Колкото и да се променя настоящето ни, белязано от виртуално живеене, изкуствен интелект и все по-изкуствено чувстване, забравата продължава все така да ни съпътства. Всъщност тя се изостря все повече, а свързаното с това оглупяване на социума, еманация, на което виждаме в политическият панаир от последните месеци, ни доближава до живот без памет. До съществуване без тежестта на миналото, без отговорност към бъдещото.
До живеене днес – просто тук и сега, необезпокоявани от някакво си знание за били изпреди нас хора, личности, явления. Това е особено видимо в света на изкуството, където ежегодно от сцената изпадат имената на десетки автори. Автори, които нямат силите да се боричкат или пък на тези, които отказват да го правят в името на любовта към изкуството, на което са се отдали. Тук идва и голямата отговорност на художествените музеи, които не само трябва да опазват художественото наследство, но и да регистрират различни явления и присъствия на артистичната сцена, които да позволят на идващите след нас да подредят историята на изкуството ни. За да могат да оценят случилото се днес. Факт е обаче, че дори в документална епоха като днешната, това се оказва не особено лека задача, но пък затова когато се случи, удовлетвореността е още по-голяма.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg
Пламен В. ПЕТРОВ
