Настоящата 2026 година отбелязва век и половина от пролетта на 1876: епизод, който остава централен в структурата на модерната българска идентичност. Кулминацията на възпоменателните инициативи през последните месеци показа, че историческата тема не е просто архивна единица, а продължава да функционира като активен културен ресурс. В Средногорието и Родопската яка – там, където география, легенда и документ са трайно свързани, музейната и галерийната мрежа реализират серия от проекти. Партньорството между историческите музеи в Пазарджик, Панагюрище, Батак, Клисура, Копривщица, Калофер, Карлово, Перущица, Брацигово, Стрелча и Белово очерта обща географска карта на паметта, обединявайки автентичните реликви от епохата с визуалните документи на последващите десетилетия.
В този контекст ролята на Художествена галерия „Станислав Доспевски“ в Пазарджик се откроява със специфична тежест. Институцията, която вече почти две десетилетия под ръководството на Леон Бабачев развива последователна политика по изследване, опазване и популяризиране на визуалното наследство, затвърждава статуса си на ключов културен център в Южна България. Усилията на директора и кураторския екип през годините не се изчерпват с поддържането на постоянната експозиция, а непрекъснато разширяват музейния обхват чрез преосмисляне на фондовете, прецизна научноизследователска дейност и партньорства с местните и националните исторически институции. Изложбата „Април 1876“, която бе открита в средата на юни, е директно потвърждение за този системен подход.
Експозицията представя 76 произведения – живопис, графика и рисунка, извлечени от богатия фонд на галерията. Ядрото на тази колекция е формирано по време на Общите художествени изложби (ОХИ) през 1976 и 1986 г., организирани по случай съответно 100 и 110-годишнината от въстанието. Благодарение на тогавашните откупки, Художествена галерия „Станислав Доспевски“ днес притежава една от най-комплексните и представителни сбирки у нас, посветени на българското XIX столетие през погледа на класиците на живописта от втората половина на XX век.
За разлика от предходни експозиционни формати, в които акцентът падаше върху индивидуалния портрет на революционера, настоящата кураторска концепция залага върху фигуралната композиция и драматургията на колективното преживяване. Водовъртежът на събитията от 1876 г. е показан не като серия от изолирани подвизи, а като социален и човешки процес, обхванал всички слоеве на тогавашното общество. Творбите проследяват вътрешната хронология на сътресението: от първичния импулс на обричането до сетната покруса и тихото удържане на живота след катастрофата.
В началото на този пластичен разказ стои актът на клетвата. Платното „Клетва“ на Александър Поплилов регистрира именно онзи сгъстен психологически момент, в който идеята се превръща в персонално задължение. Събрани в сдържания интериор на възрожденската стая, фигурите на Поплилов не са екзалтирани тълпи, а мъже, изправени пред осъзнат избор. Тъмната землиста гама, контрастът между светлината върху централните лица и дълбоките сенки зад тях, придава на сцената почти литургичен характер. Ръката на Апостола, поставена върху оръжието и Евангелието, е композиционният център, към който се гравитират погледите. Поплилов улавя сдържаната мъжественост на поколението, за което револверът и кръстът се оказват еднакво необходими инструменти на историческото действие.
Съвсем различен регистър на същата епопея отваря платното на Лиляна Русева. В нейната творба „Учителката Н. Каблешкова“ вниманието е пренасочено към духовната подготовка на въстанието – просветния порив, без който пролетта на 1876 г. би била невъзможна. В центъра на монументалната композиция е изправена фигурата на учителката, заобиколена от нейните възпитанички пред чардака на възрожденското училище. Русева изгражда образите чрез стегнат, ясен рисунък и характерно зачеркване на детайла в полза на силуета. Вдигнатите чисти чела на децата, книгите в ръцете им и монументалното присъствие на учителката излъчват спокойна сила и приемственост. Синьо-охрената гама и архитектурният декор в задния план връщат зрителя към корените на Копривщица, напомняйки, че преди да стане бойно поле, България е била възродена в училищната стая.
Същата авторка в платното „Април 1876“ изследва обратната страна на събитието – жертвата и оцеляването. Сюжетът ни извежда извън пределите на бойното действие, в оголения хълмист пейзаж, където три жени и деца очакват изхода от драмата. Композицията е изградена с почти фрескова сдържаност. На преден план майката, снишена до земята, прегръща кърмачето си – фигура, изпълнена с трагична монументалност. Изсъхналите дървета, хладният хоризонт и приглушените червени и кафяви тонове създават усещане за опустошение, но и за непоклатима свързаност с земята. Русева не търси външен ефект; нейната живопис сякаш медитира върху цената на свободата, платена от онези, които остават след пожарищата.
Тези произведения се хармонизират с останалите платна в експозицията – от епичните фигурални платна на Светлин Русев и Борислав Стоев, през динамичните графични листове, проследяващи Хвърковатата конница, до разтърсващата композиция „Посвещението“ на Атанас Яранов. В нея майката, подготвяща тялото на загиналия си син за неговия последен път, се превръща в универсален символ на майчината скръб и достойнство.
Успехът на изложбата „Април 1876“ се дължи на способността на екипа на ХГ „Станислав Доспевски“ да постави регионалните фондове в широк национален контекст. Координацията между галерията и историческите музеи в региона показва как различните институционални среди – музейният експонат, артефактът и художествената творба, могат да съществуват в синергия. Докато в Панагюрище и Батак публиката вижда автентичните реликви като знамето на Райна Княгиня или златното лъвче на Георги Нейчев, в Пазарджик тя открива тяхната художествена рефлексия, преработена през езика на българската живописна школа.
Пламен В. Петров