Алек Попов, който до сетния си дъх беше сред най-оригиналните и талантливи родни писатели, не спираше да работи по книгите и проектите си за кино въпреки битката с рака. Рязко се беше дистанцирал от светската суматоха, която не го изкушаваше и преди да научи диагнозата си. В сатиричните романи „Мисия Лондон“, „Сестри Палавееви“ и „Мисия Туран“, в книгите „Митология на прехода“, „Спътник на радикалния мислител“, „Телесни плевели“ той виртуозно служеше на словото, постигайки тънък психологически анализ на героите си и мащабни социални послания на събитията.
Владееше фабулата до последния нюанс, като в същото време постигаше впечатляващо иронично самоотстранение. Неслучайно е от най-превежданите и четени автори с повече от 40 издания в чужбина. „Мисия Лондон“ я има на 16 езика, „Черната кутия“ – на 10. По сюжетите на Алек Попов са създадени филми, радиопиеси и пиеси. Той е съсценарист на комедията „Мисия Лондон“, гледана от 400 000 зрители. За своите 17 романа и сборници с разкази е носител на някои от най-престижните литературни отличия. Алек Попов, който почина на 58, даде едно от последните си интервюта за вестник „Филтър“.
Писателят в последното си интервю пред „Филтър“:
Политиците се опитват да минат между капките на историята, но тя ги прегазва като валяк
– В романа ви за 40-те години на българския XX век „Сестри Палавееви“ има много черен хумор. Това ли е най-добрата възможност, господин Попов: да оценим близкото минало, иронизирайки го?
– Иронията е мощен инструмент за исторически и социален анализ. Много елегантен, почти не оставя белези. Миналото, или по-точно емоциите, свързани с него, са като див звяр, заключен в клетката на годините. Той ръмжи оттам, зъби ни се, но не може да ни направи нищо, ако не го допуснем в настоящето. И тук идва голямото изкуство: как да го изучим и разберем, без да се оставим да ни разкъса? Като че ли най-лесно изглежда просто да го забравим. Да го изтласкаме, казано на фройдистки език. Но тогава има риск миналото да ни връхлети, когато най-малко очакваме, защото тези неща остават живи, макар и погребани в подсъзнанието ни. Иронията е много по-близка до разума, отколкото до чувствата. Тя възниква от съзнанието за парадокс, за комично противоречие между думите и делата, между заявените цели и постигнатите резултати, от абсурдните претенции и реалното съдържание. Но тя почива и върху разбирането, че животът е изтъкан именно от парадокси и противоречия, заложени в самата човешка природа. Някои от тях са частично поправими, други – не. Например гордостта и алчността.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg