Неговата слава през XIX век е феноменална и може да се сравни с популярността на днешна рок звезда — концерти в Италия, Виена, Париж, Лондон го превръщат в планетарна знаменитост. Славата на Николо Паганини е огромна не само заради таланта му, но и поради мистиката около образа му. Неслучайно италианският цигулар и композитор е сред легендарните личности в историята на класическата музика до днес. Роденият в Генуа на 27 октомври 1782 г. виртуоз има почти митичен образ както с техниката си на свирене, така и с личния си живот. Тази година се навършиха 185 години от смъртта му, която ще бъде отбелязана в цял свят.
Паганини е роден в съвсем обикновено семейство, а произходът му не вещае звездното му бъдеще. Баща му е хамалин, който се захваща и дребна търговия, която се оказва не особено успешна. Проявява се като екстрасенс – гледа в бъдещето, открива крадени предмети и свири на мандолина. И музиката не е неговото призвание, но пък пренася амбицията си върху децата си. Първо дава мандолината на големия си син, който обаче успява да се измъкне от изтощаващите изисквания да свири денонощно. Тогава родителят прехвърля инструмента на по-малкия Николо, по това време едва 5-годишен, дребен и болнав. Майка му, дълбоко религиозна жена, пък има пророчески сънища и сънува любимото си момче на сцената, заобиколено от екзалтирана публика. В друг неин сън идва ангел и тя моли синът й да стане най-великият цигулар. Дали заради молбите й, но това наистина се случва – Николо е едва на 7 години, когато изоставя мандолината и започва да свири на цигулка. Бащата е истински деспот и принуждава малкото момче да репетира до изнемога. Отначало Николо се съпротивлява, но постепенно се влюбва в цигулката и свири до пълно изтощение. На 9-годишна възраст за пръв път излиза пред публика, а скоро след това след това започва сам да твори гениални композиции.
В периода 1801–1807 г. Паганини създава едни от най-визионерските си произведения: 24 Каприса за соло цигулка (24 Caprices for Violin) – трудни, новаторски и с изключително технически изисквания. Той разчупва представите за това какви звуци е възможно да бъдат изтръгнати от цигулка, създавайки неповторими сценични ефекти.
И въпреки че кариерата му върви по възходяща линия, личният му живот е крайно сложен и объркан. Когато славата го спохожда, той отдава се на изкушенията, на разточителен живот и дори на хазарт. Никога не се жени, но има извънбрачен син от връзката си с певицата Антония Бианки, когото признава и по-късно той става единственият му наследник. Талантът му е толкова мощен, че мнозина започват да твърдят, че е сключил договор с дявола. Според други е прокълнат, понеже физиката му е неестествена, а пръстите особено подвижни, осигурявайки му музикалния гений. Видът на виртуоза наистина е странен – той е висок и болезнено блед, с липсващи зъби и черна коса до раменете. Когато свири, десният му крак е изпънат напред, в такт, докато дрехите му се веят около кльощавата му фигура.
Всъщност, той има аномалия в сухожилията на ръцете, което позволява на пръстите му да бъдат прекалено подвижни – те се извиват назад и така извличат необичайно изтънчени звуци от инструмента. Това дава основания някои учени са смятат, че Паганини е страдал от Синдрома на Марфан, генетично увреждане на съединителната тъкан, което причинява аномалии в скелета. Хората с подобно заболяване са с висок ръст, дълги крайници и пръсти, макар често да страдат от сериозни проблеми със сърцето като разширяване на аортата. Паганини се упражнява всеки ден с часове – по два, три, понякога и повече – убеден, че тайната на неговото майсторство се крие в „пълното и съвършено сливане на духа с цигулката“. Негови съвременници твърдят, че музикантът бил мрачен и самотен човек, който живеел само на сцената. Концертите му са истински представления – изпълненията му имитират птичи песни, човешки смях, звуци от флейта, тромпет, рог или мучене на крава, използвайки разнообразни завладяващи звукови ефекти. На сцената присъствието му е електризиращо и каквито и слухове да се разнасят, няма спор, че Паганини е истинска звезда още приживе.
Един от великите художници по това време Йожен Дьолакроа му прави портрет, в който улавя не просто облика на музиканта, но и митичния му заряд. Личността му вдъхновява музиканти и композитори, влиянието му се отразява на Ференц Лист, Робер Шуман, Йоханес Брамс.
Любопитното е, че Паганини цял живот подхранва слуховете, че е продал душата си на дявола, за да получи този свръхчовешки талант. Целта е да създаде около образа си аура на мистерия. Твърди, че има тайна, която ще разкрие едва на смъртния си одър, което никога не се случва.
Последни му думи са: „Цигулката изчерпа всичките ми сили.“ Великият цигулар умира в Ница на 27 май 1840 година, но местният епископ забранява той да бъде погребан в местното гробище заради подозренията, че е живял във връзка със зли духове. Тялото е положено близо до селския дом на баща му. Едва 19 години по-късно синът му успява да получи разрешение да премести тленните му останки в гробището в Парма.
Любимата му цигулка, която получава едва на 20-годишна възраст и той нарича „моето оръдие“,остава притежание на сина му Ахил Паганини. По-късно той дарява инструмента на Генуа и от тогава се съхранява в Палацо Турси (Palazzo Tursi) в града. Там тя е поставена зад специална витрина, където се поддържа постоянна температура от 20 градуса и 50 процента влажност. Цигулката е обявена за национално съкровище на Италия и не може да бъде продавана или изнасяна без специално разрешение на държавата. С инструмента на Паганини свири веднъж годишно победителят в международния конкурс „Premio Paganini“ в Генуа — едно от най-престижните състезания за цигулари в света.