Харалан Александров е антрополог, организационен консултант и анализатор на обществените процеси. Изучава проблемите на идентичността, самоорганизацията на човешките групи и общности и лидерството в тях, социалното развитие и културната промяна. Консултира организации и проекти в областта на местното развитие и бизнеса.
– Г-н Александров, какво е нивото на политическия и обществен диалог сега? Той все повече минава през социалните мрежи, как му се отразява това?
– Свойството на социалните мрежи е да радикализират и поляризират дебата. Там алгоритмите успяват да затворят участниците в комуникацията в ехокамери и да ги захранват с мнения, които подкрепят и усилват тяхното собствено мнение. Това не насърчава обществения дебат, а директно го поляризира и разрушава. Истинският дебат, който между другото е гаранция за демокрация, става невъзможен от определен момент нататък поради превръщането на социалните медии в бойно поле, в който светът е разделен на нашите и на другите. Така от теб се очаква да поддържаш радикалните гледни точки, които ти задава групата. По този начин се оформят дигитални гета, в които става невъзможно трезвото, зряло и нюансирано мислене. Те насърчават крайните гледни точки, омразата и налагат версията на този, който най-люто хейти „душманите“. На практика изчезва публичният дебат, което е много голям риск за демокрацията. Това е процес, който отдавна е установен и все още не виждам да се прави нещо по въпроса.
– Самите политици също избягват дебата. Днес те казват нещо набързо пред журналисти или публикуват контролирано посланията си в социалните мрежи. Как ще коментирате това?
– Това е типично себеразрушително поведение. Целите на краткосрочните ползи и тактическата печалба се провалят в стратегическата задача. За да е възможна нормална политика, е необходимо да съществува демократична публичност, да тече дебат по важните въпроси и да се постигат някакви консенсуси. В този смисъл пренасянето на политическия разговор в социалните мрежи и медии в никакъв случай не допринася за неговото демократизация. Напротив, улеснява идването на власт на радикални популистки фракции.
– Има ли тенденция към силно лидерство или подобни фигури вече не са на мода?
– Копнежът по силно лидерство е много силно изразен днес. Въпросът е, че няма достатъчно голяма група хора, която да застане и да се обедини около един водач. Или може би още не се е появила оферта на достатъчно харизматичен лидер, който да обедини големи маси хора. Тъй като сме изтощени от конфликти и противопоставяне, в момента потребността е по-скоро от харизматично лидерство, което да предложи някаква приемлива и обединяваща картина за бъдещето. Отново казвам, че в условия на революционна политика, при която е по-важно да мразиш, отколкото да мислиш, е много трудно да се появи такова лидерство. Потребността обаче е огромна.
Досега в България, когато нещата тръгнеха на зле, обикновено разчитахме да бъдат удържани от външни фактори и влияния. Така се сваляше напрежението и се нормализираше дебатът. В момента наблюдаваме точно обратното. Понеже светът е полудял, особено частта, към която ние принадлежим, противопоставянето в САЩ е страшно, в Европа се надига много силна популистка вълна, външната рамка по-скоро внася напрежение и допълнително радикализира ситуацията у нас. Така стигнахме до ситуация, в която не можем да разчитаме, че нещо добро ще дойде отвън. Трябва да сме много предпазливи към влиянията, които идват от Европа и САЩ, да не говорим за Русия и Китай.
Това, на което можем да се надяваме и да разчитаме, е на стара мъдрост и умереност на общностите у нас, като тук визирам българи, турци и роми, които исторически са имунизирани срещу радикализация. Тази вродена предпазливост, умереност и мъдрост не позволяват на хората да се втурват след водачи, които обещават да доведат щастливия нов свят.
Комбинацията между икономическа криза, която най-вероятно отново ще дойде отвън, и радикализиране на политиката е много опасна и е възможно да доведе до разрушителни псевдо революционни развития.
– Какви са нагласите на българското общество? Кои играчи подкрепят хората и кои се напът да свалят от парламентарно-политическия кораб?
– Това, което виждаме съвсем ясно, е, че партиите в коалицията – ГЕРБ, БСП и ИТН, като тук специално искам да подчертая конструктивната и много компромисна политика на БСП, както и всеотдайната подкрепа на ДПС-Ново начало, дават гаранции, че поне в обозримо бъдеще ще гарантират стабилност. От друга страна имаме една объркана, тревожна и безпомощна опозиция, която истински не предлага алтернатива. Тук изключение прави „Възраждане“, чиято алтернатива е много ясна – напускане на западната сфера и отиване към Евразия. Тази партия обаче не може някак си да мобилизира голям ентусиазъм. Останалите малки партийки, начело с лидерите си, са карикатурни.
Що се отнася до ПП-ДБ, те имат място на политическата сцена, тъй като изразяват нагласите и интересите на важна група хора. Те вярват в либералния, отворен свят, който между другото сега е в дълбока криза. Според мен тези хора заслужават по-качествено лидерство, но това е техен проблем, те да си му мислят за кого гласуват.
В ПП-ДБ наблюдавам сериозна безизходица, защото не предлагат нищо по-различно от това, което предлага правителството. Те казват – “Ние сме по-хубави и искаме да правим същото, сложете ни на власт“. Това не е сериозно. Пред тях стои дилемата дали да се примирят и по някакъв начин да подкрепят и вървят към нарастваща интеграция с Европейския съюз, или да се радикализират. Страхувам се, че ще се случи второто поради психологически особености на този електорат и неговото лидерство. Това означава да влязат в ролята на полезните идиоти. Те нямат сили да направят голяма революция, каквато много им се иска. Могат да бъдат нещо като подгряваща група за проруските популистки движения и отново ще се включат в тази роля. Виждам, че нямат проблем да минат от другата страна, за да удовлетворят копнежа си за саморазправа с враговете. Освен това живеят с усещането на хора, на които им е била обещана власт, но са прецакани. Те се справят с провала си чрез омраза и озлобление, а не чрез конструктивни действия. Това е много тъжно, защото лишават от представителство значителна част от активната и прогресивна част от българското население.
– В либералния мейнстрийм напоследък се върти темата за отношенията между Бойко Борисов и Делян Пеевски. Какви са те според вас?
– Тази тема е последната надежда на давещите се. Те са се вкопчили в тази фантазия за конфликт, защото не могат да се преборят нито с Борисов, нито с Пеевски. Някак си разчитат те да се самоунищожат и да им отворят пространство. Общувам постоянно с такива хора и установявам, че си вярват в тези фантазии и възприемат политиката по дълбоко антагонистичен начин – всичко или нищо. Според тях е нужна катастрофа, за да имат шанс. По този начин постъпват революционните ядра при болшевиките – да се докопат до властта и да се саморазправят с всички останали чрез терор. Влизането в тази линия е много опасна. Тя не позволява да видиш и да разбереш, че е възможно едновременно да се съревноваваш на едно ниво, а на друго да се сътрудничиш, както е характерно за зрелите индивиди. Те наистина не могат да си представят, че е възможно Борисов и Пеевски, респективно ГЕРБ и ДПС-Ново начало, едновременно да си сътрудничат и да се съревновават. Да си сътрудничат в името на големите цели като стабилността, европейското развитие и т.н. и същевременно да се борят на избори. За тях войната е на живот и смърт, което е примитивен режим на функциониране.
– Кога, според вас, президентът Радев ще развие политически проект?
– Предстои да се изясни физиономията на този проект. Не знам дали ще си изкара мандата, или ще се метне в мътната вода на политическата борба, но на фона на всички предизвикателства и кризи, през които предстои да мине България и Европа, той има всички шансове. Радев има талант да улавя и назовава болката на момента, да я артикулира и да атакува като истински военен, което му дава перспективи за негов проект. Друг е въпросът как този проект ще бъде управляван и с кого ще се коалира, защото той сам едва ли може да спечели смазващо мнозинство. Всичко зависи от икономическата и психологическата ситуация в България и Европа. Досега Радев показа, че е по-добър във воденето на битки, отколкото в партнирането, което го прави лош президент. Това отдавна е установено, има съгласие по тази тема и сред най-лютите му фенове. Парадоксът е, че точно това, което го прави лош президент, може да го направи добър лидер на мощен популистки проект. Обикновено такива проекти на бърза ръка биват опитомени в рамките на парламентарната демокрация, с малко помощ от партньорите отвън. Предвид ситуацията в света и голямата несигурност, всичко е възможно при едно голямо разтърсване, включително България да напусне прозападната и проевропейска сфера.
Петя БАХАРОВА