Изявата й в постановката „Ако извикаш нощем с всичка сила“ на Яна Борисова е литературен рецитал, сръчно скроен и ушит, но през повечето време скучен
Халтурата по времето на социализма беше нещо средно между мръсна дума и благословия за домашния бюджет на артистите. Всеки от големите актьори на България минаваше през естрадата и скечовете – обикаляйки провинциалните сцени или пред камерите на телевизията. Повечето от текстовете за тези масови зрелища се пишеха без претенции от иначе сериозни драматурзи. Звездите на Сатирата и не само те ги играеха без никакви усилия сякаш между другото, понякога наистина смешно, друг път категорично досадно заради тъпите смешки. Никой не се съмняваше, че става въпрос единствено за хонорари, само за хонорари и за нищо друго освен хонорари. Но тази материалност сред жреците на духа беше табу – в тоталитарните години по подразбиране заплатата беше достатъчна, никой не трябваше буржоазно и капиталистически да ламти за още пари. Така че халтурата беше официализирана – през 60-те дори великият Апостол Карамитев участва в шоу на цирка.
В началото на 90-те години всичко това избуя със свежа преходно-демократична енергия – сериозните философски спектакли останаха без зрители, а икономическата криза принуди повечето творци да произвеждат представления за тези, които никога не са се притеснявали от интелектуалния недоимък. И понеже тук и сега хаотичното и обезсмислено общество все по-често осъмва в действителност, напомняща за събитията и нравите отпреди три десетилетия, халтурата е в стихията си. Най-тъжното е, че дори доказано сериозни автори я маскират като творческа претенция.
Още по-смутително е, когато доказан интелектуалец като Димитър Коцев-Шошо прокламира новия си спектакъл като комедия. Не че той не е наследил черното чувство за хумор на баща си, най-умният и образован в арт гилдията преди години Константин Коцев, многократно признаван за връх от притежаващата три дипломи Стоянка Мутафова. Просто в пиесата на Яна Борисова „Да извикаш нощем с всичка сила“ няма нищо комично – тя е за онази любов, с която всички се разминаваме, но никой не си го признава. Ясно е, че с „комедия“ Шошо иска да прелъсти плащащата публика и това е логично – никой не работи само за слава. Проблемът е друг – в творението на Яна Борисова почти няма театър, а само текст. Сръчно скроен и ушит, но без драматургия. И постановката си е чиста проба литературен рецитал, който обаче през повечето време е скучен. Не е достатъчно, че Александра Сърчаджиева жонглира с феминистките теми – за вечната война между мъжете и жените, за вечната екзистенциална инфантилност на така наречения силен пол, за вечното нежелание да бъдеш зависим от чувствата си, за вечната истина, че в любовта няма виновни. Повечето от репликите в монолозите й са клишета, каквито категорично нямаше в изпълнената със същите теми отлична трилогия на Яна Борисова за Театър 199 „Малка пиеса за детска стая“, „Приятнострашно“, „Хората от Оз“, режисирана от Галин Стоев. Да не говорим за много интересния роман на Борисова „Чудна лятна нощ“, който е явление сред едноформатната проза от последните няколко сезона.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg
