Дами и господа от столичното кметство, слезте от автомобилите си. Походете 20–30 минути из историческия център на София. Дано повечето от вас са родени тук, та да се засрамят, ако не от нас, редовите граждани, то поне от чужденците.
Всеки божи ден екскурзоводите строяват по няколко групи търсачи на силни постсоциалистически туристически усещания около Ларгото, „Света Неделя“, Синагогата, Халите, Джамията. И какво виждат тези наивници от Европа, Америка и Азия? Тънещият в разруха под прокъсаните и прогнилите от дъждовете платнища археологически обект пред „София хотел Балкан“, някогашен „Шератон“. Тръбим пред света, че сме в топ 3 на културно-историческото наследство – заедно с Италия и Гърция, но не е никаква новина, че им водим по мърлящина и деребейство. В същото време съседите и италианците въпреки своя пословичен мързел вадят пари от всеки камък. За всеобщ късмет, Васил Терзиев още в първите седмици на мандата си разкара паркираните автомобили до „Света Неделя“, които обаче отдавна бяха разкатали фамилията на настилката. Та на площада пред катедралния храм гостите на София първо се разминават с някакъв отвратително-кичозен триметров черно-бял мечок от изкуствена полурошава материя, който клати мащабните си задни части и очаква възнаграждение. Доскоро компания му правеше мургав имитатор на класики с цигулка – на колоните му наистина пишеше имитатор, но от това признание свирнята му не ставаше по-малко пошла. Сега вероятно е командирован на морето. Допреди дни на живо пееше красиво украинско девойче с прекрасен глас, но напоследък се е преместило от другата страна на трамвайната спирка. Там трайно се е установила и госпожата, която така силно крещи „Гладна съм“, че може да стресира всеки човек с по-слаби нерви. Сред редовните обитатели в пространството между църквата „Света Неделя“ и изключителното архитектурно бижу, в което се намира Богословският факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“, щъкат полуголи и полубоси циганета и перманентно бременните им родителки. След като добре попият подробностите от пейзажа, обикновено усмихнатите чужденци слизат при църквата „Света Петка“. Ако по някаква случайност не видят ронещата се мазилка и маркуча, който виси от едната й стена, със сигурност ще попаднат на поне трима просяци от различни възрастови категории, но от един и същ етнически произход – ромски. Явно циганските барони продължават да си плащат, където трябва. Няма друго обяснение – служителите им са на пълен работен ден. След това групите, на които България със сигурност е прокламирана като евтина и атрактивна дестинация, преминават през Ларгото, за което преди години тогавашният министър на културата Вежди Рашидов заложи главата и честта си, а после се качват към Джамията и Регионалния исторически музей на София. По тревните площи на градинката между тях са се натръшкали мърляви бежанци и цигани. Вонята е повече от осезаема. Колко още трябва да сме хуманни? Колко още трябва да търпим по улиците на древна Сердика да настъпваме кучешки и човешки фекалии?
Ако продължим през родния ми Еврейски квартал, в който има невероятни виенски сгради – жертви на природата, чиновническата престъпност и обикновената политическа корупция, ще видим поредна тъжна картинка. Край трамвайната спирка срещу някогашното кино „София“, в което като дете на социализма съм гледала всички възможни шедьоври на европейското, съветското и американското кино, битуват две циганки с няколко сладки дечица. Тези сладки дечица, някои от които имат действително интелигентно излъчване, са видимо възпитавани в яростна просия – като чевръсти роботчета пресрещат минувачите с протегнати ръце. Правят го абсолютно несъзнателно и необременено, те навярно смятат, че това е нормално. Два метра по-надолу пред банката лежи младо момче с осакатен крак. Още два метра нататък, точно срещу кино „Церковски“, което от няколко години е прекрасно боядисано отвън, но е все така затворено и оградено – не че ще се случи чудо и то отново ще заработи като кино, в инвалидна количка проси друг господин с ромски корени, придружаван от кучето си. Представете си потреса, когато преди няколко дни го видях привечер – беше преди големите жеги, да се облекчава в няколко пластмасови чаши. Не кучето – господинът. Друг път ще продължим разходката до Лъвов мост – този страхотен площад с прелестна архитектура и престъпна населеност под носа на полицията. А какво да кажем за булевард „Витоша“, където гнусотията е също толкова отвратителна. Но никой не смее нито да каже, нито да напише, нито да снима – собствениците на ресторантите, бутиците и книжарниците плащат солидни данъци. Затова ще трябва да търпим десетките мазни хартии по настилката, разбитите плочки фъндъковки, въргалящите се по земята клошари и пияници.
Албена АТАНАСОВА