограничи или да се разпусне, особено при толкова много възможности. Отивах пръв и си тръгвах последен – така бях свикнал от 4ХС. Бяхме свикнали и на още нещо – сами да обслужвахме представленията си. Така че когато след занимание в Амстердам отидох за кофа и парцал, за да измия пода, колегите ми бяха крайно изненадани, а за мен нямаше нищо необичайно.
– Кога ви беше трудно като артист на свободна практика в Европа?
– Лесно няма никъде. Нито идеални условия. А пък ако ги има, не ти става по-интересно. Борбата не е за оцеляване, а за друго. Свободната практика дава много възможности, но трябва и да се управлява добре. Хора от различни култури и държави сме се събирали в проект, който е бил успешен, но до там – после става невъзможно да го експлоатираш, всеки има различни ангажименти. Проектите „работят“ в началото на кариерата, после обаче трябва да търсиш съмишленици, с които да задълбаеш в търсенията. Ако не знаеш с кого си тръгнал, ще стигнеш с друг до никъде.
– Вярно ли е, че са ви казвали Стефан Сърбина?
– Не. Беше някаква вестникарска украса, но си има причина. След 4ХС животът и театърът ме отведоха в Сърбия. Озовах се там няколко години след началото на новия век. И за нас, и за тях бяха още по-бурни от днес държавнотворчески времена. Така се случи, че влизах в една държава, а излизах от друга, защото тя сменяше името си – като част от тектоничните процеси в разпада на Югославия. Влизах в Сърбия и Черна гора, а излизах от република Сърбия. Живеех, работех и общувах с тамошни артисти, знаех какво тлее в дълбокото, какви са травмите и болката им, невидими за широката публика. Разбирам и това, което в момента разтърсва сръбското общество. То е дълбоко разделено. В него на съмнение са поставени фундаментални разбирания за това как е устроен светът днес, какво го движи и какво е добре за всички. Процеси от стари рани, които трудно се обработват. Хората имат нужда да ги приемат спокойно, но за това ще мине много време.
– Защо в проектите ви винаги има политика – от „Да разлаем кучетата“ до „Нонумент“ и „Площад на свободата“?
– „Да разлаем кучетата” беше политическа сатира, в която нямах особена креативна позиция. Спечелих кастинг за водещ и това, честно да ви кажа, беше предизвикателство. До този момент телевизията не ме привличаше, но ми стана интересно. В първия момент се стреснах. Ами как се прави подобно предаване? Кое е правилното? Тогава с мен работеха най-острите пера – Сашо Жеков, Емил Джасим, Мартин Димитров, режисьор беше Вито Бонев, продуцент Борислав Чучков. Доверих им се. Оказа се, че сатирата в родния ефир не се възприема с хумор от „обектите“, с които се занимаваше. Усещаше се, че има напрежение някакво.
– И какво разбрахте за политиката тогава?
– Ясно се виждаше, че тя е функция на нашите представи за бъдещето. И че фрустрациите ни се проектират безпроблемно върху избраниците ни в парламента. Мисленето ни за политика е обрасло само до величави и мъгляви идеи за “народа” и неговото благоденствие или вековна мъдрост. Не само нашето, но и всяко общество, живяло достатъчно дълго в изолация, развива травми, причинени от идеология, религия или подчиняваща доктрина. Мисленето за миналото като за история и разказ е проблематично. Когато човек настоява, че то е обективна реалност, най-силният аргумент е, че не може да бъде променено — станало е веднъж и завинаги. Но паметта възпроизвежда, а не просто съхранява. Преживяванията са субективни. От там и разликата във въпросите „Какво е станало?“ и „Как го помним и разбираме?“.
– Те ли ви вълнуват като артист?
– Именно в тях е разковничето, именно то ме интересува – какво разбираме от това, което помним. В “Нонумент” на Бузлуджа и в паметника на българо-съветската дружба във Варна поставихме в центъра на вниманието различния от възприетия контекст. С колегите ми от ЛИГНА Оле Фрам и Торстен Микаелсен търсихме различни подходи, които да дадат възможност на разпръснатите зрители/съучастници в представленията да опитат нещо сами с телата си. Толкова много внушения и последствия, толкова разкази, преживявания и съдби, свързани с паметниците, могат да бъдат свързани. Цитирахме по-стари и по-нови знакови пърформанси и поканихме публиката да ги изпълни. Предложихме впечатляващия „Стоящ човек“ (2013) на Ердем Гюндуз – да се сблъскаш със значението на една сграда, само като се изправиш пред нея. Както и жеста на Иржи Кованда, който през 1976 година на Вацлавския площад в Прага застава с разперени и увиснали ръце – без надежда в прогреса, отстоявани от Бузлуджа в миналото ни. И още – известния ангел в историята на Валтер Бенямин, който гледа към миналото и вижда не прогреса, а непрекъсната катастрофа, която трупа руини върху руини. Миналото е буря, тласкаща човечеството напред, но погледът на ангела остава обърнат назад към разрушеното и непоправимото. Бенямин настоява, че историята трябва да се мисли и през страданието на победените, а не само през успехите на победителите. Цитирахме и пърформанса „Препъване“ на Academia Ruchu – не можем да вървим направо, трябва да се препъваме в отломките.
– Каква беше целта ви?
– Надеждата ни беше, че телесното повторение на тези пърформанси и тяхното колективно изпълнение ще даде възможност за преживяване, което позволява да се преосмисли отношението към бетонната постройка на Бузлуджа. А „Площад на свободата“ в Грац проектирахме като хореографирано пътуване от звук и свободна воля, което изследва променливите и спорни идеи за свободата, политическите системи и масовите феномени, поставяйки публиката в сърцето на социалните и политически дискурси днес.
– Какво харесвате и какво не харесвате в българския театър?
– Харесвам, че вече не се страхува от влияния и “изми”. Смело се канят творци с почерк: Йерней Лоренци, Гжегож Яжина, Деклан Донелан. Опитват се нови колаборации. Свободната сцена отдавна е пробила пътеки, по тях липсват ограниченията на институционалното мислене. Тя е с две крачки напред и е необходимо да бъде поддържана и запазена, за да не попада в рамки. Топлоцентрала доказва, че пространство може да създава съдържание и контекст. Но само едно място отдавна не е достатъчно да побере в годишния си календар толкова нови продукции, събития и фестивали. София е жив организъм, който има нужда от витални сили и творчески провокации. Време е да се създадат поне още няколко арт центрове със собствен профил – съвременен танц, визуални изкуства, театър, музика. Само така се формират общности и се създава собствена история. Затова не харесвам липсата на далновидна визия за свободната сцена, която тук и сега е оставена да се справя на парче и е изолирана от взаимодействия със субсидирната система. Малки изключения има, но това не решава големия проблем.
– Какво замисляте с Лигна и с други колеги?
– Да се обърнем към паметника на Альоша в Пловдив. Струва ми се, че там, сред тепетата, разговорът за миналото е необходим. Особено в контекста на песента “В Пловдив, в града вековен, там далеч, там далеч…” Имаме покана за 2027 г. от Народния театър. Вече се работи по нашата идея. “Res publica” ще се занимае с публиката като колективно тяло и с нейната власт въобще в театъра.
– Ще ви видим ли скоро отново в киното?
– Както всичко във вселената, “скоро” е понятие, което може да изненада с появата си, дори преди да бъде очаквано.
Който не ни харесва, да си гледа работата
Това е възгласът преди всяка премиера на младите артисти в някогашния Пионерски дворец
Стефан А. Щерев поглъща сладката отрова на сцената още в средата на 80-те години в Пионерския дворец. В детско-юношеския театър са още Явор Гърдев, Георги Тошев, Мария Касимова, Йосиф Шамли, Йоана Захариева…
„Бях пети или шести клас, когато лека-полека започнах с различни изяви – от училищни мероприятия до квартална самодейност. В Двореца на пионерите останах пет години. Помня много от онова време във вече почти осъзнатия период от израстването. И преди всичко – интересът към изкуството и приятелски връзки, създавани на репетиции. Антония Драгова и Николай Априлов ни качиха на сцената, изисквайки от нас дисциплина и отговорност. Караха се, ако нещата не се получаваше заради грешките ни. Пътувахме из страната и чужбина и общувахме сравнително свободно с връстниците ни. Оттогава остана и едно заклинание, което ползвам и до днес преди премиера – казвахме в един глас „Ars longa vita brevis – Животът е кратък, изкуството вечно“ и шумно добавяхме “Който не ни харесва, да си гледа работата”.
Десети ноември заварва тийнейджърите на репетиция в Двореца. „Когато си тръгвахме, обикновено се спускахме на голяма тумба по нанадолнището към БНР и пеехме. В онзи ден ни беше обзел неясен ентусиазъм. Дори не разбирахме съвсем защо, но без притеснение крещяхме “Тодор Живков падна”, връща лентата пред „Филтър“ Стефан А. Щерев. Съобщава по телефона новината на майка си, която в онзи момент е в командировка в СССР и всяка вечер се обажда вкъщи. Тя сдържано му отговаря: “Такива неща не се говорят по телефона!”, а той я успокоява с бодрото: „Мамо, Тодор Живков падна, мамо!”
Албена Атанасова
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg