Актьор, музикант, водещ, продуцент. Пътят на Александър Сано започва от Хора на момчетата, за кратко преминава през политологията, за да стигне до класа на проф. Боньо Лунгов в НАТФИЗ.
Сано е част от култовата група „Братя Мангасариян“, снима десетки сериали и филми, а една от най-популярните му роли е на Косъма в „Под прикритие“, чието продължение се снима в момента. С Луиза Григорова-Макариев създават театрална продуцентска компания Break a leg, а на 12 февруари е премиерата на най-новата им постановка „С жените за риба“.
Александър Сано е водещ и на риалити предаването „Вече играеш… Стоичков“ по Нова телевизия, в което се търси актьор за главната роля в предстоящия биографичен филм за легендарния футболист.
– Сано, имате сериозен опит като водещ. С какво обаче за вас „Вече играеш… Стоичков“ е по-различно?
– Този формат се случва веднъж – сега и завинаги. Той няма да има втори сезон, защото целта му е конкретна – да намери актьор за главния герой за биографичния филм за Христо Стоичков. Това е предаване, което няма нищо общо с познати на българския зрител формати.
– Проектът определено е мащабен, един от епизодите е заснет в Барселона. Как протекоха снимките, имахте ли затруднения?
– Трудността идва от организирането на огромна група от хора, които да пътуват над 2 хиляди километра. Свързано е с разрешителни, с локации. Това са продукционни въпроси, с каквито хората, които се занимаваме с телевизия и кино, не се сблъскваме за първи път. За нас това е нормален процес. Не беше никак лесно, но беше абсолютно необходимо да се направи.
– Зрителите сякаш вече имат свой фаворит. Но какви са най-важните качества, които трябва да има човекът в ролята на Стоичков?
– Струва ми се, че зрителите имат поне трима фаворити. Пишат и за Кристо, и за Перо, и за Дани Върбанов. Решихме да направим този риалити кастинг, за да видим потенциала не само на познати актьори, но и на непрофесионални артисти, които могат да се окажат нешлифован диамант. Слава богу, форматът свърши точно тази работа.
Относно качествата – според мен най-важното е да е добър актьор. Защото това е образ с огромни амплитуди от емоционална гледна точка. Христо Стоичков е сложен персонаж, не е еднопластов. И е нужно актьорът наистина да е много добър. Освен това трябва да е и физически подготвен, защото все пак става въпрос за биографичен филм за един от най-известните футболисти в света. Не може да е рус, висок и синеок, защото няма да прилича физически на Христо. Изборът на подходящия актьор е може би една от най-трудните задачи.
– Участниците преминават през трудни кастинг задачи, което показва колко са важни комплексните качества. Давате ли им съвети?
– Да, ние сме там, за да помогнем на абсолютно всички и да извлечем от тях максималното. Говорим си непрекъснато, получават съвети не само от нас, но и от професионални футболисти, включително от Христо Стоичков. Съвсем нормално е да има физическа подготовка в кастинга. Ако снимаш биографичен филм за музикант, тръгваш на уроци по пиано или пеене. Това е част от професията, а неслучайно нашата е в топ 5, а според някои и в топ 3, на най-натоварващите и трудни занимания.
– А достатъчно оценена ли е тя у нас?
– Всеки, който е избрал тази професия, трябва да е готов на всичко, както и да даде най-доброто от себе си. Нашата професия до известна степен е и въпрос на вкус. Някои актьори сякаш зрителите не ги усещат, други пък стават любими.
– Финалът на „Вече играеш… Стоичков“ е точно на 8 февруари, когато е рожденият ден на Стоичков. Може ли да издадете някои изненади?
– Не мога да кажа кой знае какво. Радвам се, че публиката проявява интерес към проекта, който ще става все по-интересен. На финала ще бъде грандиозно. Не е умишлено търсено съвпадението на финала и рождения ден на Стоичков. Възприехме го обаче като знак от вселената.
– Хипотетично, замисляли ли сте се какво бихте казали, ако на вас ви предложат да бъдете Стоичков?
– Съвсем откровено отговарям – ако ми бяха предложили за същия период, който ние ще разкажем, т.е. от 8-годишен до момента, когато вдига Златната топка, тогава е на 28 години, бих отказал. Аз съм почти на 50, а човек трябва да е реалист.
– А ако ви поканят за по-късен период?
– Нямаме такъв план пред себе си, пък и не обичам да разсъждавам върху предположения. Освен това нямам почти никакви физически прилики с него.
– Покрай филма и кастинга прекарвате доста време със Стоичков. Какво най-силно ви впечатли в него?
– Най-изненадващото за мен бе колко малко знаем за човека Христо Стоичков. За нас той се оказа наистина изненада, съвсем различен от това, което сме си представяли за него през годините. Самият той ни разказа, че в един етап на живота си е поставил маска, за да може да се съхрани по някакъв начин. Животът на истинска световна звезда от този ранг е много напрегнат и той е намерил начин да оцелее. Вероятно поради тази причина обществото си е изградило определена представа за Христо Стоичков, но зрителите ще останат изненадани, когато гледат филма. И може би ще установят, че не са знаели почти нищо за човека Стоичков.
– Такъв сериозен проект е крайно отговорен. Притеснявате ли се как ще се получи?
– Притеснения има, и то непрекъснато. Въпросът е притесненията да не преминат в страх, защото страхът е едно от най-безсмислените неща, които човек може да си причини. Щом самият Христо ни гласува доверие, нямаме право да даваме крачка назад. Освен това смятам, че с екипа сме в апогея на силите си. С Мартин Макариев и Луиза Григорова, с които сме продуценти, имаме доста филми и сериали зад гърба ни. Мисля, че точно сега е правилният момент да направим толкова мащабен проект, с който вярвам, че ще се справим.
– Вие също сте се докоснали до футбола – два дни сте били част от отбора на „Дунав“ (Русе). Как попаднахте там?
– До тази шеметна моя футболна кариера се стигна, след като през училище минаха т.нар. скаути, които търсят футболни таланти. Моето училище се намираше на половин километър от стадиона. Избраха ме, ходих два дена на тренировки, но после се записах в хора на момчетата и се отдадох на изкуството. Не мисля, че качествата ми за футболист са значими. Лишил съм футбола от един посредствен футболист и се надявам за българското изкуство да съм направил нещо смислено.
– Театралната ви компания Break a leg се развива успешно. Подготвяте ли нови постановки?
– Да, вече сме направили пет представления и в момента репетираме шесто. Казва се „С жените за риба“, а премиерата е на 12 февруари. Страхотна комедия на Ангел Калев, с когото работим по проекти в киното. Участват Александра Сърчаджиева, Софи Маринкова, Роберт Янакиев и моя милост. Действието се развива на язовир „Доспат“, главните герои са две приятелски семейства. Мъжете са запалени рибари, но дали са и толкова добри – ще видим.
– Театралните салони са пълни, интересът към арт събитията е съществен. Това обнадеждаващо ли е?
– Общества, които загърбват културата си, т.е. изкуството и образованието си, залиняват и в даден момент просто изчезват. Българинът все още има инстинкт за самосъхранение и вярвам усеща, че нацията не може да върви напред, ако е необразована и е некултурна. Може би напук на управляващите изкуството оцелява и създава много хубави неща. Винаги съм бил много благодарен на хората, които не оставят животите си без култура. Така те подкрепят и еволюцията ни като народ.
– Но имаше години, в които това не беше така. Какво ви даваше стимул да не се откажете?
– Да, бяха години пълни с предизвикателства, но слава Богу ги преживяхме. Тогава стимулът идваше от осъзнаването, че си направил правилния избор и вършиш това, което обичаш. Моят преподавател в НАТФИЗ проф. Боньо Лунгов ни казваше, че след като сме приети в академията, значи имаме някаква дарба, но малка част от нас ще практикуват тази професия, защото за нея е задължително е нужен и характер. Човекът на изкуството трябва да знае, че професията не е само червен килим. Напротив, червеният килим е 5%, останалите 95% са много сериозен труд, лишения, и напрежение.
– Ще участвате в „Под прикритие 6“. Какво е усещането да се завърнеш към такъв проект след повече от 12 години?
– Хващате ме в обедната почивка на снимачната площадка, точно приключихме снимачен цикъл с Юлиан Вергов, Кирил Ефремов, Михаил Билалов, Захари Бахаров, Мариан Вълев. Приятно е да си отново с колеги, които са се превърнали и в приятели, и да работите по нещо, което е зарадвало цяла България, вдъхновило е много млади хора да се занимават с нашата професия. Приятно е, но и отговорно.
– Сега не гледате ли на Косъма по различен начин?
– Старая се да гледам на него по начина, по който съм го правил преди 12 години, защото снимаме ретроспективни сцени, неща, които са се случили малко преди първия сезон. И Косъма трябва да е максимално същият, за да бъде автентичен. Ако започна да го гледам през сегашния ми мироглед и опит, нещата ще са много различни. Това е много трудно, защото трябва да забравя за 12–15 години житейски опит и да се върна в ранните ми 30.
– Ще ви върна назад във времето. Преди да влезете в НАТФИЗ, учите две години политология. Мисли ли сте какъв щеше да е животът ви, ако бяхте станал анализатор на политически процеси?
– Не съм си го представял, защото вероятно не съм и искал. А и не съм човек, който гледа назад. Мислите ми не започват с: „Ако бях…“. Всичко, което е зад гърба ми, си стои там и от него извличам само поуките. Гледам да си пиша домашното и да не допускам грешки в бъдеще. Смятам, че човек, който живее с поглед само в миналото, убива бъдещето си.
– Но смятате ли, че политиката е мръсно занимание?
– Политиката сама по себе си не е нещо одушевено. Тя не се случва без намесата на хора, а се прави от политици – тези, които взимат решения за голяма група хора. И тези решения би следвало да водят до благоденствие. Всъщност политиката е изключително полезен инструмент. Но когато с нея се занимават бездарни, некадърни, алчни и непочтени хора, и тя става лоша. Често чувам политици да казват, че са избрани, за да служат на народа си, а в същото време се държат като господари на същия този народ. Това няма да се промени, докато политическата класа не стигне до моралното осъзнаване, че трябва да работи за добруването на хората. А не обратното. Самото общество също трябва да го изисква. Все пак ние избираме политиците. Не може да избираш хора, за които от пръв поглед е ясно, че са непочтени, алчни и неграмотни, а да очакваш да направят нещо добро за теб. Неслучайно има приказка, че всеки народ си заслужава управниците.
– Споменахте житейските решения. Кои са най-добрите, които сте вземали?
– Едно от най-добрите със сигурност е изборът на човека до мен, с когото създадох семейство. Да имаш спокойствие и любов вкъщи, да усещаш подкрепа е безценно. Благодарен съм на съпругата ми. Намирам се там, където съм, благодарение и на нея. Вярвам също, че да прекъсна образованието си по политология, за да стана актьор, също е от добрите ми решения.
– Вашата дъщеря Ава вече прави първи актьорски стъпки. Проявява ли интерес към професията ви?
– Тези стъпки бяха доста инцидентни и по принуда. Два дена преди снимки на „Денят на бащата“ възникна проблем с екранното дете на двойката, която бяхме с Глория Петкова, и Ава беше спасителен вариант. Оказа се обаче подходяща за ролята и се справи изключително добре. Иначе не се намесвам в решенията на децата ми. Предпочитам те сами да изберат какво искат да правят. Ава е на 16, има свои интереси, моята задача е да я подкрепям.
– Синът ви Иво ви направи дядо. С какво тази роля е по-различна от бащинската?
– Това е радост, почти изчистена от отговорност. Внуците идват, за да донесат най-чисто щастие на бабите и дядовците. Имат си родители, които понасят по-трудната част от отглеждането и възпитанието им, а за нас остава само най-сладката част. За мен е огромен подарък да бъда дядо и това направи живота ми още по-красив.
Ивет Савова
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg